Отношение татар и чуваш

пантеон к н и г а в т о р а бележити дейци на българската култура нпант еон б е л е жити д е й ц и н а б ъ л г а р с к ата к у лту р а т в о р ч е с к и п о ртр ети в д в е к н и г и к н и г а в т о р аиздателят и съставителят изказват гореща благодарност на всички институти и организации, на фондациите, музеите и галериите, на библиотеките и архивните фондове, на авторите на творческите портрети на културните дейци и на наслед-ниците им, на всички, които съдействаха за осъществяването на двете книги на „па н т е о н “. изданието „пантеон – бележити дейци на българската култура“ се реализира с подкрепата на българската фондация за култура и изкуство „арс милениум mmm“ и на френската асоциация за културна дейност artfusion, със съдействието на министерството на културата, на националната библиотека „св. св. кирил и методий“, националния литературен музей и филиалите му къщи музеи „иван вазов“, „петко и пенчо славейкови“, „п. к. яворов“, „христо смирненски“, „никола вапцаров“, „емилиян станев“ – велико търново, на дом музей „ангел каралийчев“, научния архив към българската академия на науките, столичната библиотека, националната художествена галерия – софия, софийската градска художествена галерия, съюза на българските художници, на ателие-колекция светлин русев – софия, музея към народния театър „иван вазов“, библиотеките на съюза на българските композитори и на съюза на архитектите в българия, националната музикална академия „проф. панчо владигеров“, съюза на артистите в българия, на музейните сбирки към държавния музикален театър „стефан македонски“ и към „червената къща андрей николов“ – софия, на фондациите „борис и славка деневи“, „проф. люба енчева“, „проф. христо бръмбаров“, ardenza, europäisches forum interkulterelle deutsch–bulgarische gesellschaft, на националната академия за театрално и филмово изкуство, кюстендилската художествена галерия „владимир димитров–майстора“, археологическия институт и музей при бан, църковноисторическия и архивен институт при българската патриаршия и на дирекция софийски държавен архив. изданието можа да се осъществи в сътрудничество с фотографите иво хаджимишев, николай щерев, недялко кръстев, константин танчев, христо юскеселиев.пант еон б е л е жити д е й ц и н а б ъ л г а р с к ата к у лту р а т в о р ч е с к и п о ртр ети по д б о р и р е д а к ц и я е в г е н и к л и н ч а р о в к н и г а вто р а с ъ с 1 9 9 ц в етн и и ч е р н о - б е л и и лю стр а ц и и в те к ста из д а в а „а р с ми л е н и у м ммм “ со ф и я, 2 0 1 0в моята дългогодишна артистична дейност, държа специално да подчертая, че всичко, което съм правил, правя и ще бъде направено от мен, е предназначено за името на българия. такава е била винаги моята основна мисъл, която остава и моя мечта. винаги съм водил към достойни хоризонти името на българия и съм щастлив, че успявам колкото мога да допринеса за издигане на нейното име. борис христов с тези думи великият борис христов изрази своята синовна привързаност към родината си, когато през октомври 1976 година направи историческия запис в софийския храм-паметник „св. александър невски“ на църковните песнопения, завършвайки с молитвата за българския народ:...и дасть, господi благословл_нiе православномi болгарскомi народi и сохраны его на многаf л_та... януари, 1970 година оперният театър „сан карло“ в неапол чества 150-годишнината от основаването си с операта „борис годунов“ от мусоргски при специалното участие на борис христов с хора на софийската народна опера. диригент асен найденов. сценограф никола бенуа. в ролята на борис годунов – борис христов.6 пантеон. книга втора георги (жорж) папазов 1894–1972 гео милев 1895–1925 васил захариев 1895–1971 арх. димитър цолов 1896–1970 кирил цонев 1896–1961 петко стайнов 1896–1977 цанко лавренов 1896–1971 константин кисимов 1897–1965 иван пенков 1897–1957 иван димов 1897–1965 иван милев 1897–1927 кирил петров 1897–1979 христо смирненски 1898–1923 димитър талев 1898–1966 дечко узунов 1899–1986 панчо владигеров 1899–1978 бенчо обрешков 1899–1970 асен найденов 1899–1995 анастас петров 1899–1978 пенчо георгиев 1900–1940 мария димова 1901–1944 илия бешков 1901–1958 недялка симеонова 1901–1959 николай дюлгеров 1901–1982 александър жендов 1901–1953 димитър ненов 1901–1953 екатерина савова–ненова 1901–1980 любомир далчев 1902–2002 ангел каралийчев 1902–1972 иван ненов 1902–1997 светослав минков 1902–1966 борис ангелушев 1902–1966 васил бараков 1902–1991 мими балканска 1902–1984 златю бояджиев 1903–1976 филип кутев 1903–1982 илия петров 1903–1975 зорка йорданова 1904–1970 атанас далчев 1904–1978 васил стоилов 1904–2001 б е л е жити д е й ц и н а б ъ л г а р с к ата к у лту р а кн и г а вто р а7 бележити дейци любомир пипков 1904–1974 стоян венев 1904–1989 петя герганова 1905–1985 елиас канети 1905–1994 илка попова 1905–1976 христо бръмбаров 1905–1974 вера недкова 1906–1996 веселин стайков 1906–1970 георги попов–джон 1906–1961 емилиян станев 1907–1979 асен пейков 1908–1973 борис коцев 1908–1959 марин големинов 1908–2003 нева тузсузова 1908–1990 елиезер алшех 1908–1983 никола йонков вапцаров 1909–1942 петър динеков 1910–1992 люба величкова–велич 1913–1996 борис христов 1914–1993 люба енчева 1914–1989 любомир тенев 1915–1993 ружа делчева 1915–2002 александър поплилов 1916–2001 васил йончев 1916–1985 найден петков 1918–1989 дора валие 1920–1997 апостол карамитев 1923–1973 добрин петков 1923–1987 радой ралин 1923–2004 константин илиев 1924–1988 александър денков 1925–1972 иван давидков 1926–1990 тодор панайотов 1927–1989 йордан радичков 1929–2004 николай гяуров 1929–2004 тончо жечев 1929–2000 галин малакчиев 1931–1987 иван кьосев 1933–1994 константин павлов 1933–2008 невена коканова 1938–2000 атанас яранов 1940–1988 гена димитрова 1941–2005 емил чакъров 1948–19918 пантеон. книга втора т в о р ч е с к и т е п о р т р е т и в първа и втора книга на „пантеон“ са извадки от трудовете на а л е к с а н д ъ р а б а джи е в журналист, оперен критик, историограф на оперното изкуство д ими т ъ р а в р а мо в изкуствовед, доктор на философските науки, професор в софийския университет р у м я н а а по с т о л о в а музикален историк и критик д ими т ъ р а р н а у д о в художник, изкуствовед, професор във виас – софия ми х а и л а р н а у д о в литературен историк и теоретик, фолклорист, академик, професор в софийския университет е л и с а в е т а б а г р я н а поетеса б ож а н а б а л т е в а изкуствовед и л и я б ешк о в художник, професор в художествената академия – софия р о з а л и я б и к с театрален историк и критик, професор в софийския университет а л е к с а н д ъ р б ожино в художник, карикатурист, журналист, академик а т а н а с б ожк о в доктор на изкуствознанието, професор в художествената академия – софия м а р ин б он ч е в музиколог, историограф на българското оперно изкуство и в а н в а з о в народен поет в л а д ими р в а с и л е в литературен критик а с е н в а с и л и е в художник, изкуствовед, историограф на българското възрожденско изкуство а н т о а н е т а в ойни к о в а театровед, литературен критик и л и я в о л е н писател ни к о л а й г е н ч е в доктор на историческите науки, член-кореспондент на бан, професор в софийския университет люб оми р д а л ч е в скулптор, професор в художествената академия – софия и с к р а д а н д о л о в а архитект, доктор на социологическите науки, професор във виас б о р и с д е л ч е в писател, литературен критик мише л ф р а н с о а д е м è френски литературен критик, преводач9 автори на творч е ските портрети п е т ъ р д ин е к о в литературен историк, фолклорист, академик, професор в софийския университет и в а н д у й ч е в историк, изкуствовед, академик, професор в софийския университет т он ч о ж е ч е в писател, доктор на историческите науки, литературен критик, член-кореспондент на бан п а н т е л е й з а р е в литературен историк и критик, академик, професор в софийския университет в а с и л з а х а р и е в художник, професор в художествената академия – софия, научен сътрудник на бан б о р и с и в а но в художник а н а и в а но в а театрален историк и критик с л а в а и в а но в а изкуствовед, главен уредник в отдел „съвременно изкуство“ на нхг – софия к он с т а н т ин и л и е в композитор, диригент, професор в музикалната академия – софия в а с и л к а з а н джи е в композитор, диригент, член-кореспондент на бан, професор в музикалната академия – софия д о р а к а м е но в а изкуствовед, доцент в художествената академия – софия е в г е ни к л ин ч а р о в художник г е о р г и к он с т а н т ино в литературен историк и критик к он с т а н т ин к он с т а н т ино в писател в е н е л ин к р ъ с т е в музиколог, професор в българската държавна консерватория, научен сътрудник на бан к и р и л к р ъ с т е в изкуствовед, есеист е л е н а к у т е в а професор в софийския университет, директор на националния фолклорен ансамбъл „филип кутев“ ц а н к о л а в р е но в художник, художествен критик, мемоарист, л а м а р поет б ой к о л а м б о в с к и журналист, литературен критик, поет р о з а л и я л и к о в а литературен историк и критик, професор в софийския университет к р а с ими р л ин к о в изкуствовед в е с е л а л о з а но в а изкуствовед, научен сътрудник при националната художествена галерия – софия ни к о л а м а в р о д ино в изкуствовед, член-кореспондент на бан, професор в софийския университет л а з а р м а р ин с к и изкуствовед, научен сътрудник при националната художествена галерия – софияг е о р г и и в. м а р к о в журналист, писател, публицист г е о р г и м. м а р к о в доктор на историческите науки, критик, академик, професор в софийския университет л е д а ми л е в а писателка и р ин а ми х а л ч е в а художничка, доктор на изкуствознанието в е р а н а й д е но в а кинокритик, театровед, професор във витиз а т а н а с н е й к о в художник и в а н н е но в художник, академик, доцент в художествената академия – софия с т о я н ни к о л о в художник, художествен критик с в е т л ин а ни к о л о в а литературен историк и критик, професор в софийския университет х р и с т о ноно в музиколог, историограф на българското оперно изкуство жо р ж н у р иж а н публицист, литературен историк и критик, доктор на философските науки г е о р г и п а в л о в – п а в л е т о художник, поет, художествен критик в е р а п а но в а пианистка, музикален педагог б о я н п е н е в литературен историк, дописен член на бан, професор в софийския университет п е н ч о п е н е в театровед, професор във витиз с т е ф а н поп в а с и л е в литературен историк, езиковед т е о д о р попо в театрален критик, професор в академията за музикално и танцово изкуство в а н я и в а но в а – п р а в ч а н с к а публицист, хористка в народната опера с т е ф а н п р о д е в журналист, есеист, литературен критик и в а н р а д о с л а в о в литературен историк и критик б о г оми л р а йно в писател, изкуствовед, член-кореспондент на бан, професор в художествената академия – софия ни к о л а й р а йно в писател, художник, академик, професор в художествената академия – софия с в е т л ин р у с е в художник, академик, професор в художествената академия – софия и в а н с а р а н д е в литературен историк и критик, професор в софийския университет в л а д ими р с в ин т и л а литературен критик, изкуствовед, журналист 10 пантеон. книга вторав е с е л ин с т а й к о в художник, професор в художествената академия – софия а н т он п. с т ои л о в историограф и фолклорист, академик а н а ни с т ойн е в музикален критик, журналист с им е он с у л т а но в писател, литературен критик фи л ип с у пò френски писател, изкуствовед – теоретик на сюрреализма ни к о л а т а б а к о в литературен критик, историограф на българското възраждане люб оми р т е н е в театровед, писател, научен сътрудник на бан, професор във витиз и л и я т о д о р о в литературен историк и критик, професор в софийския университет к и р и л т оп а л о в писател, литературен историк, професор в софийския университет п е т к о т о т е в литературен историк и критик, професор в софийския университет в е с е л ин х а н ч е в поет и в а н х л е б а р о в музикален историк и критик, доктор на изкуствознанието, професор в музикалната академия г е о р г и ц а н е в литературен историк и критик, академик, професор в софийския университет ми л е н а ц а н е в а литературен историк и критик, член кореспондент на бан, професор в софийския университет х р и с а н ц а н к о в театрален режисьор, педагог, критик кирил цонев художник, изкуствовед, професор в художествената академия – софия п е т ъ р ч у х о в с к и художник, изкуствовед, професор в художествената академия – софия е л и с а в е т а в ъ л ч ино в а – ч е н д о в а музиколог, доктор на изкуствознанието жи в к а ша м л и е в а популяризатор на българската музика, публицист к у з м а н ша п к а р е в историограф, автор и издател на фолклорни и етнографски изследвания, академик ни к о л а й я н к о в литературен критик 11 автори на творч е ските портрети12 пантеон. книга втора владимир димитров–майстора. копачки. към 1935–1938. м. б., пл., 101 х 120 см. национална художествена галерия – софия.многообразие от индивидуалности и пластически търсения (бе г ъл пог лед върху бъл гарската живопис от xx век ) д и м ит ъ р а в р а м о в многообразието от тенденции и пластически търсения изправя българския художник с открито лице към ценното в националната традиция и към жизнеспособното в ар-тистичните експерименти на съвременното световно изкуство на двадесетия век; те съответстват на интернационалните и хуманистичните разбирания на твореца – изкуството да бъде средство за духовно извисяване и общуване, за прогрес. българското изкуство винаги се е стремяло, от една страна, да поддържа буден кон-такта си със заобикалящата го действителност, и от друга – да придава народ-ностна интонация на своите изображения. без съмнение този стремеж, колкото благотворен, толкова и консервативен, го е предпазил от рисковете на херметизма, ограничавал е възможността за екстремистки индувидуалистични действия, за са-моцелни експерименти над формата и е създал атмосфера, при която дори чуждите влияния, съответно пречупени, придобиват доста своеобразна локална редакция. един от най-трайните, упорито поддържани комплекси в психиката на българския творец е да прави родно изкуство, сиреч изкуство, което по типаж, иконография и формална структура да бъде близко до светлогледа и светоусещането на народа – комплекс, внедрен вероятно по силата на една самозащитна реакция, зародила се по време на многовековното османско иго – да се съхрани и утвърди родното против асимилаторската експанзия на денационализацията, заплашвала народа ни. така едни от най-ярките представители на това направление (владимир димитров–майстора, иван милев, златю бояджиев), съзнателно се стремят да създават национално по съдържание и форма изкуство, като търсят типично българското в мотиви, типаж и изразни средства, независимо че динамично променящата се действителност, но-вите икономически преобразувания, бързата индустриализация, демографските коле-бания и пр. правят границите на типично националното трудни за определяне. тук трябва да бъде отбелязано и нарасналото влечение у редица съвременни български художници към стилови похвати и форми на примитивизма и н а и в и з м а, за как-вито далечната история на българското изкуство доставя разнообразни и твърди характерни образци (цанко лавренов, борис коцев, стоян венев, димитър казаков). в този полет на имагинерни светове се крие една реакция както срещу безкрилото, страхливо изписване на натурата, така и срещу експресионистичните волности, во-дещи до неговото незачитане. на тази тенденция, адресирана главно към споменатите форми на мислене – в мо-тиви и пластичен строеж, се противопоставя друга тенденция, която черпи вдъхно-вение преди всичко от съвременността и се опитва да придаде на своите изображения монументална простота и внушителност. монументалност, търсена не съоб-разно статичните скулптурни принципи, а посредством равностойно усилване на 13 бъл гарската живопис от xx векдекоративните и живописните възможности на изпълнението. вместо „релефни” ре-шения и монохромен аскетизъм тези художници се отдават на една повече или по-малко силна екзалтация на баграта и на динамичния ритъм на композиционните съставки (дечко узунов, кирил цонев, иван ненов, кирил петров, васил бараков). с подобна свобода и спонтанност на изпълнението се отличават произведенията на друг широк кръг художници от различни поколения, работещи в различни жанрове. с всички уговорки за условност на тук използваните от нас термини, на тези худож-ници е присъща една своеобразна артистичност, която в колорит, фактура и емо-ционално въздействие разчита много повече на ирационалното въздействие, постигнато чрез „жестуална“ непосредственост, отколкото на предварителното концепиране и пендантичното изпълнение (вера недкова, елиезер алшех, бенчо об-решков, найден петков, атанас яранов). донякъде сродни с тази насока – за модерно пластично мислене, съзвучно на съвре-менната високоразвита индустриална цивилизация, са търсенията на редица худож-ници от следващите поколения – търсения в духа на един предметен стил, в който личат влияния от масовите средства на визуална комуникация. проблемите в развитието и състоянието на съвременната наша графика, скулптура, декоративни изкуства, неразделна част от българската пластическа култура, са сходни със споменатите тук съвсем накратко проблеми на живописта. 1979 (из предговора към каталога “bulgarian art” за международната художествена изложба в ню йорк – колизеума, през март 1979.) 14 пантеон. книга втора15 бъл гарската живопис от xx век иван ненов. зелената кана, 1933. темпера, пл., 44 х 51,5 см. притежание на евгени клинчаров.г еор ги (жорж) папа зов 1 8 9 4 – 1 9 7 2 16 пантеон. книга втора фотография, 1918. роден на 2 февруари 1894 в ямбол. завършва през 1918 ин-женерно-техническото училище в прага. 1918 – посещава в мюнхен школата на ханс хофман. 1919 – първа изложба в тръпковата галерия в софия. 1924 – установява се в париж в монпарнас, сближава се с художниците от па-рижката школа. 1925 – участва в първата изложба на сюрреалистите заедно с мирò, макс ернст, андре масон, арп, пикасо. индивидуална изложба в галерия вавен–рас-пай, париж. 1926 – участва в международната изложба на модерно изкуство в бруклин, сащ. 1928 – заедно с брак, клее, люрса излага в галерия жана бюшè, париж; втора изложба в софия в „галерията на шестте“. 1929 – изложба в галерия брюмер – ню йорк, с пикасо, дерен, леже, ван донген. 1932 – излага в модерната галерия – стокхолм. 1934 – в галерия дел милионе, милано; мо-дерна галерия, загреб; галерия ренесанс, париж. 1935 – из-ложба в прага и в софия – в салона „кооп“. 1936 – в маями бийч, сащ. 1945 – участва заедно с де кирико, ернст, танги, мирò в париж – галерия „четирите ули-ци“. 1960 – установява се във ванс, франция. 1961 – из-ложба в musée de la ville de paris. георги (жорж) панайотов папазов умира на 23 април 1972 във ванс; посмъртна из-ложба в центъра на сюрреалистичното изкуство в лон-дон. 1982 – в софия от творби в български колекции. 1988 – в националната алерия за чуждестранно изкуство, софия, с творби на папазов от музея пти пале, женева.самобитен клон от съвременното модерно изкуство к и р и л к р ъ с т е в още с първите прояви на папазов като живописец и график в париж през 1924 година критиката отбелязва „варварската свежест и сила в изявите на този мистичен сла-вянин“, съумял да трансформира пластическите уроци при досега си с балканските фолклорни тъкани, икони и мозайки; а също така – и естествената му склонност да потъва дълбоко в света на подсъзнателното, основата върху която се изгражда есте-тиката на сюрреализма. жорж папазов е един измежду първите европейски худож-ници, изразили в творчеството си подсъзнателно мотивирания стремеж към една „автоматична“, „чиста“ живопис, притежаваща самостойна колоритна и рисунъчна структура. произведенията, създадени между 1928–1930, като радост върху стената, композиция на син фон, видение, енергия, изгряващо слънце, магически персонажи и др., по-казват колко свързано е било ранното му творчество с ирационалната естетика на бащата на абстракционизма василий кандински, въпреки че аморфните му импрови-зации съдържат известна доза „картинна фигуративност“. очевидно е, че още през този период той става един от първите модерни художници (заедно с паул клее, хуан мирò, макс ернст, ив танги), който успява да постигне усещането за аб-страктна сигналност и фигурация чрез цвета и рисунъка. по този начин папазов се явява основоположник на една своеобразна семиотика, в която го привлича – както личи от собствените му думи в един наш разговор – проблемът за създаването на „цветен образ“. така той осъществява една характерна формула, изказана от робер делонè: „за мен цветът е образ на фигурация“. той пръв показа как можем да се доближим до „абсолютното изкуство“, автономно сътворено от художника. неговото творчество ще ревизира схващанията ни за жи-вописта (марк сейз). по този начин жорж папазов ни подготви за промяната, която настъпи в световното модерно изкуство през втората половина на века. в автобиографичната си книга „по стъпките на художника“ той разкрива принципа на сътворяване художествения образ на титаничната мощ на морето, което рисува през 1925 г. според думите на самия художник всичките му композиции имат в осно-вата си „един повод от природата“ или един „душевен спомен“, върху който изгражда естетиката си художникът сюрреалист. затова, при всичката си отвлеченост, ху-дожественият изказ в произведенията на папазов изразява адекватно неговите пан-теистични и лирични настроения, характерни за емоционалната му природа; експресионистичното, абстрактното и асоциативното начало в изкуството му не налага усещането за една трагична и демонична натовареност – то се излива в малко странни и загадъчни, но чисти и хармонични композиции. 17 георги папазов оскар кокошка за творчеството на г. папазов в предговора на каталога за изложбата му в прага, 1935.наред с геометричната абстракция, с характерната за творчеството му чистота, след 30-те години в творбите му се появява една витална образност, особено през времето, когато живее в средиземноморското градче ванс. южният ритъм го вдъхно-вява за красиви параболични композиции – циклите къпещи се, гладиатори, хубавицата и звярът – живописвани с неоново-интензивни или в приглушени хармонии. „жорж папазов е безспорно един от предшествениците на абстрактния сюрреализъм, основна фигура в имагинерното изкуство и посланията на неговите бленувани кар-тини винаги ще стигат до нас“ – твърди едуар жагер в енциклопедичния речник на сюр-реализма (1982). това чудесно непокорство на духа ни... ат а н а с н е й к о в папазов изразява пластически един въображаем свят, в който сънят и реалността се преплитат в крайна абстрактност. ф. т. маринети когато не откриваш думите и не можеш да разкажеш една картина, значи, че пред теб стои истинска картина. безсмислено е да разкажеш картината на георги папа-зов. ще унищожиш поетиката ù. света ù. ще стреснеш с грубостта си съня ù. тя се слуша както музиката. и се гледа, както музиката се гледа. дали папазов е предтеча на сюрреализма или е сюрреалист за изкуството си и за са-мото изкуство – това е без значение. пред нас е поетичният свят на георги папазов – неочакван, изненадващ, причудлив. и нежен. пред нас е художникът с прозрение. въстаник в изкуството. художник всред първите, всред откривателите на века ни. „всичко, което правя, е резултат на свобода“. това е осъзнатото откровение на па-пазов. и тогава думите на художника за самия себе си са точни. един голям художник в авангарда и извън него, защото е непокорен. може би това е българската му черта. той е приятел на дерен и паскин. на вламенк. не „познат“, а равнозначен. и всред имената на пикасо и леже, на брак, на мирò и клее. всред имената на парижкия авангард стои и това име – жорж папазов – той, това чудесно непокорство на духа ни. (извлечения от предговора към каталога за изложбата на жорж папазов в софия през май-юни 1988.) 18 пантеон. книга втора19 георги папазов георги ( жорж) папазов. композиция 23. видение, 1925. м. б., пл., 116 х 89 см. музей „пти пале“, женева.папазов – безспорен представител на новата сюрреалистична живопис филип супò това, което винаги ме е изненадвало и пленявало в картините на папазов, е преди всичко тяхното изумително разнообразие. струва ми се, че само паул клее би могъл да се сравнява с него. разбирам, че похвалата не е малка, но тя е заслужена. подобно богатство на вдъхновението е рядкост при художниците, които винаги са склонни да подражават на самите себе си. през целия си живот папазов съумяваше да изследва метаморфозите на своята живопис... „лекият пехотинец – папазов“, както го нарече поетът жак барон – възприе идеята на сюрреализма, без да изгуби своята независимост. но неопровержим факт е, че именно откриването на сюрреализма през 1926 г. му позволи да се изяви изцяло като художник. той остана един от безспорните представители на новата сюрреалистична живопис, едновременно с макс ернст и андре масон. поетите са поразени от това освобождаване на папазов. според друг от тях – робер деснос (авторът на „траур за траура“) – папазов е необикновен: той бе един от първите, но не единствен, който се довери на марсел дюшан – този нетърпящ компромисите художник. не е ли дос-татъчно показателен фактът, че неизменният отрицател дюшан, най-критичният сред творците, прие в своето „анонимно общество“ множество платна на папазов? гийом аполинер твърди, не без основание, че един от най-важните елементи на ис-тинската поезия и на автентичната живопис е изненадата, че тя е необходима в най-пълното значение на думата. жорж папазов не търси умишлено изненадващото въздействие на творбите си, но то е очебийно изразено. с възхитителна проница-телност той показва как живописта – неговата живопис – може да съдейства на новата идея, налагана от гийом аполинер и сюрреалистите. може само да съжаляваме, че смъртта не позволи на папазов да продължи своите търсения. минаха години и творчеството на този проникновен художник придоби из-лъчване, за каквото малко от неговите съвременници могат да мечтаят и да се надя-ват. по всичко личи, че художникът, който се отказа от лесните и рутинни пътища, ще остане един от най-големите „откриватели“ в може би най-плодотворната епоха за живописта. на онези, които ще се срещат за пръв път с изкуството на папазов, им предстои едно от най-привлекателните пътешествия в света на пластическите изкуства, което се дължи и на обстоятелството, че смъртта не можа да заличи твор-ческата мощ на човека, който искаше да се освободи от всички предразсъдъци. (из каталога за посмъртната изложба на жорж папазов в лондон, 1972.) 20 пантеон. книга втора френският писател филип супò (philippe soupault, 1897–1990) е ярък привърженик на дадаизма и сюрреализма.21 георги папазов жорж папа зов художникът живее чрез образи, с които – редом с действителността – създава друг свят, също тъй голям и тайнствен, също иреален и безкраен, както нашата голяма вселена. между мечтата и действителността, между безкрайното и видимото съществува един въображаем свят... изкуството винаги изразява едни и същи неща: живота, любовта и непознатото. в моето собствено изкуство няма никакви правила. всичко, което правя, е резултат на свобода. (извадка от книгата му “drenov frères”, поместена в автобиографичната книга “papazoff. sur les pas du peintre”, paris, 1971, р. 76.) книги от жорж папазов : pascin!... pasсin!... c’est moi!... drenov frères (roman) derain, mon copain lettres à derain pope vassil (récit) paris et ses peintres (преведена и на български, изд. „балабанов“) sur les pas du peintre. корица на книгата на жорж папазов „по стъпките на художника“. париж, 1971.22 пантеон. книга втора автопортрет. туш, картон, 12 х 8,3 см. национална библиотека „св. св. кирил и методий“. г ео миле в 1 8 9 5 – 1 9 2 5 георги милев касабов (гео милев) е роден в с. раднево, старозагорско, на 15 януари 1895. следва филология в софийския университет (1911–1912) и философия в лайп-циг (1912–1914). участва в първата световна война; ранен, загубва окото си. в берлин, където е на лечение (1918– 1919), се запознава със съвременната немска литература и култура. в българия, след 1919, осъществява литературна дейност, театрална критика и постановки на пиеси. превежда от немски, руски, английски и френски език. за поемата „септември“, публикувана в списание „пла-мък“, е осъден по ззд, арестуван на 15 май 1925 в софия и убит. произведения : театрално изкуство (1918); грозни прози (1918–1919); антология на жълтата роза (1919); жесто-кият пръстен (1920); експресионистично календарче за 1921 г. (1920); иконите спят (1922); панихида на поета п. к. яворов (1922); кръщение с огън и дух. революционна ан-тология – стихотворения, преведени от гео милев (1923); антология на червената роза (1924); септември (1924); ре-дактор и сътрудник на списанията : везни (1919– 1922); „пламък“ (1924–1925); алманах „везни“. і литерату-рен сборник (1923); избрани произведения в два тома. (1965); съчинения в 3 тома под редакцията на л. милева и г. марков (1975–1976).духовното съзерцание на епохата па нт е л е й з а р е в apre réalité formidable et suprême ve rhae ren 1 гео милев е от рядко оригиналните личности, надарени с особен талант. името му извиква всякога асоциации – освен за жизнен подвиг, още и за непресекващи усилия за обновление на родната култура. той е такъв и с творчеството си, и с критическите си оценки, с театралните си статии. малко наши писатели са имали неговото са-мочувствие – на възродител, на първоразрядна личност, предопределена да извърши нещо ново и по-различно от правеното преди нея. това особено дарование за културно месианство се подпомагаше у него от ерудираност, от широки познания, придобити при контакта със западното изкуство и театъра. и още нещо имаше у него – воля и патос, които са също само негови и в които се е реализирал темпераментът му, чужд на всякаква инертност, равнодушие и притъпеност. излязъл от нашата малка, още ненапреднала духовно и недостатъчно утвърдена в културните си завоевания страна, но упоен от нейния демократизъм, от нейните високи амбиции – особено от неговото поколение, – гео милев се сблъска със запада. това сблъскване бе доста остро, конфликтно, драматично и се изрази и в няколко статии от германия, писани през 1913 и 1914 г., и в писмата му. осемнадесет-девет-надесетгодишният младеж вече правеше разлика между етично-естетичното и про-фанираното, обезсмислено изкуство. в неговите сложни индивидуални дирения се вплита едно голямо и искрено желание: да служи на човека и човечеството, на роди-ната си, да бъде един „голям алтруист“. волята и дързостта, смелостта и непрек-лонността на духа – ето маята на неговата личност, неумолимо последователна в своите отричания. има самочувствието, че освен син на балканите и на българия, е и рожба на европа. прехвърлил се в лондон след започването на първата световна война, веднага търси в големия чужд град верхарн. и 19-годишен създава първите си връзки с него. въодушевление, духовен героизъм, вяра в едно културно месианство – всичко това прелива в душата на 19–20-годишния гео милев. и то се пренесе в него-вото бъдеще – след едно тежко страдание по време на войната. войната за него, като за мнозина други, е една пуста реалност. той е извън нея, извън нейните цели. но тази реалност стана негова съдба – остави го ранен, без око. за-почнаха митарствата на лекуването у нас и в чужбина, процесите на възмъжаването му. творческото развитие на гео милев е изключително бързо. като че ли динами-ката на тази личност се изразява в стремежа към все новото и новото. облиците на поета модернист и експресионист се открояват ясно в неговите сти-хосбирки от началото на 20-те години: „жестокият пръстен. първа книга стихове“ (1920), „иконите спят“ (1922). в „жестокият пръстен“ са включени стихотворения, 23 гео милев 1 сурова, страхотна действителност в предсмъртен час. (верхарн). мото, което гео милев е поставил към стиховете в „железният пръстен“. (е. к.)писани през периода 1914–1919 година. тук се вижда най-ярко стремежът на поета да се отдели от съвременната му лирика. онова, към което той се стреми, е изразяване психиката на личност, която културата е създала и която се любува на своите кул-турни инвенции. в по-голямата част от стихотворенията има едно образно ехо от лириката на верхарн, от лириката на немски и руски символисти и декаденти и ехо от представи, които внушават театъра и даже модерната живопис с видни експре-сионисти като щук и други. мъртвешки зелена, сломена лежи / луната над белия праг. това са две рязко подчертани цветни петна: мъртвешко зелено и бяло. по-нататък, след хроматичните контрасти идва внушението за тайнственост. но характерното у гео милев е все този момент на асоцииране чрез помощта на културно-духовни представи. така е даже и в най-емоционалното му стихотворение от сбирката „жес-токият пръстен“, стихотворението „о дъжд, о дъжд обилен и печален“. стихотво-рението е придобило една силна емоционална гама, изразило е онова особено настроение, което поражда и веселата, и тъжната музика на дъжда, разливан по тро-тоарите. и словото в смисловите му значения, и ритъмът, и цялата фонетична структура на стиховете носят особеното волно празнично и в същото време скръбно приказно градско настроение, пораждано от дъжда. но ето че и тук, във втория куп-лет на стихотворението, се появяват характерните за гео милев културни инвенции и представи – веселостта е маскирана, тя е маскирана печал. и още – плачът е весел. в стиховете се усеща енергията на културната мисъл, на богатата асоциативност, асоциативност, каквато е притежавал вече срещалият се многократно със запада гео милев. експресионизмът, както го намираме в лириката на гео милев, е не само една напрег-ната изразност, една словесна и ритмична експресия на впечатленията. той във всяко свое конкретно проявление (всяко стихотворение) има и свой психически хинтерланд. или иначе казано, усеща се и стремежът на поета да изрази нещо духовно трайно, да ни въведе в някаква същина на изживявания, а не да постига само експресивност. в из-вестна мяра има даже онова, което наричаме тип на едно състояние, онова, което се налага като душевност. „иконите спят“ е втората книга стихотворения на гео милев. поетът модернист се оказва изведнъж с едно „национално настроение“. самите творби са своеобразна смесица от едновремешното, българското, и модерното. това възвръщане към род-ното обаче е станало чрез едно пречупване през призмата на модернизма и със сред-ствата на експресионистичната поезия. стихотворенията са по-скоро един химн на самотността и на възнасянето на живота, отколкото образ на онова, с което е жи-вяло българското сърце. обикновено се смята, че гео милев бе поет декадент, привърженик на идеалистичес-ката естетика, който под влиянието на събитията след септемврийското въстание от 1923 преминава на реалистични и революционни позиции. всъщност това твърде-24 пантеон. книга втора25 гео милев ние е една жестока неистина. този жив и оригинален писател, който резонираше на всичко модерно, бе намерил властната тайна на ново откривателство много по-от-рано. той бе обозрял социалната действителност, доловил бе в едри и широки линии характерното за епохата още през 1918–1919 г. притежаваме свидетелства за това. бунтовната мисъл и революционният жест, които изпъкват в „грозни прози“, бяха потвърдени още през 1920 г. с „експресионистично календарче за 1921 г.“. в обявлението на календарчето, излязло в кн. 3, год. іі на сп. „везни“ през м. декември 1920 г., се говори за „дванайсет социални поеми“. така бяха наречени от автора малките експресии, по-светени на всеки от месеците. социалните битки в европа, които гео милев е на-блюдавал през 1918–1919 г. в берлин, бяха отключили стихийните сили на неговия натюрел, на неговото борческо вдъхновение. този експресионист – по идейни подбуди, пък и по формални качества – се приближава вече до писатели като бехер, като бер-толт брехт, до всички ония, които изразяваха лявата линия в немския експресио-низъм. гео милев като че ли е намерил себе си за бъдещата си творба „септември“: далече из утробата на черни облаци, се ражда кървава луна (към месец септември в „експресионистично календарче“.) ний градим барикади, ний копаем вал; между вчера и утре. спартакус! (към м. ноември, пак там.) в екстатичното си състояние, когато е писал тези „социални поеми“, поетът е пред-усетил нещо от стила на своята бъдеща поема „септември“. всичко това именно ни дава основание да твърдим, че гео милев не беше единосъщ. никак. че у него имаше сложно единство, намерен и ненамерен личен натюрел, че съзнателно и несъзнателно този поклонник на изкуството се изместваше на няколко плоскости. той вярва, че неговото бъдеще е в онова зрително поле, което откриваше пред погледа му модернистичното изкуство. нещо повече – той стреля от страни-ците на сп. „везни“ срещу идейното изкуство. той иска да убеди и себе си, и читателя, че истинското изкуство е в ритъма, в експресията сама по себе си, изопната като струна на лък, до краен предел, а не в наблюдаваното в живота и в неговия интензи-тет. отрано бе започнало у гео милев духовното съзерцание на епохата, предузнаването на значимостта на социалните битки между големите исторически класи. и то преди да бе попаднал във водовъртежа на онези събития, които като вихрушка го из-ведоха на гребена на историята. 1980 (из том i от пантелей зарев. „съчинения“ в три тома. с., 1981. със съкращения.)26 пантеон. книга втора гео милев. цветна гравюра, 15,3 х 10 см. фронтиспис в книгата „жестокият пръстен“. 1920.27 гео милев о дъжд, о дъжд обилен и печален – по тротуарите танцуваща вода! – пиян, разголен, волен, вакханален – но с черна маска – ти танцуваш безсмисления танец на скръбта. о веселост маскирана! ти с веселост маскирана печал! о весел плач! и танец под разхълцани цимбали! – и вечер зачната сред мрак, но с буйно-бял дъжд озарена – дъжд! о клоун в погребални карнавали! и ти летиш – лъчи и смях – и ти си бял, безумен – по тротуарите танцуваща вода! – вечерен дъжд, понесен в танец шумен над катафалка черен на града. г ео миле в (от стихосбирката „жестокият пръстен“, с., 1920. тук пунктоацията е запазена според първото издание.)28 пантеон. книга втора васил з ахарие в 1 8 9 5 – 1 9 7 1 фотография, около 1940. архив васил йончев. роден в самоков на 8 юни 1895. 1920 – завършва държав-ното художествено-индустриално училище в софия – графика при проф. йозеф питър. първа изложба в тръп-ковата галерия, софия. 1922 – следва в лайпциг във вис-шето училище за графика и изкуство на книгата при проф. ханс мюлер. 1924–1944 – професор по графика в държавната чуваш художествена академия, софия. директор на академията (1939–1944). 1928, 1941 – участие в между-народното биенале, венеция. 1934 – участие в междуна-родната изложба на екслибриси в лос анджелис. 1936 – награда за графика от министерството на просвеще-нието. 1937 – посещава светогорските манастири. про-учва изкуството на българското възраждане – публикува поредица материали. 1941 – получава наградата за из-куство „кирил и методий“ на българската академия на науките за цялостното му графично творчество. 1947 – старши научен сътрудник към института по изкуство-знание при бан. научноизследователската му дейност обхваща повече от 200 публикации. 1954 – участие в меж-дународната изложба – гравюра на дърво, лугано. 1957 – публикува монографията „захарий хр. зограф“. 1962 – по-сещава китай, издава книгата „ци пай–шъ“. 1968 – в дрезден излиза от печат graphische arbeiten der schule von samokov. 1963 – участие в международното биенале на графиката в сао пауло, бразилия. 1971 – монографията „станислав доспевски“. васил захариев стоянов умира на 28 ноември 1971 на витоша.продължител на възрожденската самоковска школа в л а д и м и р с в и нти л а творчеството на васил захариев, художника, който възроди изкуството на българ-ската гравюра, може да бъде обяснено преди всичко с неговия произход от самоков, с принадлежността му към културните традиции на града – едно от големите средища на възрожденската художествена дейност. през първата половина на деветнайсетия век културните процеси са отишли значително напред – през 1828 г. самоковлията николай карастоянов внася първата печатна преса в страната и отпечатва първите свои щампи, като синът му анастас изготвя матриците от орехово дърво. по-го-леми художествени постижения излизат от ръцете на техния съгражданин георги с. клинков, който внася в българската гравюра вкуса на куатроченто и създава графични листа с неподражаема красота. самоковската графична школа остава активна до 80-те години на xіx век, но отпечатъци от старите медорези (технически гравирани във виена или в москва) се извършват в щампарницата на рилския манастир до началото на 20-те години на xx век, фактически до момента, когато започва дейността си младият васил захариев, който се счита за приемник на самоковските майстори графици. когато идва в софия, за да постъпи в академията (всъщност в държавното худо-жествено-индустриално училище) през 1911 г., захариев е вече в течение на новостите в графиката. в началото на своето художествено образование той показва нещо, което ще бъде характерно за цялото му развитие: съчетание на работата на графика с работата на изследователя. защото в продължение на половин век васил захариев не само изгаря от любов по рисуването. у него съществува едно равностойно увлече-ние по българското графично изкуство и изкуството на българските иконописци. книгите, които написва, студията му за ктиторските портрети на българи в све-тогорските манастири, монографията му за захарий хр. зограф, все още неоценена по достойнство, историята на самоковската графична школа и на риломанастир-ската щампарница са мислени и живени в продължение на дълги години, докато дълбае своите гравюри. през 1922 г. васил захариев е назначен за преподавател по декоративно изкуство в ху-дожествената академия (графиката още не е обособена в самостоятелна катедра и е само „факултативен предмет“); изпратен на специализация в германия, той завършва в съкратен срок лайпцигската академия за графически изкуства и през 1924 г. е вече професор по графика в държавната художествена академия в софия. творчеството на васил захариев се реализира в един изключителен период. точно през 20-те години става пълното обновление на българското изкуство. българските поети, художници, театрали се обръщат към огромното културно наследство на българ-ското средновековие и към изкуството на българското възраждане. в този процес 29 васил захариев30 пантеон. книга втора участва и захариев. неговите творби са съзвучни с творчеството на майстора, иван милев, цанко лавренов, иван лазаров, които всички, повече или по-малко, в различно време и по различен начин потърсиха и намериха своето „слияние с народа“. в подетото от тях възраждане на българското национално изкуство васил захариев участва като график, декоратор и учен изследовател. неговото творчество е мно-гостранно, многопластово, с голямо значение за развитието на българската култура. в него можем да видим значението на артиста, бих казал на поета васил захариев. той успява да остане искрен, спонтанен художник, който работи само под напора на непосредствените чувства. осъществява своята културно-историческа програма не като проповедник, а като поет график. и също така успява да изтъкне значимостта на старите български традиции, които е възприел, чийто продължител иска да бъде. (из монографичния очерк „васил захариев“, с., 1972. със съкращения.) васил захариев. рилският манастир. гравюра на линолеум, 1958. 12,5 х 10,3 см.31 васил захариев васил захариев. иван николов образописец – баща. 1936. гравюра на дърво, 44 х 34 см. национална картинна галерия – атина.32 пантеон. книга втора а р х. димит ър цолов 1 8 9 6 – 1 9 7 0 роден на 28 юли 1896 в оряхово. 1921–1922 – учи във виена рисуване и живопис. 1922–1925 – следва архитектура в „технише хохшуле“, мюнхен. 1925 – дипломира се с отличие в мюн-хен в класа на проф. г. бестелмайер. връща се в българия и заедно с арх. иван васильов об-разуват архитектурното бюро „васильов– цолов“. 1927 – получава първа награда в архи-тектурния конкурс за възстановяване на ка-тедралата „св. неделя“ в софия. 1932 – за-вършва строителството на университеската библиотека – софия. 1934–1939 – проектране и строителство на българската народна банка. 1940 – започва строителството на на-родната библиотека – софия. 1940–1945 – строи проектираната от бюрото „васильов– цолов“ сграда на министерството на народ-ната отбрана. проектира и строи много обществени и частни сгради. 1948 – доцент и професор (1952) в катедра „жилищни сгради“ към архитектурния факултет, софия. 1960– член-кореспондент на бан. димитър цолов маринов умира на 6 март 1970 в софия. фотография. съюз на архитектите в българия.той умееше да превръща удобството в красота... и с к р а д а н д о л о в а „архитектурата е изкуство, което съчетава полезното с изящното“ – така проф. арх. димитър цолов започва учебната година с първата си лекция пред студентите. неговите архитектурни произведения са истинско потвърждение на тази мисъл. от малката еднопространствена къщица до многоетажния жилищен дом, от банката до библиотеката, от читалището до църквата, от кабинета на министъра до обикно-вения стол – навсякъде ръката му на майстор слива в неразривно единство утили-тарното с художественото и създава за времето си едни от най-добрите постижения в архитектурната форма. четиридесет години творчество – четиристотин проекта! това е кратката фор-мула на неговата творческа биография като архитект. цифри, които донякъде учуд-ват, защото означават средно по десетина проекта всяка година, между които големи обществени сгради, и защото с цената на много творческа енергия и усилия про-ектантът, особено през онзи период, е можел да се справи с такова количество работа – тогава не е имало проектантски организации, големи колективи от специалисти, сътрудници, чертожници... да припомним още, че и тогава архитектът е носел го-ляма отговорност за обекта. освен това не на теория, а на практика всеки проект се е предавал задължително с всички детайли, като се има предвид, че не е имало ка-талози за готови елементи, т.е. почти всичко се е изчертавало – от детайла на кор-низа и облицовката до мебелите, пердетата, обкова и осветителните тела. разбира се, не количеството на проектите го прави голям архитект, а качеството на създа-деното. само няколко сгради да бе направил, сам или в съдружие, най-личните и досега в центъра на столицата ни – българската народна банка, министерството на от-браната, националната библиотека „св. св. кирил и методий“, университетската библиотека към су „климент охридски“, катедралата „св. неделя“, „чапрашиковите“ къщи, хотел „балкан“ – и те му стигат, за да го определим като забележителна фи-гура на българската архитектурна мисъл и да го поставим сред първите в богатото културно наследство у нас, за пример на идните поколения архитекти. димитър цолов е от редките щастливци, на които се пада честта да проектират и строят едни от най-забележителните обществени сгради на софия по време на нейното обновяване между двете световни войни. такива сгради за българите през този период са предимно културно-просветните. изграждането им става важна пред-поставка за осъществяването на жадувания тласък напред в цялостния процес на натрупване на знания, за общото културно издигане. с равностойно значение се оказ-ват и сградите на управляващите институции. архитектите, инженерите и изобщо техническите кадри стават едни от централните фигури на това обновяване. в архитектурата на обществените сгради д. цолов е последователен привърженик 33 димитър цоловна българското и на италианското възраждане. но той не се ограничава само с тях. в структурата на обемите и пространствата внася и нещо от принципите и фор-мите на барока, на древногръцката класика (ордера) и т.н. в проектираните общес-твени сгради той успява да съчетае по свое разбиране архитектурните елементи на композицията така, че да внуши монументалност, уникалност и същевременно никога да не достигне до границите на преднамереност, до някаква помпозност, надутост, нито пък до самоцелно формотворчество. проектирането и строителството на такива забележителни обществени сгради като българската народна банка, народната библиотека, министерството на от-браната, университетската библиотека през 30-те и 40-те години и на катедралата „св. неделя“ преди това, е представлявало подвиг за всеки творец. по време, когато не е имало строителна механизация и други технически средства и съоръжения, се е стигало до толкова успешен край в строителното изкуство, и то за извънредно кратки срокове (българската народна банка е изградена за около четири години). и още нещо – много често в практиката на титулярите от архитектурното бюро „васильов–цолов“ проектантските задачи се решавали успоредно по няколко и въпреки това по качество архитектурата им не е отстъпвала от високите критерии на нейните творци. около 1932 г. е началото на проектирането на българската народна банка – втората банка, върху която д. цолов има възможност да работи заедно с и. васильов. с из-граждането на бнб, чийто строеж започва през 1935 и завършва през 1939 г., силуетът на столицата се обогатява с изключително ценен архитектурен ансамбъл, в чийто ореол на шедьовър времето непрекъснато привнася нов блясък. бнб е една от петте най-забележителни сгради от архитектурното богатство на днешния софийски център. какво е ценното в архитектурното решение на българската народна банка? на първо място, това е градоустройственото разположение на сградата – включен строеж към съществуващите отпреди постройки – с хармоничното вписване на из-граждащия се банков комплекс всред околните обеми и пространства. второто постижение е обемната композиция на комплекса– банка-музей. тя е съста-вена от разнородни по вид и големина елементи, за които е намерен най-добрият ва-риант на композиционно решение, и то по такъв начин, че общото визуално въздейст-вие няма характер на механичен сбор, а на единно цяло. архитектурата на банката има свое собствено, самостойно звучене. за това допринася особено много „кулата“, която става обемно-пластичен акцент на сградния комплекс, превръща се в център, който обединява разнородните части и налага индивидуален образ на построеното. третото постижение в архитектурното решение на бнб се отнася за фасадите на сградите в комплекса, които обединяват в своеобразен ритъм изградените обеми. това е постигнато без монотонност, излишна декоративност и екстравагантност, а със строга сдържаност и редуване на плътни обеми с отвори, които разкриват ха-рактера на сградата – археологически музей. като особено ценно, дори забележително постижение, е главната зала за банкови опе-рации – сърцевината и смисълът на цялата сграда. заслугите ù като архитектура се 34 пантеон. книга втора35 димитър цолов никола тузсузов. българската народна банка в софия, 1940. м. б., пл., 64 х 54 см. софийска градска художествена галерия.обособяват най-вече в два аспекта – утилитарен (както за служителите, така и за посетителите), като среда за определен род дейности, и художествен – по отноше-ние на пропорциите на пространството, степенуването в ритъма на еднаквите еле-менти, дискретната художествена украса на архитектурните детайли, играта на линии и фигури в облицовките и т.н. голямо внимание трябва да се отдаде на постигнатия синтез на архитектурата с други монументално-декоративни произведения на изкуствата в сградата на банката. а те са разнообразни – стъклописи, металопластика, дърворезба, скулптура и пр. същественото е, че съчетанието на различните творби тук не е механично, случайно или преднамерено, при което всеки елемент да действа самостоятелно – постигнато е органичното им вплитане в архитектурната среда. като архитект д. цолов участва заедно с ив. васильов в проектирането на няколко сгради за библиотеки, две от които са построени – университетската библиотека към су „климент охридски“ в софия и народната библиотека също в софия. и за двете архитектурното бюро „васильов–цолов“ получава първи награди на проведе-ните архитектурни конкурси. парцелът, отреден за националната библиотeка „св. св. кирил и методий“ е голям, сво-боден, представителен и диктува в съответствие със значението му архитектурния образ на сградата – монументална, добре пропорционирана, безконфликтно решена във функционално отношение и със забележително художествено оформление. архи-тектурата на сградата е почти изцяло подчинена на симетрията, като се започне от подхода (рампа и стълба) и главната фасада (в случая има право да се говори така) и се стигне до ритъма на редуване на плът и отвори, до колонадата и пр. вътрешните пространства на библиотеката са обзаведени с респектираща представителност, уди-вителна простота в линиите и пластичните форми. архитектурният детайл в об-завеждането на цялата сграда е оригинален и цялостно обмислен: играта на тонове и полутонове в съчетанията при каменните облицовки на стени и подове, при дървените елементи – врати, прозорци, мебелировка. мекото, непряко осветление на читалните зали, постигнато чрез оберлихт, чрез вътрешни дворове, матирани стъкла, създава топлота в атмосферата на работните помещения. министерството на отбраната е една от най-забележителните сгради в творчеството на арх. д. цолов, в сътрудничество с арх. ив. васильов. градоустройственото разпо-ложение на сградата е предопределено от улиците на един цял квартал, вниманието на проектантите е било съсредоточено върху обемно-пространственото композиране, оформяне и обзавеждане на сградата. планът на министерството е почти квадрат, в средата на който има вътрешен двор. схемата е ясна, чиста и логична – симетрична, с двустранно разположени помещения около коридор. най-внушителна е западната фасада с главния вход на сградата и с колонадата между втория и третия етаж. вход-ното фоайе с витража към вътрешния двор и с тържествената стълба е друга забеле-жителност в архитектурното решение на министерството. най-голям дял от проектантската дейност на д. цолов се пада на жилищните сгради. за жилищното строителство през периода на 20-те, 30-те и 40-те години в столи-36 пантеон. книга вторацата са характерни главно два типа сгради – индивидуални и колективни. димитър цолов е всепризнат и все още ненадминат у нас майстор на архитектурния детайл и на мебелите. в проектантския процес той има свой принцип – да проектира про-порциите и разпределението на помещенията винаги едновременно с обзавеждането им, в съответствие с мебелите в тях. той съчетава хармонично точността и ко-ректността на човека на техниката с артистичната свобода и широта в мисленето на художника. за него архитектът проф. александър доросиев казва: „той имаше ряд-ката дарба да напластява в себе си впечатления от образния свят и да ги пресъздава в дълбоко преживени форми, обеми, пространства. вдъхновяваше се от изпитаните и утвърдени във времето образци. модата и самоцелното новаторство в архитек-турата му бяха чужди, но творбите му звучаха съвременно, защото откликваха на живота – умееше да превръща удобството в красота“. (поместените материали са от монографията „архитект димитър цолов“ на к.ф.н. арх. искра дандолова, с., 1987.) 37 димитър цоловкирил цоне в 1 8 9 6 – 1 9 6 1 пантеон. книга втора роден в кюстендил на 14 януари 1896. 1918 по-стъпва в държавното художествено-индус-триално училище в софия при проф. цено тодоров, през 1919 – във виенската академия, а след година – в мюнхенската академия при проф. хуго фон хаберман. излага в мюнхен-ското дружество „жури фрай“ между 1921 и 1930. изложби в мюнхен, дрезден, амстердам. 1930–1932 работи в мексико и куба. завръща се в българия. урежда първата си изложба у нас; член на дружеството на „новите худож-ници“. от 1942 е професор в художествената академия в софия до 1950, когато е уволнен, обвинен във „формализъм“. 1960 – юбилейна изложба – 40 години творческа дейност. теоретични трудове : „технология на изящ-ните и приложни изкуства“ (1949), „технически наръчник на художника“ (1957), монографиите: „леонардо да винчи“ (1945), „стенописите на боянската църква“ (1959, на пет езика), „велас-кец“ (1961). кирил илиев цонев умира в софия на 5 април 1961. посмъртно реабилитиран. 1971 – по повод 75-годишнината от рождението му – ретроспективна изложба в софия. автопортрет, 1937. сграфито на стъкло, 64 х 54 см. 38вто р ото р ажд а н е н а х у д ожн и к а б о р и с д е л ч е в той остана докрай верен на класическото схващане за природата като първоизточник и мярка на всяка красота. за него изкуството беше не обикновено призвание, както е за голям брой даровити хора, още по-малко призвание, което проправя път към лич-ната изгода, а нещо много по-съкровено и по-всеобемно, което предполага преди всичко самораздаване и жертви. за него, казано с една дума, то беше съдба. и ще добавя – една съдба, неразривно свързана със съзнанието за национална принадлежност. известно е, че кирил цонев учи и след това остава доста години в германия, където имаше и собствено ателие, и купувачи на своите картини – нещо, което му позволи да пътува и се запознае с големите музеи на западна европа. след това, прекосил ат-лантика, той живя и работи известно време в мексико и куба, като имаше щастли-вия случай да се радва на една огромна привилегия – да бъде сътрудник на великия диего ривера. очевидно, стига да пожелаеше, той можеше да остане в чужбина и със своята дарба и своята необикновена работоспособност можеше без особено затруд-нение да се наложи в което и да било от световните средища на изкуството. участта на доброволен изгнаник обаче не беше привлекателна за него, макар да му обещаваше международно признание и материален успех. затова, когато нацистите завзеха властта, станал политически неудобен, кирил цонев се завърна в българия. завърна се и още с идването си намери своята естествена среда в дружеството на „новите художници“ – онзи екип от млади пластици, формирани под влияние на прог-ресивните сили у нас, който се бореше срещу безидейността и академическата рутина в името на едно ново изкуство. така в продължение на години, еднакво като творец и ерудит, той осъществяваше своето дело в най-тясна връзка с онези, които под-готвяха бъдещето. кирил цонев, който живееше с образа на българия, донесе със себе си не само един пре-мислен пластически възглед, потвърден от творческата му практика, а и нещо много по-важно, което е, според мене, главната негова заслуга – донесе друга мярка за ши-рота и естетическа стойност. инак казано, спомогна да се издигнат изискванията ни за художественост, да се установят други мащаби в преценката на нашите на-ционални постижения. като всеки истински творец, кирил цонев излизаше от схващането, че изкуството може да има трайно значение и да разчита на широко признание само тогава, когато черпи сокове от национална почва. обаче, за разлика от някои елементарни теоре-тици на „родното“, той нямаше нищо общо с онези ограничени представи, които отъждествяват националната стихия с елементите на етнографията. за него, преди да бъде външен белег на бита, националното е неговата душевна и зрима същност, не-говото веществено съдържание. същевременно, макар да следва своя собствена линия 39 кирил цоневна развитие, той не стои вън от общата духовна и творческа еволюция. затова едно национално изкуство може да придобие универсална стойност само тогава, когато се ползва от пластическите достижения на епохата. от това схващане излизаше кирил цонев като теоретик и преподавател – от него се ръководеше и като творец. и стига да познаваме неговите по-характерни работи, лесно ще оценим резултатите, които можа да осъществи. неговите пейзажи от балчик, от драгалевци, неговите портрети на жени, неговите картини мъртва природа – като атмосфера, като форма и багра, всичко това е българско от начало до край. но достатъчно е да сравним тези творби с предишните му работи от така наречения „мексикански период“, за да видим, че в тях има при-емственост в монументалното изграждане, в стремежа към синтез и простота – пластически похвати, много характерни за мексиканската школа. очевидно науче-ното в чужбина е помогнало на художника да вникне по-дълбоко в българското нацио-нално своеобразие досущ така, както изучаването на чуждия език ни улеснява да разберем своеобразието на нашия. по този начин, като се ползва умело от усвоената живописна култура, той успява да се добере до свой стил и да създаде творби, които са между най-хубавото от завоеванията на българското изобразително изкуство. човек с големи духовни интереси, кирил цонев беше пребродил всички важни етапи на световното изкуство, за да се утвърди в съзнанието си като съвременен художник. и въпреки това съзнание, намерило израз в едно голямо творческо дело, и по яснота на пластическата концепция, и по простотата на изявата, и по обем на своите общи и професионални знания, той носеше у себе си нещо класическо – родееше се с майс-торите на италианското куатроченто. затова изглежда невероятно, че той можеше в наши дни да събуди недоверие и трябваше да мине през огорченията на един остра-кизъм, чиято абсурдност беше очевидна. и този ден настъпи. ето ни сега, пред ра-достното второ раждане на твореца кирил цонев – раждане, което го изважда от временната забрава, за да го утвърди като голям художник с непреходно значение за нашата национална култура. това е вече окончателна присъда, справедлива и не-отменна като всички присъди на времето, която иде да отдаде заслуженото на човека и да изпълни с морално удовлетворение ценителите на неговото изкуство. (от юбилейния вестник „кирил цонев“, издаден по повод 75 години от рождението на художника. брой единствен. 10. iv. 1971.) 40 пантеон. книга втора41 кирил цонев кирил цонев. тоалет, 1934–1937. м. б., пл., 77 х 65,5 см. нхг – софия.42 пантеон. книга втора кирил цоне в за мексиканското изкуство мексиканецът, и специално индианецът, има голям усет към пластическите изкуства и тук от древността е запазена една много стара художествена традиция. при ид-ването си в мексико испанските конкистадори са заварили в разцвет голяма стара култура. испанската колонизация на времето си е била една от най-жестоките. без-огледно са били разрушавани дивни дворци и храмове. само грамадните пирамиди, стенните релефни картини в гробовете и тежките каменни богове са устояли на фа-натичния гняв на завоевателите. силното въздействие, което упражнява изкуството на загиналите култури на майя, толтеки, олмеки, сакатеки и ацтеки – фигури, ор-наменти, релефи, пирамиди и остатъци от някогашни дворци, – всички са плод на един и същи, суров и жесток дух, всички са рожби на богата с образи фантазия – ли-нията е строга и ярко определена. изобилните образи са експресивни и приказно фан-тастични. елементи от животинското и растително царство се преплитат един с друг или с геометрически мотиви не само в орнаментите, но и в образите на чудо-вищните божества. изразът на лицата е потресающ. той се засилва още повече от богатата полихромия. това изкуство не е служило да гали естетично окото и душата на зрителя. предназначението му е било да го плаши, да го ужаси и да му напомни за жестокостите и коравосърдечието на злите духове и всемогъщите богове. фигурите стоят замръзнали царствено в седяща или стояща архаична поза. очите са им из-пъкнали, челюстите са силно разтворени. понякога имат по няколко глави и големи търбуси, с крака на грабливи животни. покритата с пера змия е също божество. та-кова въздействие оказват храмовете и дворците в паленке, теотихуакан, толан и чичен–ица. стените на четирите каменни стълби, които водят към горните плат-форми на пирамидите на луната и слънцето при теотскан, са изпъстрени с релефни картини и барелефи. камъкът, на който са били разрязвани сърцата на юношите, които ежегодно са ставали жертва, е покрит също с най-фантастични гравирани многоцветни рисунки. златните накити, гривни, обеци, огърлици издават съвършена техника и голям вкус. изкуството на следващата епоха до началото на xx век е тясно свързано с нерадост-ната история на мексико. човек настръхва като я гледа, предадена изобразително в мощните картини на най-големия художник в америка – диего ривера. голямата мек-сиканска революция, ръководена от виля и сапата, дава тласък на новото мексикан-ско изкуство. развива се публичната, фрескова живопис. утвърждават се имената на редица талантливи художници. особено се отделят ривера, ороско и сикейрос, чиято слава вече надхвърля границите на мексико. 1935 (кирил цонев. „път в изкуството“. том ii, с., 1969, с. 61–67.)43 кирил цонев кирил цонев. алея в тропическа гора, 1932. м. б., пл., 100 х 80 см. нхг – софия.44 пантеон. книга втора пе тко стайнов 1 8 9 6 – 1 9 7 7 роден на 1 декември 1896 в казанлък. компози-тор, музикален деец, публицист. на 11 години ослепява напълно. постъпва в института за слепи в софия. учи флейта, цигулка, пиано, хармония. овладява шрифта за слепи на български и немски език, с който си служи ви-наги. през 1923 завършва дрезденската консер-ватория – пиано и теория на музиката. от 1940 е редовен член на българската академия на науките – академик. директор на софийската народна опера (1941–1944) и на института за музика при бан (1948–1977). председател на българския певчески съюз (1933–1944) и на дру-жеството на българските композитори (1933– 1944). народен представител. петко груев стайнов умира на 25 юни 1977 в софия. след смъртта на композитора, родната му къща в казанлък е музей – културен дом „петко стайнов“, а в дома му в софия на ул. „иван вазов“ се помещава фондацията, основана в не-гова памет. симфонични произведения : „тракийски танци“ (1925); „легенда“ (1927); „приказка“ (1930); „балкан“, концертна увертюра (1936); „тракия“ (1937); симфонично скерцо (1938); симфония 1 (1945); симфония 2 (1949); младежка кон-цертна увертюра (1953); автор на хорови песни. сборник статии „петко стайнов за българската музикална култура“, 1967. фотография. христо юскеселиев.пътят н а б ъ л г а р с к и я с имфо н и з ъм в е н е л и н к р ъ с т е в значително явление в симфоничната музика от 30-те години е появата на програмни произведения с героично-романтичен или епически характер. те са типични преди всичко за творчеството на петко стайнов – симфоничните поеми „тракия“ и „ле-генда“. програмността в героично-епическия симфонизъм способства за овладяване на националната тематика и образност, почерпани от народното творчество или от художествената литература. родствено на характерните за народните приказни об-рази е програмното съдържание на пиеси, като симфоничната сюита „приказка“ и „симфонично скерцо“, очертаващи насоката на приказно-епическия симфонизъм. новото, което п. стайнов внася в българската музика със своята първа симфонична творба – широко популярните „тракийски танци“ (1926), е преди всичко в стремежа да се излезе от формалната раздробеност на „битовите китки“ и илюстративната фрагментарност на програмните произведения от началото на века, от импровиза-ционния маниер на развитие на тематичния материал, за да се стигне до цялостно симфонично изграждане и овладяване на типично симфоничните форми. и наред с това – проблемът за стилистическото единство на музикалния език, за органичността на формата, за българския оркестров колорит, напомнящ в темброво отношение на-ционалните инструменти. във втората му симфонична творба „легенда“ (по разказа на й. йовков „най-вярната стража“) музикалната характеристика на героите вече се свързва с определен тип народна песен. програмна е и третата симфонична творба на стайнов – сюитата „приказка“ (1930). шест години след „приказка“ се появява увертюрата „балкан“. суровата и величава тема от встъплението отговаря на пое-тичното начало от „легенда за балкана“ на пенчо-славейковата „кървава песен“. в сонатна форма композиторът осъществява своя замисъл. в най-значителното произведение от 30-те години – симфоничната поема „тракия“ (1937) – е синтезирано най-хубавото от дотогавашното творчество на петко стай-нов. в „тракия“ той е свободен в еднаква степен и от идилично-съзерцателното, и от фолклорно-битовото. макар и инспирирана от едноименното стихотворение на н. фурнаджиев, композиторът не въплъщава никакъв сюжет, а обобщава в най-висока степен. след пространното встъпление, където смътно изплуват романтични образи от езическата древност, уникалната героично-епическа речитативна тема ни пренася постепенно в шеметния ритъм на някакъв стихиен и първичен танц – танц на юнаци, силни и величави. пълна противоположност е средният дял на поемата с чудесната лирическа тема – светла, възторжена, въплътила цялата любов на композитора към безкрайните простори на тракия. най-налагащото се в „тракия“ са темите образи, които сами по себе си достатъчно красноречиво характеризират образно-емоционал-ното съдържание на поемата. 45 петко стайновв „симфонично скерцо“ (1938) той отново е в света на народните приказки, на па-сторалните картини. силата на „скерцото“ е както в неговата тематична образ-ност, така и във високото майсторство на симфонизация на материала, в целостта на формата, в лаконичността на израза. симфонизмът на петко стайнов напомня монументална фрескова живопис. карти-ните и образите въздействат повече със своята пластична завършеност – самата музикална мисъл тече спокойно, без напрегнати драматически кулминации и психоло-гически контрасти. мелодията се разгъва в широки линии; тя често изпълва и под-гласовете, на нея са подчинени всички останали изразни елементи. симфоничните произведения на композитора водят изцяло в света на националните български образи и картини, в романтическия древнославянски епос. (из книгата на в. кръстев „българската музикална култура“, с., 1974. вж. също кръстев, венелин. петко стайнов. с. 1957.) 46 пантеон. книга втора сцена от постановката на симфоничната поема „тракия“ през 1943 в народната опера, софия. музика – петко стайнов. хореография – мария димова. художник – дечко узунов.47 петко стайнов детайл от главния фриз на стенописите в тракийската гробница –казанлък. iii век пр. н. е.48 пантеон. книга втора цанко лав р енов 1 8 9 6 – 1 9 7 8 1896 – роден в пловдив на 24 ноември. 1916 – завършва средно образование в пловдивския католически френски колеж. 1921 – посещава частното художествено училище във виена на проф. бертолт льофлер. 1926 – изложба, съв-местно с васил бараков и данаил дечев в пловдив. 1928 – работи в държавната печат-ница – софия. 1930 – рисува първата значи-телна картина от поредицата „старият пловдив“. 1935 – посещава атонските манас-тири, които стават трайна тема в бъде-щото му творчество. 1939 – изложба с данаил дечев в пловдив. 1955 – издава монография за веселин стайков. 1956 – монография за ста-нислав доспевски. 1958 – монография за златю бояджиев. изложба в белгия, съвместно с вл. димитров–майстора. автор е на статии за съвременното и старото българско изкуство. 1964 – изложби в прага, будапеща. 1965 – из-ложби във варшава и западен берлин. 1966 – изложба в париж, съвместно с дечко узунов. 1967 – изложба в москва. рисува картината „селски панаир в пловдив“. 1968 – издава ме-моарната книга „по стръмната пътека“. цан-ко иванов лавренов умира в софия през 1978 на 16 декември. фотография, 1967. сава бояджиев.един от най-чистите български примитивисти к р а с и м и р л и н к о в (из предговора на каталога за из ложбата на цанко лавренов в пловдив – 1996.) и днес, когато хвърлям поглед по изминатия път, намирам, че някои мои творби са изградени в реалистично-импре-сионистичен стил, други са направо експресионистични, трети пък са повече или по-малко облъхани от стила сеце-сион. не ми е чужд и селският примитивизъм. (цанко лавренов. „по стръмната пътека“). той е оставил творчество, което заслужава да бъде оценено по достойнство, макар и вече в негово отсъствие. трябва все пак да разберем дали е бил символист, импресио-нист, експресионист, реалист или може би е българският анри русо–митничаря. цанко лавренов се вписва в българското изкуство с един изключително характерен индивидуален стил, отличаващ се с: плоскостнолинеарна рисунка, рязък контур, де-коративна стилизация, подчертана едноплановост, условна осветеност, плътност и звучност на цвета, акцент върху детайла, нарушена геометрична и въздушна перспек-тива, висок хоризонт, смесване на техники (живописна, графична и акварелна), по-вествователност и условност на сюжета, разнообразие на темите и смесване на стиловете. въпреки че почти всички характеристики са типични за модернизма и не са чужди на европейското изкуство от това време, така събрани на едно място в името на една графична декоративна илюстративност, на декларативност на чув-ствата и настроенията – те разкриват примитивистичен подход в творчеството. голяма част от българските художници, стремящи се към роден стил, независимо от художественото си образование, на практика приемат този подход. за тях живопис-ното отпада като художествен проблем и става средство за изразяване, за идеали-зиране на родната същност, за възвръщане на изгубената непосредственост, за реакция срещу унифицираната индустриална действителност. остава класическият проблем – да се направи убедително. дългото премълчаване и отклоняване на вниманието по идеологически директиви из-веде примитива извън сферата на професионалното изкуство, въпреки че за света той беше в основата на модернизма, а тези художници, които го вместваха съвсем съзнателно, живееха с идеята, че са извършили професионална реабилитация на за-гърбеното родно, дистанцирайки се от действителната непосредственост. добре, че времето слага в ред нещата и не се интересува от дребните мотиви, а от крайния резултат. защото искреният примитив, както казва сирак скитник: „...винаги има цената на една изповед. той не е построение, не е знание, не е спекулация, а чисто вълнение, едно нетърсено движение на душата. и там е тайната на неговата хипноза. той е чувство – живият човек“. и ако ние определим цанко лавренов като един от най-чистите български примитивисти, няма да свалим ореола от многострадалната му личност, няма да го изведем от професионализма, няма да омаловажим искреното му преклонение пред българската история и култура, а ще подчертаем изяснената му и осмислена индивидуалистична позиция в изкуството. 49 цанко лавреновцанко лав р енов спомен за „бараците“ през лятото на 1926 година в пловдив се запознах със златю бояджиев; доведе го у нас, вкъщи, васил бараков, който по онова време беше чиновник – архивар в плов-дивския апелативен съд. макар да правех първите стъпки в изобразителното из-куство, аз вече бях добил известна популярност всред начинаещите художници самоуци. за златю бояджиев знаех нещо, познавах първото му творческо проявление на изложбата на младите художници самодейци, която бе уредена през април същата година. слабият и блед младеж ми разказа откъслечно своето битие: бил завършил търговско училище, но нито търговията, нито счетоводството го вълнували; няма да стане нито търговец, нито чиновник, интересувало го само изкуството. и накрая той категорично заяви, че иска да стане художник. и ето, вече няколко десетилетия другаруваме със златю. това ми позволи да опозная отблизо личността на художника, творчеството му, да обикна у него и едното, и другото. златю бояджиев е чедо на тракийското поле; роден е 1903 година в с. брезово – севе-роизточно от пловдив. детството си прекарва на село, където завършва прогимна-зия. през летните месеци става воловарче и с другарчетата си по цели дни броди по кърища, по хълмове и кории. през тези дълги волни дни, прекарани в игри, приказки и съзерцания, в чувствителната му юношеска душа се набират и напластяват много впечатления от природата и вълнуващи случки от селския бит. и когато след години той се утвърждава като голям български художник, в прекрасните му картини от селския бит поетично са преразказани всички тия спомени – в картини от природата и в характерни образи на неговите съселяни. решението му да стане художник обаче е непреклонно и той почва да учи фирмопиство в ателието на гео мирчев. това ате-лие по негово време е средище на младите пловдивски художници – самодейци и про-фесионалисти. тук златю се запознава с младежите васил бараков и давид перец. дружбата между тримата бедни талантливи младежи – златю бояджиев, васил ба-раков и давид перец – дава своя плод. и те решават, въпреки липсата на материални средства, въпреки несгодите и лишенията, които ги очакват, да заминат за софия, да станат художници. 50 пантеон. книга втора51 цанко лавренов цанко лавренов. старият пловдив, 1938. м. б., шперплат, 107 х 124 см. нхг – софия.52 пантеон. книга втора през есента на 1927 тримата ентусиасти са вече в софия. първата година златю е приет в художествената академия, след това са приети и другите двама. за студентството на тези трима даровити младежи не може да се пише поотделно. дружбата, успехите и неволята така ги е сляла, че те представляват едно цяло; на-всякъде са известни под общото име „бараците“. те живеят на самоиздръжка – на общи начала. в началото на всяка учебна година само златю получава от село малко картофи и фасул. нищетата им е постоянна спътница. за да се издържат, тримата работят фирми и плакати за софийските кина, за разни предприятия. нерядко рабо-тят до късно след полунощ, за да предадат навреме поръчката и се сдобият с пари. златю бояджиев дори се явява на изпит пред търговско–индустриалната камара и се сдобива с майсторско свидетелство за фирмопис. отначало те живеят на ул. „пиротска“, след това – в мансардата на бакалското сдружение на бул. „дондуков“. мансардата им служи и за кухня, и за спалня, и за ате-лие, в което тримата студенти работят фирми, плакати, портрети и композиции; изработват серия плакати за някое заведение или боядисват железни стълбове на някой електропровод. така работят усилено през половината ваканция, за да могат останалото време да рисуват пейзажи в недрата на родопите. подвигът на „бара-ците“ в припечелване на средства за учене е известен сред професорите от худо-жествената академия, сред художници, писатели, музиканти. прославената мансарда на бул. „дондуков“ става средище на младите студенти и художници. (откъс от монографията на цанко лавренов „златю бояджиев“, с., 1958, с. 5–8.) златю бояджиев, васил бараков и давид перец. пловдив, 1976.53 цанко лавренов цанко лавренов. зографският манастир в света гора, 1936. м. б., пл., 77,5 х 83 см. фондация „цанко лавренов“.54 пантеон. книга втора константин кисимов 1 8 9 7 – 1 9 6 5 роден на 16 април 1897 в търново. 1921–1922 – следва право и философия в софийския универ-ситет. през 1922 е приет за драматичен уче-ник в народния театър – софия. 1923 – влиза в актьорския състав на театър „студия“. 1924–1965 – играе в народния театър – со-фия. константин василев кисимов умира на 16 август 1965 край балчик при автомобилна катастрофа. по - г л а в н и р о л и : странджата („хъшове“ – ив. вазов); златил („боряна“ – й. йовков); юрталана („снаха“–г. караславов); щастлив-цев („лес“ – а. островски); подкальосин („же-нитба“ – н. в. гогол); арнолф („училище за жени“ – молиер); оргон („тартюф“ – молиер); корбачо („волпоне“ – б. джонсън); езоп („езоп“ – г. фигейредо); сър андрю чикчирик („два-найсета нощ“ – шекспир); емануело ригатиери („когато вятърът си играе“ – дж. форцано); крутоцки („и най-мъдрият си е малко прост“ – а. н. островски); мичо бейзадето („под игото“ – ив. вазов). у ч а с тв а в ъ в ф и л м ит е : след пожара на русия (1929); безкръстни гробове (1931); грамада (1936); калин орелът (1950); под игото (1952); точка първа (1956); вятърната мелница (1960). фотография. музей на народния театър „иван вазов“.а кть о р л е г е н д а а н а ив а н о в а той бе и завинаги ще остане в съзнанието на хилядите си почитатели като символ на актьор гражданин, отдал цялата си духовна енергия, всичките си сили и могъщия си талант на своя народ, когото обичаше с безпределна любов. неговото изкуство – пламтящ факел на сцената на народния театър „иван вазов“ – трайно се вплете в историята на българския театър. защото в народната свяст той продължава да съществува като актьор легенда: живя като истински духовен учител на народа и за-гина така, както загиват героите – верен пред дълга си на духовен наставник на мла-дежта от войсковите поделения. константин кисимов се раздаваше без остатък, безрезервно отдаден на родолюби-вите си чувства. фанатично обичаше всичко българско – и родната земя, и хубостите на родната природа, и красотата на родната реч, и художествените постижения на родното слово. черпеше вдъхновение от историческите дълбини на нашето минало. настоящето го преизпълваше с вяра. с надежда се вглеждаше в бъдещето на народа ни и го усещаше зримо – осветено от разума на човеколюбието, разцъфтяло в делата на хората, белязано със знака на непрестанното движение към благородното добро. необозримите мащаби на емоционалната му енергия го правеха първенец във всяко негово дело – и в театъра, и там, където вдъхновено рецитираше стиховете на наши и чужди поети. творческият му свят беше необикновено широк. в него се вместваха много образи на „малкия човек“, десетки молиерови и шекспирови герои, лица от творчеството на иван вазов, незабравими роли от драматургията на н. в. гогол и а. н. островски, съвременни характери от драматургията на целия свят. той притежаваше изтънчено чувство за стиловите особености на творбата и го превръщаше в отправна точка при създаването на сценичния характер. проявяваше точен усет за жанровата при-рода на драматургичното произведение. винаги имаше непоклатимо вярна оценка за социално-нравственото начало на героя. тя му позволяваше да надмогва конкретните му битови очертания, да открива идейните му измерения в по-високите пластове на обобщенията. с необикновена прозорливост той долавяше своеобразието в нацио-налния облик на своя сценичен герой. това му позволяваше да бъде колкото невероятно български при разкриването на духовната природа на героите от нашата класическа и съвременна драматургия, толкова и с непоклатим усет за националния облик на ро-лите от световните съвременни и класически творби. константин кисимов завеща на нашата театрална история цяла галерия от ярки сценични характери. сред тях са образите от молиеровите комедии „тартюф“ и „училище за жени“ – оргон и арнолф, които бележат едни от върховете на нацио-налната актьорска школа в областта на комичното. като малцина творци на българ-55 константин кисимовската театрална сцена той проявяваше непогрешим усет за спецификата на молие-ровата комедиография. умееше не само да заостри основните характерни черти на героя и да ги извиси до всеизчерпващи социално-нравствени белези на типа. той успя-ваше да разкрие и ярките индивидуални измерения на конкретния характер, както и да го очертае по шекспировски многостранно и обемно. различен и като характеристика на героя, и като усещане за стила, и като подбор на изразните средства бе кисимов в репертоара на руската драматургична класика: аркадий щастливцев от „лес“, аполон мурзавецки от „вълци и овце“, крутицки от „и най-мъдрият си е малко прост“ от а. н. островски, подкальосин от „женитба“ на гогол. но галерията от художествените сценични въплъщения на к. кисимов би била не-пълна, по-бедна, ако там не присъстваха незабравимите образи на националната кла-сическа и съвременна драматургия, които той претвори вдъхновено, с покоряващо творческо въодушевление. нима може да се забрави кисимов в ролята на странджата от вазовите „хъшове“ – духовната мощ на този пламенен родолюбец, разтърсван от неволите на емигрантския живот, живеещ със спомените за хайдушкото знаме, раз-вявало се в ръцете му, тръпнещ от копнеж към свободата на поробената родина? нима може да се забрави тихият фанатизъм на мичо бейзадето от „под игото“ – трогателен с вярата си, със своя възрожденски демократизъм, който с калем в ръка изчислява годината, когато „туркия ке падне“... ако злощастието не бе го връхлетяло ненадейно през онзи паметен ден в балчик, на-вярно константин кисимов щеше да обогати съкровищницата на националната ни театрална култура с още идейно-художествени ценности. но и това, което той ни завеща като граждански пример и художествени образи, е достатъчно, за да запази в съзнанието на благодарните потомства спомена за един актьор легенда. 1987 (из книгата на ана иванова „незабравимите. портрети и скици на театрални дейци“. с., 2002, с. 49–58. със съкращения.) 56 пантеон. книга втора57 константин кисимов константин кисимов в ролята на странджата от пиесата „хъшове“ на иван вазов. музей на народния тиатър „иван вазов“.58 пантеон. книга втора иван пенков 1 8 9 7 – 1 9 5 7 роден в казанлък на 27 април 1897. 1919–1921 – учи живопис в държавното художествено-ин-дустриално училище – софия при проф. сте-фан иванов. 1924–1926 – следва живопис в мюнхенската академия при проф. й. н. ма-йерхофер и проф. а. хенгелер. 1933 – завършва висшето си образование в държавната худо-жествена академия при проф. дечко узунов. 1939–1955 – професор по сценография в худо-жествената академия – софия. председател на съюза на българските художници – 1931 и 1946. 1954 – директор на института по изоб-разително изкуство при бан. създава сценич-ното оформяне и костюми за постановките на народния театър – софия: „принцеса ту-рандот“ от карло гоци, „дванайсета нощ“ и „ромео и жулиета“ от шекспир, „цар симеон“ от ст. л. костов, „щурецът на огнището“ от дикенс, „шутът тантрис“ от е. хард, „те-беширеният кръг“, „опиянение“, „волпоне“ от бен джонсън, „хъшове“ – вазов, „омуртаг хан“ и др., също и мозайки и стъклописи в съдеб-ната палата, в софийския университет „св. климент охридски“ (1938), в българската на-родна банка (1939), в общината на бургас (1936). иван георгиев пенков умира в царска бис-трица на 28 ноември 1957. 1958 – посмъртна из-ложба в софия. 2007 – юбилейна ретроспек-тивна изложба в сгхг. фотография. архив васил йончев.идеята за родно изкуство – извор на творческо вдъхновение в е с е л и н ст а й к о в в една епоха, когато връзката на българското изкуство с нашата родна традиция беше едва ли не прекъсната поради стремежа да се догонят достиженията на евро-пейския академизъм, когато тази традиция – ревнив пазител на националния дух и на богатото народно творчество беше почти забравена, иван пенков се появи със своите първи творчески проявления. със завръщането си от мюнхен след 1923 година, където беше учил живопис в акаде-мията при проф. майерхофер, младият художник се насочи към едно неоткрито и не-подозирано още богатство: прелестта на престилките, тъканите, стенната украса на българските къщи, предметите за всекидневна употреба – всичко онова, в което са намерили искрен и най-чист пластичен израз радостите, мъките и сълзите на нашия талантлив народ. към този забравен свят от образи и багри, линии и форми пенков пристъпи с дълбоко внедрения у него усет на истински творец. той откри в животворната грейка, излъчвана от народното творчество, типично националното, вечно живото, първичното очарование; това творчество, в което са се съхранили най-съкровените чувства на самия народ, неговият копнеж за красота, радост и сво-бода през най-тежките години на изпитания. в него той видя неповторими извори за своето творческо вдъхновение и разработи това наследство с изключителен усет и любов към неподправената хубост. изискването за стилна простота и първична свежест, които бе почувствал още от най-ранни години в топлината на родната ка-занлъшка къща, стана основна черта на цялата негова художествена дейност. още с първите си стъпки като театрален художник иван пенков застана твърдо на тази позиция и отбеляза началото на коренен обрат в развитието на българската сце-нография. създадените в сътрудничество с неговия съгражданин и приятел иван милев (в периода 1924–1927 г., когато милев умира) сценографски решения на „турандот“ от карло гоци (1923–1924), „тебеширеният кръг“ от клабунд (1926), „тоз, който получава плесници“ от леонид андреев (1926–1927) – са един революционен акт, едно голямо творческо дръзновение спрямо установените дотогава естетически разбирания. по-късно, като театрален художник на народния театър, с ред сценични оформления като: „щурецът на огнището“, „цар феодор“, „ромео и жулиета“, „дон карлос“ и „нора“ той утвърди своето дело като обновител на нашата сценография. тези за-воевания оставиха трайни следи и послужиха като основа в работата на неговите приемници, в стремежа към стилна простота и лаконичност на изразните средства. през целия си живот, въпреки разнообразната творческа дейност, от която бе по-гълнат, иван пенков не престана да се интересува, да мечтае и да реализира нови смели постановъчни решения, да утвърждава новия път на българската сценография с повече от 40 сценични оформления на драми и опери. изхождайки от възгледа, че 59 иван пенковтеатралният декор трябва да даде преди всичко възможност да се изтъкне действа-щият герой, неговата вътрешна драма, пенков се движи в границите на една услов-ност, подчинявайки декора на краен синтез, свеждайки го до архитектурно-битов знак при условен, а не наподобително рисуван фон. такива са оформленията на „дон карлос“ от шилер (1955), „фуенте овехуна“ от лопе де вега (1946–1947), „нора“ от ибсен (1956), „езоп“ от гилерме фигейредо (1957). иван пенков обичаше не по-малко живописта и рисунката. той се стремеше да осъ-ществи синтез между живописта и декоративното виждане – да се създаде живо-писно-декоративна картина в национален стил. в тази област той разкри своя личен маниер и отбеляза значителни постижения. неговата жизненост и оптимизъм го водеха щастливо в многостранната му дейност – декоратор, живописец, сценограф, професор педагог (той е основател на ателието по сценография в художествената академия), обществен деятел (на два пъти бе пред-седател на съюза на художниците), публицист (автор е на редица статии по въпроси на изкуството), ръководител на института за изобразително изкуство при бан. иван пенков създаде многобройни пейзажи, редица портрети (на д-р никола михов, н. о. масалитинов, любомир далчев, боян пенков и др.), много автопортрети; по-редица декоративни пана и живописно-декоративни картини в търсене на роден стил, множество стъклописи (в съдебната палата, в софийския университет, в мини-стерството на отбраната, в българската народна банка). със своята творческа дейност, с изключителния си талант той даде решителен под-тик за развитието и пътя на нашите декоративни и приложни изкуства, на съвре-менната българска култура. (из предговора на каталога за посмъртната изложба на художника в софия – 1958.) 60 пантеон. книга втора иван пенков и владимир димитров– майстора. 1954.61 иван пенков иван пенков. цар йоан срацимир. стъклопис в българската народна банка. 1939.иван димов 1 8 9 7 – 1 9 6 5 62 пантеон. книга втора роден на 14 януари 1897 в чирпан. драматичен артист. актьорската му дейност започва в провинциалните театри и продължава до края на живота му в народния театър – софия. иван господинов димов умира на 1 април 1965 в пловдив. сценични роли : хамлет („хамлет“ – шек-спир); хлестаков („ревизор“ – гогол); платон кречет („платон кречет“ – е. а. корнейчук); отец петър („задушница“ – адам мицкевич); жан ват („шестият етаж“ – алфред жери); сам („улица“ – еймер райс); федя протасов („живият труп“ – л. н. толстой); ричард („ученикът на дявола“–б.шоу); анри („любов“ – пол жералди); андрея („боряна“ – йордан йовков); гунчо матин („албена“ – йордан йовков); пияния („митрофан и дормидолски“ – иван вазов) и др. участва във филмите : „безкръстни гро-бове“, „калин орелът“, „страхил войвода“, „ге-раците“, „малката“ и др. фотография. музей на народния театър „иван вазов“.дълбоко психологическо проникване в образа лю б о м и р т е н е в нравственото безпокойство и въпросите на съвестта са основни проблеми и харак-терни особености на неговото актьорско дело. и това не е случайно. иван димов стъпи на сцената на народния театър в едно бурно и нерадостно време. първата световна война е преминала. народът прозря смисъла на фалшивите шовинистични идеали. мъка и спотаен бунт бяха легнали в душите на хората. въздухът още димеше от кървавите изпарения на невинните жертви от войната. тази психологическа ат-мосфера, израз на тогавашната действителност, доведе на сцената иван димов. не-говата изтънчена чувствителност, негодуващо нравствено съзнание и болезнена отзивчивост към всяка неправда го правеха един от най-напредничавите актьори на нашия театър – актьор на бунтуващия се хуманизъм. той потърси изход да се излезе от душевния хаос, да се разреши творческата индивидуалност. и това разрешение той търсеше не на идейно-рационална, а на психологично-нравствена основа. така той стигна до преобладаващата страна на своето творчество – до страданието. то носеше социалния протест и стихията на бунтуващата се човешка съвест. така по пътищата на сърцето и вярното чувство иван димов ни довеждаше до определена идейна насоченост, без сам дори той да я съзнаваше. пред студената рефлективност на съзнанието той предпочиташе жизнената интензивност на образа. скритата сложност, вътрешните морални измерения, изразени в слово, мимика и жест, винаги намираха своето жизнено оправдание в неговото творчество. често пъти с един жест или тон той се домогваше до определена характерност на образа, като едновременно разкриваше и една нова негова черта. жизнената активност на играта му и атмос-ферата на правдивото и силно чувство го приближаваха до така наречения „колори-тен реализъм“. безспорно в подхода към образа у иван димов преобладаваха интуитивното и емоционално негово улавяне. това скъсява пътя към ролята в сравне-ние с чистия и интелектуален актьор, в който този процес е много по-сложен и мъчен. той търсеше да разреши образа в общия градеж на цялото. търсеше равнове-сието между интелекта и чувството, но все пак предпочиташе психологическите им-пресии, романтичните характери, които разкриваха по-скоро картината на нравите, отколкото съзнателно прецизираната красота на формите. образът у него рядко намираше своето пълно уравновесяване, но чувството беше почти всякога обуздано и детайлът – съзнателно постигнат. това чувство живееше винаги в напрежение. образът имаше своя определена атмосфера, определен тон, който бе всякога високо емоционален. тази емоционалност му служеше за фон, за основен тон, на който из-граждаше своите роли – мариус на марсел паньол, ото индеш от „под моста“ на андрош виски. бенедикт от „много шум за нищо“ на шекспир бе изваян от димов 63 иван димов64 пантеон. книга втора по линията на комичната типизация, постигната чрез съпоставянето между вътреш-ните подбуди и действителните постъпки на героя. актьорът разкрива тези черти с графична категоричност на рисунъка. в ричард от „ученикът на дявола“ той изрази експресията на чувството, неговата лаконичност и вече не във външна, а във вътрешна сгъстеност, в която търсеше да разреши относителната стойност на мо-ралните ценности. той достигна експресионистична яркост и релефност, подобно на лаконичната парадоксалност на словата на шоу. с тази роля иван димов изрази най-ярко своя хуманизъм. чрез нея той разгърна всички сили на своята бунтуваща се нравствена същност. отрицанието на една действителност, иронията и сарказмът, продиктувани от нравствения индивидуализъм на димов, намериха плътен и релефен израз в образа на чацки от „от ума си тегли“ на грибоедов. и ричард, и чацки на иван димов бяха наситени с ярък сценичен романтизъм. той бележи една разнообразна линия – от експресивна поривност до интимен лиризъм. във федя протасов от „жи-вият труп“ на толстой димов показа стойността на жеста и неговата изразителна сила, особено в сцената на колебанието между живота и смъртта. понякога у него вътрешната устременост на образа преминаваше в привидна инерт-ност на външното поведение. в този случай оставаше пак верен на своето синтети-ческо възприемане на действителността. но в подобни роли той се стремеше към максимално насищане. анри от „любов“ на пол жералди ни вълнува и държи в напре-жение със сложната си душевна драма. тук димов постига пределна детайлираност в гамата на душевните преживявания при голяма пестеливост на средствата. яр-костта се постига чрез изразителността и художествеността на словото. тази роля за сетен път го очерта като голям актьор на психологическия образ. в тази и други роли показа ясно значението на вътрешния ритъм в изграждането на образа. само с една сигурност на външната стойка, много жизнена, с много малка определеност на жеста, той умееше да изрази цялата екстатичност на характера. неговата творческа природа улавяше и предаваше отлично и битовия колорит на изобразяваната среда. в областта на българските битови роли той направи значи-телни завоевания в едно правилно уловено и косвено изразено отношение към живота и честта на нашия селянин. този верен психологически пълнеж иван димов свърза с една свежа битова типизираност, със специфично българска примитивна непосред-ственост. и най-тънките реакции на народната душа намираха отзвук в изопнатата като струна душевна конструкция на актьора при пресъздаването на тези вълнуващи образи на сцената и в киното. иван димов ни остави завинаги през 1965 година и едновременно остана с нас като недописана светла страница от историята на нашия театър. (из „избрани произведения“ на любомир тенев, том ii. с., 1975, с. 403–420.)65 иван димов иван димов в ролята на чацки от комедията на а. с. грибоедов „от ума си тегли“. музей на народния театър „иван вазов“.иван миле в 1 8 9 7 – 1 9 2 7 пантеон. книга втора роден на 19 февруари 1897 в казанлък. 1916 – първа изложба в габрово. 1920 – изложба в софия, постъпва в художествената академия при проф. никола ганушев и проф. стефан баджов. 1923 – урежда изложба в „тръпковата галерия“. 1925 – завършва художествената академия. 1926 – назначен за художник на на-родния театър. прави редица сценични офор-мления. сътрудничи на гео милев, на в. „чер-вен смях“, на сп. „ек“. създава значими живо-писни и декоративни творби. иван милев лалев умира на 25 януари 1927 в софия. 1940 – монография албум от е. петева–филова. 1957 – юбилейна изложба в нхг – софия. 1958 – монографичен очерк „иван милев“ от алек-сандър стаменов. 1969 – ретроспективна из-ложба в казанлък. 1997 – юбилейна изложба в нхг – софия за 100-годишнината от рожде-нието му с научен каталог и монография от ружа маринска. фотография. национална художествена галерия – софия. 66той съставяше композиции от своите видения ил и я б е шк о в в 1918 година англофренските батареи при солун повалиха българския героизъм. на-родът се прибра у дома си при нивите и добитъка, при жените и децата си – посра-мен, равнодушен. примирението и бунтът се застояха на нашето небе като два разноцветни облака. димчо дебелянов копнееше да се завърне в бащината къща, а гео милев призоваваше към бунт всички – шопи със сопи, хиляди, маса, народ... и едното, и другото стана. и двата облака се изляха над земята, която се покри с кръв, а през нейния дим заблестяха с чудна нежност родните домове, невинните майки и сестри, които пробудената синовност видя през вековете, възлюби ги и ги възпя с най-нежни думи, багри и звуци. съвестта на българина се стъписа пред злочестината на българския дом. така се появи под нашето небе иван милев. някаква правда като аура обвиваше слабото му безрадостно тяло... той не живя дълго. не много късно ние понесохме в ковчега младото му тяло разплакани и усмихнати, а лекият ветрец играеше с русите къдрици на умното му чело. погребахме го. оста-нахме без него. скръбта ни беше хубава, както е хубаво всичко у младия човек. милев рисуваше по най-странен начин: съставяше композиции от ритъма на своите видения – жени, майки, моми, които идват в български дом да го украсят, да попла-чат, да ни покажат своята величава скръб, да отменят самотата на мъжа и да възви-сят и пречистят копнежите му. самият дом е съграден не от ръката и теслата на зидаря, а от многообразния, невеществен материал, с който са изградени приказката и сънят. багрите не са спектралното разлагане на слънчевата светлина, а сгъстените и разредени състояния на скръбта и радостта. тия цветове се излъчват или от мъчи-телната скръб, или от възкръсващата радост. безспорно народната песен, чистата лирика на някои наши поети и музикалният ритъм съставят почти изцяло милевото изобразително творчество. ние напразно ще търсим в него пластични и пространствени разрешения, овеществяване на фор-мата и обема. милев живя, и то твърде кратко време, извън тия измерения. той беше като риба на сухо, която по чудо продума и пропя по-хубаво от птица. кому е нужна тая песен и това бленуващо изкуство – аз не зная. човекът е усвоил навика да задоволява по-основни и остри нужди и тоя навик като всеки навик не може да бъде оспорен безнаказано. аз не преценявам милевото творчество, а само го обяснявам... 67 иван милев68 пантеон. книга втора ние живеехме заедно. на две крачки от него, на другото легло, аз рисувах безпощадни карикатури, които той поглеждаше с невинно учудване, аз пък – не зная защо – плачех от умиление пред неговите работи. милев винаги започваше с приказката на своя живот. той смяташе живота си за при-казка, която подхващаше по най-различен начин и никога не завършваше. тая приказка не съдържаше неговата бедна, ограничена делничност, а беше като оная мараня, която земята изпуска, огряна от далечното слънце. 23 декември 1956 (публикувано за първи път в сп. „български воин“, бр. 3, 1957, с. 21. из книгата „словото на бешков“, с., 1965, с. 42–44. със съкращения.) иван милев. нашите майки все в черно ходят, 1926. акварел, хартия, 59 х 86 см. нхг – софия.иван милев 69 иван милев. селска мадона, 1925. акварел, хартия, 35 х 41,5 см. нхг – софия.70 пантеон. книга втора кирил пе т ров 1 8 9 7 – 1 9 7 9 роден в село сталийска махала, ломско на 6 януари 1897. 1926 – завършва художестве-ната академия в софия – живопис при проф. никола маринов. 1931 – член на дружеството на „новите художници“. 1934 – изложба в га-лерия „преслав“ софия, открита от иван ненов. 1937 – златен медал от световното изложение в париж. 1946 – изложба в софия – галерия „призма“. 1957 – рисува стенописа „народна трапеза“ в ресторанта на петия етаж в цум, софия. 1966– изданието „кирил петров, представен от борис иванов“. 1975 – монографията „кирил петров“ от димитър аврамов. кирил петров цанов умира в софия на 28 декември 1979. 1980 – ретроспективна изложба в софия, изложбена галерия „шип-ка“ 6. 1997 – изложба в националната галерия за чуждестранно изкуство. 2007 – юбилейна изложба в нхг – софия. фотография. димитър карадимчев, 1972.творчество, което ни отвежда до същността на битието с в е т л и н р у с е в оригинален, първичен и жизнен талант, роден от земята, кирил петров се оказа извън школите и стиловете, извън универсалните критерии – като онези самотни неудачници в живота и победители в изкуството, които е трудно да бъдат следвани в техния творчески и човешки риск. художникът не натрапваше нито себе си, нито изкуството си. рисуваше от заранта до вечерта така, както майката ражда, от-глежда и погребва своите деца, както селянинът сее и жъне – безропотно и мълчаливо той копаеше тая необятна нива – човешката душевност, и я засяваше с най-чистите цветя на болката и светлината, на нравствеността, морала и етиката. а живописта му беше като отворена душа – ведра и чиста, в която плуват добрина, тишина и онези деликатни и неуловими излъчвания на светлина, които, преди да бъдат качество на живописта, бяха достойнство на личността, преди да бъдат усе-щане за пространство, бяха движение и обем на душевността. той построи своето дело от сърцевината, отвътре навън, пласт върху пласт по за-коните на своя вътрешен свят, който издигна простата битова сцена – изпращането или посрещането, слагането на софрата – до онова могъщо внушение, което ни от-вежда до същността на битието. кирил петров беше – всъщност кирил петров винаги ще бъде – от онези странни апостоли и пионери, които преминаха през живота на българското изкуство в по-го-лямата си част неразбрани и неоценени. артистичната и човешка истина на делото му обаче остана заедно с всекидневието, с виденията и живота на прадедите, с дел-бата и билярите, с онези древни и забити в земята аргати – благородни, достойни, обикновени и неповторими, с вътрешна светлина и красота, с които авторът ги беше дарил. той измина дълъг и труден път и като че ли колкото повече времето минаваше, тол-кова повече навлизаше в същността на нещата и се отделяше от тяхната външна вещественост и предметност, а оттам – и от всеки, който носи в себе си тяхната обвързваща сила и зависимост. и затова до истините на кирил петров трудно се стига и пътят до тях изисква поне разбиране на високата нравствена цена, която беше платена за тях! има нещо свято и обречено в този необясним, като че ли дошъл от някоя идеална представа за труженическа всеотдайност човек, който нищо не искаше, а даде всичко. кирил петров живя чисто, работи като селянин, страда като мъченик и понесе жи-вота с онзи фанатичен стоицизъм и достойнство, които обладават само обсебените от могъщите сили на духа... дори най-близките му хора едва ли са чули от него и най-малкото оплакване против съдбата. в родното си село сталийска махала, ломско, кирил петров работеше в едно малко 71 кирил петрови ниско помещение – с пирони по стените, на които закачваше картините си вместо на статива, за да пести пространство – и с едно желязно легло. помещението беше претъпкано с картини, претъпкани са и огромните сандъци, пръснати в петте род-нински къщи из селото, подобни на огромни стари селски ракли, покрити с бели чар-шафи или с бродирани селски покривки. от тези своеобразни хранилища той изваждаше картина след картина: стотици пейзажи, битови сцени, аргати, селски семейства, бригадири, хора и земя, вълненията, мъката, надеждата и светлината – творческия живот на селянина кирил петров. към всичко това авторът ни остави едно малко тефтерче, в началото на което беше написал „практика“. и което съдържаше в себе си може би най-истинската биография на кирил петров – тази на неговия духовен живот, която е носил заедно с горчиви-ната и обидите по стръмнините и която е споделил с празните листчета на бележ-ничето в безкрайните самотни години, прекарани в сталийска махала в няколкото кубически метра въздух на малката стаичка, в която картините светеха като в параклис със своята тиха доброта, а пироните, забити по стените като че ли в христовия кръст, очакваха ненарисуваните картини. в тази обител кирил петров е разговарял със себе си, с истините на живота и из-куството, както той ги е носил, както той ги е разбирал, както той се е стремял да ги постигне. тези откъртени като че ли парче по парче скъпоценни реликви от ду-шата на художника са от онези редки документи в нашата култура, които съдържат не просто един чист пример, а нравствените възможности на националното, изведено до едно своеобразно разбиране и тълкуване на пластичното начало чрез средствата на етиката и морала. „практика“ на кирил петров ни разкрива неговата живопис заедно с неговия живот, или по-точно – тяхната органична цялост като единна и завършена пространствена вселена, населена с висока човешка нравственост и дълбоко премислена пластичност. тези непретенциозни мисли, изсечени като древни писмени знаци в паметта на вре-мето, ни показват, че живописта и поведението на кирил петров не са случайни, а носени и осъзнати преди всичко като духовно усилие, изстрадано и приело една доб-роволна обреченост, на която са способни само големите и завършени личности. той е имал всички основания да сподели: „съвършенството на човека се определя от степента на преживяванията“. 1979 (из въведението към „кирил петров. – практика. мисли за изкуството“. с., 1980.) 72 пантеон. книга вторакирил петров. чорбаджии, 1935. м. б., пл.,, 86 х 69 см. нхг – софия. 73 кирил петров74 пантеон. книга втора кирил пе т ров (из в а д к и от б е л е жн и к а „ пр а кти к а “ ) преценката за хубавото не се ръководи от ползата. изкуството е дейност мисловна, асоциативна. непрекъснатото осъзнаване на себе си е първа необходимост. изискванията винаги трябва да надхвърлят възможностите. композицията не е сбор от актове и етюди, а – на съотношения между отделните елементи на картината. за да се избегне статиката, то в нарисуваната форма трябва да се чувства следващият момент от развитието ù. хвалбите и поощренията би трябвало повече да спъват, отколкото да поощряват. едно тежко изпитание е това – човек да не умее да остане сам. винаги да сме склонни да мислим, че другите знаят повече от нас. идеалното е: колкото хора на изкуството, толкова и индивидуалности. в процеса на работа никое постижение не трябва да се основава на случайности. нерядко пропагандата засилва противоположното схващане. не трябва един художник да рисува два вида картини, едни за себе си, други за хората. понякога човек трябва да гледа на себе си отстрани и като че не се е виждал. вертикално и хоризонтално мислене. при вертикалното мислене се свързваме с бога, а при хоризонталното – с неговите творения. в наше време хората забравиха, че има и честни хора. деформацията е съзнателно търсене. главното в изкуството е вечно търсене на нови форми. творецът се явява един вид помощник на природата, която осъществява своите задачи – цели. истината не се покрива с нито една човешка дейност. картината е малко затворено пространство с голям мисловен обем. народната песен е по-богата от говора. сложният тон – това е разлагане на светлината. картината не трябва да служи за украсяване, тя трябва да каже една истина.75 кирил петров кирил петров. натюрморт, 1971. м. б., пл., 58 х 46 см. частно притежание.76 пантеон. книга втора христо смирненски 1 8 9 8 – 1 9 2 3 фотография, 1920. национален литературен музей. христо смирненски – псевдоним на христо димитров измирлиев. роден 1898 в кукуш на 17 септември. 1912 – семейството се преселва в софия. постъпва в средното техническо училище, а по-късно – във военното. след 1918 напуска военното училище и се записва сту-дент по право. сътрудничи също с псевдо-нима „ведбал “ на „барабан“, „сила“, „червен смях“, „младост“, „равенство“, основава „смях и сълзи“. 1922 – отпечатана стихосбирката „да бъде ден!“. „зимни вечери“ (1923). умира в софия на 18 юни 1923. „събрани съчинения“ (1935) под редакцията на брат му тома измир-лиев и на тодор боров.като камбанен звън... г е о р г и ца н е в...и виждаш: цялата земя не стига едно сърце да погребеш. хр. смирненски един от редките си отиде. една звезда трепна и угасна. рано, при първия блясък на слънцето, неговият велик син се разтопи като светла роса. и сля се с лъчите му, за да свети вечно в нашите тъмни души. истината на една ужасна, нежелана действи-телност: нам още се не ще да вярваме, че христо смирненски е мъртъв. толкова рано! сякаш смъртта не може да бъде така безжалостна. та ние нямахме време дори да му се нарадваме. скръбна участ на всички доблестни синове на народа. да блеснат като пламък – и да угаснат изведнъж, отбелязали огнена диря в живота. „като звън от далечни грамадни камбани, като гръм на стихийни вълни“ – те пронизват душите ни с „огнекрилия зов на борбата“, с властния копнеж към свободата. будят спящите, окрилят борците, вдъхновяват героите. петьофи, ботев – умряха в младост. смирненски беше сразен почти юноша. двадесет и четири годишен! а погледнеш ли – пред очите се вдига „вулкан от подвиг и копнеж“ – и свети любовта на едно велико сърце, звучи струната на една вдъхновена поезия. смирненски – човекът и поетът – беше живият образ на обич и човещина. той ня-маше врагове дори между ония, които по дълг мразят всичко комунистическо. а про-летариатът го обичаше като символ на всичко най-нежно, най-светло, що носи в душата си. между нас той беше непознат и велик. защото нему бе присъща скром-ността на всички истински велики творци. за себе си не говореше, на другите се рад-ваше, винаги усмихнат и детски прост. но това, с което вечно ще живее в нас смирненски – то е нетленният огън на неговата поезия. поезия земна, без ни един от черните белези на земното. поезия – любов към всичко, което страда: братя мои, бедни мои братя – пленници на орис вечна, зла – ледно тегне и души мъглата – на живота сивата мъгла... смирненски е певецът на нашето жертвено поколение. готовност за жертва, под едно велико знаме, крайният лозунг на което е: „светлина! красота! висини!“ и каква вяра в тържеството, в победата на брата роб, вяра, която влива бодрост и смелост в морната душа на всеки угнетен: аз ще дочакам празника на мойте братя и размаха на техните крила... уви! поетът не дочака тоя празник, защото неговото тяло смаза „жълтата го-стенка“, за да остави само светлото му име, с огнен меч изрязано в сърцата ни. ми-лионите, които страдат и се борят, безименните души, които гаснат всеки ден в стремежа към светлината и от които „свободата запали маяк“ – с тия безименни 77 христо смирненскибе слял той цялото си същество, цялата своя същност на човек и поет. борбата – ето крайъгълния камък на неговата поетическа сграда, основния патос, който събира всички други чувства, централния лъч, който пръска светлина на всеки стих от неговата възторжена поезия. и затова го обичат борците – и най вече ония, които са най-буйни по пламък, които живеят най-интензивно – младежите, младото поколение, из което излезе смирненски и чийто достоен представител бе. младеж още – той записа име на голям поет, на крупен талант. живота чудна орис ни поднася и странност лъха днешната младеж; тя носи своя мълниен копнеж под бронята на мъдрост беловласа. какво проникновение – достойно само за един велик поет! и сякаш съдбата поиска, като го грабна тъй млад, да го направи знаме на тая младеж маловръстен, та и фи-зическият му образ да остане завинаги свързан с младежта... неговата поезия – силна, образна, топла – ще звучи като камбанен звън над нас, ще зове към висини, ще мята пламъци слова. и ако слънцето угасне в боевете, то моето сърце кат слънце ще ви свети през бурната тъма! 192 3 (из книгата на георги цанев „критика“, с., 1961, с. 205–210. със съкращения.) 78 пантеон. книга втора александър жендов. гравюра на линолеум в „зимни вечери“ от христо смирненски, 1924.79 христо смирненски факсимиле на стихотворението „младост“, 1916. национален литературен музей.80 пантеон. книга втора христо смирненски (седналият вляво) и тома измирлиев с братовчедите си борис и сашо настеви. софия, 1915. национален литературен музей.81 христо смирненски христо смирненски да б ъ д е д е н! нощта е черна и зловеща, нощта е ледна като смърт. в разкъсаната земна гръд струи се бавно кръв гореща. в димящите развалини безокий демон на войната развял е хищно знамената и меч въз меч безспир звъни. сред мрака непрогледно гъст, стърчи злокобен силует на някакъв грамаден кръст и хиляди тълпи отвред вървят, подгонени натам от яростта на златний бог. и мрака става по-дълбок, тълпите нижат се едвам. за въздух жадни са гърдите, очите молят светлина, един копнеж, мечта една гори и се топи в душите и през сълзи и кървав гнет, през ужаса на мрак студен разбунен вик гърми навред: „да бъде ден! да бъде ден!“ (из стихосбирката „да бъде ден!“ с., 1922.)82 пантеон. книга втора димит ър тале в 1 8 9 8 – 1 9 6 6 фотография, около 1960. национален литературен музей. роден на 1 септември 1898 в град прилеп, ма-кедония. завършва славянска филология в со-фийския държавен университет. белетрист – автор на исторически романи и разкази, в които описва предимно живота на българите в македония, стремежа им към духовна и на-ционална свобода. на п и с а л е к н и г ите : сълзите на мама – разкази за деца, 1925; усилни години – роман, трилогия, 1928–1930; под мрачно небе – драма, 1932; златният ключ – разкази, 1935; великият цар – исторически разкази, 1937; старата къща – разкази, 1938; железният светилник – роман, 1952; илинден – роман, 1953; кипровец въстана – повест, 1953; преспанските кам-бани – роман, 1954; самуил – роман, трило-гия, 1958–1960; разкази и повести, 1961; бра-тята от струга. повест за димитър мила-динов и за неговия брат константин, 1962; гласовете ви чувам – роман, 1966; съчинения в десет тома, 1972–1975; хилендарският монах – роман, 1975. димитър талев (д. т. петров) умира в софия на 20 октомври 1966.романистът т о н ч о же ч е в овде дърво столовито, столовито, грановито, гранки му са до небеси, а корени – сура земя; гранки му са мили снаи, а корени – синовите, а връшките – мили внуци! народна песен когато съзерцаваме българската литературна панорама от високия и не всякога ус-тойчив гребен на времето, готови сме да допуснем някакво тайнствено напомняне, подсещане, някакъв указващ пръст на съдбата във факта, че например димитър талев и христо смирненски са земляци и връстници (родени в един и същ месец на една и съща година). бихме ли могли изобщо да си представим по-различни жизнени и твор-чески съдби. сякаш става дума за хора от различни планети! единият е изцяло в рода, бард на национални въжделения, съхранил по чудо до наши дни автентичния дух на българското възраждане; другият, напълно пречистен от „духа на мястото“, ненад-минат бард на класовите борби, духовно причастен към всички барикади на земята, чудо на социалното вдъхновение, за когото изобщо няма една единна българия, а бъл-гария на бедните и богатите. и тази огнена черта за смирненски разделя всички страни и континенти. но тъкмо тези контрастни фигури – специфична национална моделировка – говорят най-красноречиво за богатството на националния живот в дадено време, за разнооб-разието и трудностите на проблематиката на националния роман в страни, които се развиват с бесни темпове, където се застъпват и ускорено преживяват разнопо-сочни тенденции, където непрекъснато се сблъскваме с монолитни смешения от вся-какъв род и вид. може да се забележи, че в изкуството на големите романисти най-устойчивото, ед-нообразното, повторимото са темите и основните герои – идеята и нейните прик-лючения са истинският и неизменен герой на достоевски, както парите за балзак, времето за пруст, а историческата съдба на македония – за димитър талев. всички, дори маловажни и несъществени подробности от изкуството на романиста талев са продиктувани от своеобразието на неговата единствена, постоянна, изстрадана 83 димитър талев епиграф към първа част на романа „железният светилник“. в началото на всяка от четирите части на романите от тетралогията д. талев поставя откъси от народни песни из сборника от 1861 г. на братя миладинови „български народни песни“. (е. к.)тема и ние няма да разберем дори тънкостите на стилистиката им, ако не изхождаме от тази особеност. така у талев, поради особеностите на неговата тема и творчески интереси, ние на-мираме съхранени и запазени българския възрожденски дух, представи, предания, начин на мислене и колкото той свидетелстваше за историята, толкова и сам се превърна в неопровержимо свидетелство на историята. фанатичният му патриотизъм тук се излива на консервирания възрожденски български език, патиниран от времето, раз-търсващо трогателен, сладостен за ушите и душата, неподатлив към общата ин-флация на думите. като се започне с майката и се свърши с родината, всичко у димитър талев напомня не някакво далечно и изтъняло родство, не някакви абст-рактни величини, а за нещо кръвно, живо и жилаво, за един образ, в който майката и родината пак се сливат по познатия ни от славейков, ботев и вазов начин, а бащи-ната стряха надвисва и побира под ласкавата си сянка целия род. талев докрай съхрани и запази единния, неразчленен, неразкъсан свой свят. нещо повече – разкъсването, разчленението, отпадането от единството на общността станаха негово страдание и негова душевна болка, духовно изпитание. той остана настрана от съвременните социални и класови движения, което обуслови редица от идейните му и политически заблуждения. впрочем по-точно би било да се каже, че той познава конфликтите на своята съвременност пак само във възрожденската им форма и сми-съл, за него разделителната черта между хората и партиите минава само през отно-шението им към националния въпрос, през въпроса за националноосвободителната борба на македония. всякакви други деления са за него второстепенни. всички идейни и художествени особености на романите на талев произтичат от не-говата неповторима жизнена и творческа съдба на български писател. нашата кри-тика е отбелязвала много и важни черти на неговия аскетичен, врязващ се с остротата си, напрегнат, сякаш готов за фанатични изблици профил. сега искам да обърна внимание на нещо неотбелязвано, а твърде съществено за изкуството на ро-маниста талев, ново и необичайно за националния роман. известно е, че идеята на романа, неговият замисъл, казано по-грубо, неговата тен-денция са най-пряко свързани с композицията, те я предопределят – историята и техниката на романовите композиции би била и история на идеите в романа, както и обратно. композиционният принцип на тетралогията на талев – „железният све-тилник“, „преспанските камбани“, „илинден“ и „гласовете ви чувам“ е възрожденският принцип на приемствеността на поколенията. не желая сега да се връщам към въп-роса, откъде и как, защо и по какви причини, при явното и силно напрежение между поколенията в бързо развиващите се страни, при натиска на модерното хамство във всичките му разновидности, талев успя да изгради цяла романова серия върху почитта, любовта и топлата привързаност между дядовци, бащи и внуци. отбелязвам и под-чертавам самия факт като забележителен. в съвсем тесен, условен смисъл би могло да се каже, че тетралогията на талев е се-мейният роман на глаушевци, на три поколения глаушевци. но това няма да е вярно дори в условен смисъл. защото тогава би трябвало да имаме една сладникава идилия. 84 пантеон. книга втора85 димитър талев а ние знаем с колко трагично напрежение, кървави драми и непримирима борба са на-ситени тези романи на талев. въпросът е, че конфликтите и напрежението в големия традиционен семеен роман идват от разминаванията и неразбирателствата на по-коленията, а в тетралогията на талев единственото, което не враждува помежду си, са поколенията. в дългата семейна история на глаушевци те живеят в хармония, ес-тествено поемат едно от друго историческите си задачи, в общи линии еднакво раз-бират смисъла на живота и предназначението си в него, обладават ги едни страсти и възторзи. особеностите на темата и героите на талев, тяхното историческо сво-еобразие и възрожденското съзнание са нанесли изцяло извън семейната среда и инди-видуалността всичките враждебни сили, всичко, с което поколенията и личността се сблъскват по своя неравен път. едва ли е възможно да се посочи друг пример в по-новата история на съвременната наша и европейска литература, където в поредица романи, осъществени в такъв мащаб и с такава художествена сила, три поколения герои да живеят в обществено, нравствено, лично единодействие и единодушие. тъкмо поради това художественият опит и духовните преживявания на димитър талев, свързани с постройката на цяла романова серия върху основата на приемствеността на поколенията, има за нас и на-шата култура непреходен смисъл. в тази хармония и спокойна нравствена увереност на поколенията по особен начин отекнаха най-болните страни на българския исто-рически развой. това беше и законна противоотрова срещу нашето хамство. и както димитър талев направи през заблуди и грешки гигантска крачка към своята съвремен-ност, към новите уроци на нашата история, така и ние направихме стъпка към не-говите страдания и възторзи. сякаш той беше пратен да ни напомни съкровени истини, да коригира празния и студен космополитизъм, да върне тежестта и силата на живата национална проблематика....у талев се съхрани до наши дни възрожденската пълнота на чувството за родина, пълнота, която обхваща с еднаква сила и интензивност всички съставки и елементи на това чувство – отношение към родно място, майка, род, близки, фолклор, преда-ния, език, природа, история. и цялата тази златна верига, ненащърбена, непрекъсната в нито един свой пункт, в нито едно свое звено, нехипертрофирана болезнено в нито една своя брънка, приета и отстоявана като благодатен товар, привързваща без сянка от принуда и стеснение; чувството за тази привързаност у талев е по-скоро синкре-тично, природно и органично, тъй както у ботев, вазов, дядо славейков, хармонично развито във всичките си съставки, чуждо на анализа, на съвременната болка от от-падането на едни или други негови елементи, на отчуждението от някои традиционни стойности. (из предговора към осмото издание на талевата тетралогия. с., 1979.)димит ър тале в откъс от романа „железният светилник“ четвърта част „корени и гранки“, xv i. сватбата на лазар глаушев и чорбаджи аврамовата щерка събра много люде в цър-квата – мъже и жени, канени и неканени. любопитно беше да се погледат тия мла-доженци – познаваше ги целият град. чест и гордост беше за някои да бъдат сватове на тая сватба. жените шушнеха и мърмореха, макар да бяха в църква. какво ли ня-маше да се разкаже и преразкаже за лазара, за ния, за чорбаджи аврама, за неочаква-ната смърт на катерина, за божана, която умря като годеница, за старата глаушевица. за хубостта на младоженката не се говореше – хубостта ù се виждаше, но по венчалното ù облекло ахкаха всички жени: все в коприна, сърма и скъпи кожи. които бяха видели, разказваха за многобройните и редки, скъпи вещи от чеиза, който бе изпратила чорбаджи аврамовата щерка в дома на младоженеца. и едно истинско чудо имаше между тия вещи: стъклена ламба – първата газена ламба в преспа. в глу-хата врява на жените звучаха тържествено и провлечено църковните сватбени песнопения: – исаие, ликуй... стоян глаушев ликуваше, застанал на първо място в дългия си кюрк. нямаше друг човек между толкова люде, близки и далечни, който да се радва като него на това ху-баво тържество, нямаше друго сърце да трепти като неговото в такава чиста ра-дост, без гордост, без себелюбиви помисли и желания, без пресилено възхищение, без завист. сивите му очи тихо блестяха в радостна влага, засмени, хубави и чисти. колко време бе минало от оная тъмна нощ, когато избяга от родния си дом на село като подплашена птица? сякаш беше вчера. и все пак... той обгърна със светлия си поглед домочадието си, както бяха наредени един до друг около него: султана, кочо, кочовица, манда, нона, двамата му зетьове, внучетата му – цяла купчина. ето и лазе, с тая хубава девойка, новата му снаха... и те ще му народят внучета. само ка-терина не беше тука – ох, чедо! спомни си той и за трите мънички дечица, които му бяха умрели преди толкова години – никога не бе ги забравил; спомни си и за най-голямото кочово детенце, което бе умряло по-миналото лято. спомни си и за бла-гуна – милата, вярна сестрица... умряла бе и тя преди някое време там, на село. – свекърът плаче – пошушна някой. – от радост. стоян нищо не чуваше. султана го побутна: – върви. върви да целунем венците на младите! поведе лазар глаушев младата си жена, залюля се, потече след тях през сводестата врата пъстрото множество. вън писнаха гайди. надигнаха се стройно и плавно млади мъжки гласове и запяха нова една песен: 86 пантеон. книга вторатова що желаех, това що мечтаех от далечно време – сполучих сега!... не растат самички в поле цветенцата, нито птички пеят сами във гората, сами във гората... бавно заглъхна сватбената песен под високия покрив, в тъмните ъгли на църквата. клисарят шеташе из празната църква, да угаси свещите, да прибере и почисти, стъп-ките му ехтяха по белите плочи на пода. показа се като изпод земята рафе клинче. клисарят не се изненада – свикнал бе да го вижда по всяко време в църквата. – не си ли на сватба, майсторе?... е, е – повториха високите църковни стени. – не съм. отговаряйки, резбарят се ослуша... спряха се двамата пред иконостаса – цяла стена срещу тях. – ето, погледни – започна рафе клинче. – виждаш ли там... шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две двери на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса; осем по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, жълъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани – струва ти се, ако подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. на всяка колона, в елипси, по два образа на светци... – тихо! – свещта трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: – а виж тука! там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка, забито в късче дърво. а отдолу надпис „прѣспа град. м. декемврiа лѣто госп. 1864.“ резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса: – птичките пеят, зреят гроздовете... душата ми е в това дърво. като мине време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. – той дигна жилестата си ръка: – виждаш ли, погледни! по това ще ни познават людете некога, ще ни знаят... („железният светилник“. издателство „български писател“, с., 1979, с. 372–373.) 87 димитър талев88 пантеон. книга втора дечко у з унов 1 8 9 9 – 1 9 8 6 фотография. недялко кръстев. роден на 22 февруари 1899 в казанлък. 1919–1921 – пос-тъпва в държавното художествено индустриално учи-лище в софия при проф. петко клисуров. 1922–1923 – следва живопис в мюнхенската академия при проф. карл фон маар. 1923–1924 – завършва софийската художе-ствена академия при проф. стефан иванов. 1927 – посе-щава света гора – атон с в. захариев, ив. лазаров и др. 1932 – с конкурс е назначен за преподавател по декора-тивно и приложно изкуство в художествената академия в софия. изложба в „тръпковата галерия“, софия. от 1938 – професор по стенопис, а от 1946 – професор по жи-вопис. участва в биеналето – венеция – 1942, 1948, 1964. 1945–1950 – директор на художествената академия – софия. 1945 – изложба в букурещ. 1957–1959 – директор на националната художествена галерия – софия. 1969– 1970 – председател на съюза на българските художници. 1979 – удостоен с орден „офисие д’ар е летр“ на мини-стерство на културата – франция. 1978 – академик, член на българската академия на науките. 1976–1978 – прези-дент на международната асоциация за пластически из-куства (aiap). 1982 – избран за редовен член на евро-пейската академия за наука, изкуство и култура – париж. 1985 – изложба в пекин. юбилейни изложби в софия: 1960, 1969, 1979, 1984, 1999. дечко узунов е автор на стенописи в храм „св. йоан предтеча“ – казанлък (1939), министерството на вътрешните работи (1941– 1942), софийската народна опера (1954–1955), българския културен център – варшава (1961), къща музея „п. к. яво-ров“ – софия (1963), народния дворец на културата (1982); на сценографски оформления в народния театър и в народната опера за пиесите: „престъпление и наказание“ от достоевски (1931), „любов“ от пол жиралди (1939), за балета „тракия“ (музика п. стайнов, 1943), „професията на г-жа уорън“ от б. шоу (1944); „почивка в арко ирис“ от д. димов (за народния театър за младежта, 1964). изложби в казанлък, пловдив, благоевград, сливен, софия, в чужбина – в мюнхен, москва, париж, пекин, белград, кипър, букурещ, будапеща, базел, делхи, виена, литва. дечко христов узунов умира на 26 април 1986 в софия. ателието на художника в софия след смъртта му е филиал на нхг „ателие-галерия дечко узунов“. през 1999 по повод 100-годишнината от рождението на худож-ника – юбилейна изложба в софия, пловдив, казанлък, стара загора, ямбол.певец на багрите лю б о м и р т е н е в всяка среща с дечко узунов и с изкуството му беше едно пътуване сред многоцве-тието на живота и вселената. откъде бликаше тази негова неугасима виталност? откъде идваше той? и неговото изкуство? от тайните на земята, от някакви тревожни непознати и красиви све-тове, от заснежени върхове, от окъпани в облаци равнини, от багри и леки капризни линии, свързани в сърцето на художника във вечна хармония от цветове и видения. в дългия път на изкуството си дечко узунов невинаги е бил такъв. бил е друг, но все така виртуозен и непостижим. той остана в „сферата на земята“, но през дългите години измина много и различни пътища „от земята до човека“, както обичаше да казва. и никога не се раздели с тия пътища. у кого другиго има такава „отпусната“ волност на ръката и такава поезия и красота на рисунъка! до каквото се докоснеше, се раждаше изкуство. стенопис, портрет, пейзаж, теат-рален декор, графика, предмет – всичко беше едно: поезията на уловения миг от жи-вота на човека и природата. той не беше художник на човешкото страдание. но човешката болка дълбоко го за-сягаше и не можеше да я подмине. беше нарисувал в черно и с цветните си моливи множество прекрасни женски лица в профил, анфас, полуанфас и всяко лице беше някакъв „събирателен“ образ, плод на спо-мен и фантазия... помислих си: през всичкото време, когато е рисувал красивите жен-ски лица, той е мислил и за човешката болка. те вървят заедно, едно за друго – усмивката и сълзата, сред неразгаданата човешка тайна, която уж дечко узунов „леко разгадаваше“, а всъщност дълбоко се замисляше и тревожеше за човешката съдба. той беше обичан и обаятелен човек. носеше душата на фалстаф с неговото „бохем-ство“, ирония и самоирония, която така прекрасно изрази в портрета на сарафов в тази роля. той беше артист. както в приказката на оскар уайлд, превръщаше не в злато, а в красота всичко, до което се докосваше. артист с освободения си дух, артист в об-леклото, артист в жизнелюбието си, артист с вкуса и мярката на живота. около него можехте да видите само усмихнати лица. той беше образец на подражание и остана сред нас недостигнат и неподражаем. 1986 (из „певец на багрите“ в книгата на любомир тенев „огледала“, с., 1988, с. 99–101.) 89 де чко узунов90 пантеон. книга втора неповторимото духовно присъствие на учителя с в е т л и н р у с е в той беше от малцината, които с гордост признаваха, че се учат от „по-младите“ – с онзи възторг, с който градинарят се радва и живее с плодовете на своя труд. а за това е необходимо не само ясно съзнание, вкус и култура, но и онази вътрешна сила, която винаги може да оцени по достойнство другите, без да загуби собствения си блясък. трудно могат да се засегнат всички области, до които се е докоснал многостранният талант на дечко узунов – от кавалетните и монументални форми, от театъра, илюстрацията, графиката, декоративно-приложните изкуства – до керамиката и мозайката, от нежните акварели до проектите за панаири. като се прибави към всичко това, че той винаги търсеше нови форми за израз и изява и непрекъснато обо-гатяваше и без това неизчерпаемия регистър от изразни възможности, ще добием сравнителна представа за жанровата и стиловата всеобхватност на това винаги ново артистично и човешко присъствие. но ние никога няма да имаме цялостна и пълна представа за този едър човек, изпълващ пространството около себе си с живот и сребриста светлина, ако забравим особения дял на дечко узунов – професора и учи-теля. веднага трябва да добавим, че неговата педагогика не почваше и не свършваше само с уроците в академията. всяка среща с неговото широко сърце и разбиращо по-вече, отколкото вижда, остро око – било пред статива в академията, или пред ви-наги мокрите платна за общи изложби на своите бивши и вече побелели ученици, било в случаен разговор или на заседание в комисия – всичко имаше стойност на точни и проникновени уроци, които съчетават конкретното художествено познание с усета за неповторимост на художествената изява. с широта и възторг той приемаше всеки успех и на всекиго, независимо дали е по-близо, или по-далече от неговото раз-биране за художествена истина. той беше от онези педагози, които нямат стройна академична система от задачи и изисквания, неговият метод обаче притежаваше нещо много по-ценно и съществено. умееше преди всичко да спечели любовта и доверието на студента, да усети и разбере неговите естествени склонности и възможности и съвсем незабелязано да го насочи свободно към разкриване на личната индивидуалност. странна беше тази „педагогика“, която беше пестелива на думи, но изненадващо точна и конкретна, когато професорът не се стърпяваше и вземаше четката. ние със свити сърца виждахме как с няколко движения събираше всичките ни скромни и жалки запаси от боя върху палитрата и така невъобразимо ги забъркваше в една не-понятна за академичните ни представи багрена каша, от която като древен маг изваждаше върху студентските ни етюди онези сложни непостижими седефени или сребристи дечковски тонове. в цялата тази „операция“ като лекар напипваше пулса на студента, ускоряваше или успокояваше неговите удари, оставяйки вярата му и са-мочувствието на лично откритие и постижение.91 де чко узунов дечко узунов. кръстьо сарафов в ролята на фалстаф, 1932. м. б., пл., 150 х 120 см. нхг – софия.92 пантеон. книга втора не знам какво е чувствал бай дечко, когато показваше на някого от нас, усещайки зад гърба си втренчените погледи на курса – очите, които следяха движението на живота, извлечен от хаоса на палитрата, роден мигновено от четката, но ние имахме чувството, че приближава изкуството до нас по един странен и необясним начин, който даваше свобода на всеки да го изтълкува и приеме самостоятелно. дечко узунов беше от онези удивителни педагози, които умееха в грешката и неспо-луката на студента да намерят пътя на художника, да открият зародиша на онова зърно, което може да устои на всички трудности и изненади на съзряването и раж-дането. имах чувството, че той внасяше изкуството с влизането в ателието, с осанката на роден артист и с онова излъчване, което носят хората „широко скроени“, и ние се възхищавахме от всичко – от кратката образна мисъл, от непосредствената близост, от вечната пепел от цигарата по ревера, от изисканите вратовръзки, от всичко, което при него придобиваше особен чар и обаяние. с всяко влизане в ателието дечо узунов оставяше своя опит, познания, творческа и житейска мъдрост и изли-заше с нашите амбиции и смелост, излизаше, оставил част от себе си и отнесъл част от нашата жизненост, от нашите погледи и трепети, превърнал ги в своя радост и проблем. той идваше при нас с копривщенски спомени, с „детския портрет“ и „кръстьо сара-фов“, с алафрангите, с „портрет на ина“ и „тракийската пролет“ – оставяше ги при нас като възхищение и мярка и си излизаше с тревогите на нашето поколение, приел като своя истина това, което ние несръчно и неграмотно се мъчехме да докажем и което по-късно виждахме при дечко узунов, поставено пред нас като висок критерий и ясен път. дечко узунов не създаде школа, но ако погледнем художествения живот по това време, ще видим за сметка на това, че той създаде цели генерации творци, със своя лична и ярка физиономия. неповторимото духовно присъствие на учителя продължава. 2001 (сп. „изкуство/art in bulgaria“, год. x, бр. 93–95, 2002. извадки от статията на светлин русев „дечко узунов – учителят“, с. 70–75.)93 де чко узунов дечко узунов. пейзаж. 80-те години на xx век. акварел, 50 х 75 см. ателие галерия „дечко узунов“.94 пантеон. книга втора панчо владиг е ров 1 8 9 9 – 1 9 7 8 фотография. христо юскеселиев. роден на 13 март 1899 в цюрих, живял в шу-мен и в софия. композитор, пианист, дири-гент и педагог. завършва академията на из-куствата в берлин 1921. концертира в герма-ния, франция и българия. професор по пиано и камерна музика в държавната музикална академия в софия от 1942. носител на мен-делсоновата премия на берлинската академия на изкуствата (1918 и 1920), на голямата меж-дународна награда „готфрид фон хердер“ (1968). панчо хараланов владигеров умира на 8 септември 1978 в софия. домът на компо-зитора в софия на ул. „якубица“ 10 днес е му-зикален център – музей „панчо владигеров“. произведения: българска рапсодия „вардар“, оп. 16 (1922); „българска сюита“, оп. 21 (1927); увертюра „земя“, оп. 27 (1933); миниатюри „шумен“, оп. 29 (1934); операта „цар калоян“, оп. 30 (1936); симфония 1, оп. 33 (1939); „им-провизация“ (1941); „токата“, из оп. 36 (1941); балета „легенда за езерото“, оп. 40 (1946); симфония 2, оп. 44 (1949); еврейска поема, оп. 47 (1951); драматична поема „песен за ми-ра“, оп. 52 (1956). автор на инструментални концерти (за пиано, за цигулка, концертна фантазия за виолончело), на клавирни цикли, на хорови и солови песни, на творби за ка-мерна музика и др.музика, която познава само светлите страни на живота в е н е л и н к р ъ с т е в започнал още от дете своя път в музикалното творчество и изпълнителство, той бързо достига нивото на истински професионалист с висока композиторска техника. на 19 години, още като студент в берлинската академия на изкуствата, владигеров е автор на клавирен концерт и на още пет други инструментални опуса, които далеч превъзхождат по богатството на изразните средства и композиционно умение напи-саното дотогава от първите български композитори. по време на своите краткот-райни гостувания в българия (той живее и работи до 1932 година в германия) панчо владигеров, който е роден в цюрих, но живее в шумен, запознава българските слуша-тели с едно или друго свое произведение. отзивчив и любознателен към всичко ново в световната музика, той се запознава със съвременните музикални течения от дебюси и щраус до стравински и шьонберг. контактът с класическата и съвременната музика, личното познанство с редица бе-лежити съвременни композитори и изпълнители, ясното съзнание за новото в евро-пейското музикално изкуство, за висока композиционна техника, без която е немислимо да се създаде съвременна инструментална музика, съпътстват владигеров в овладяването на хармоничните, полифоничните и оркестровите изразни средства. като остава предимно в кръга на непрограмната симфонична и камерна музика, ком-позиторът не само симфонизира бавната и танцова народна песен в редица сюити и едночастни произведения, но изгражда върху нейната основа и сложната форма на ин-струменталния концерт, симфонията, квартета и триото. докато в повечето от ранните му опуси преобладава романтичната и импресионистичната стилистика, то в много от произведенията след ор. 15 интонационна основа на творбите става българската народна песен, пречупена обаче през съзнанието на битовото градско музициране. от рапсодия „вардар“ (1922) до „импровизация“ и „токата“ (1941) тази народностна песенност осмисля произведенията на композитора, въплъщавайки съществени черти от душевността на развиващия се български град. владигеров отлично чувства пулса на този град, умее да долови неговата бликаща жизненост, да обгърне интонацион-ната му атмосфера. радостното възприятие на живота се обуславя както от лич-ните му качества – жизнелюбив, предприемчив, любознателен, еднакво чужд на мрачните песимистични настроения, така и от убеждението за значимостта на ори-гиналния принос на самобитния български песенен фолклор в европейската музика. първият концерт за пиано и оркестър (ор. 6) и първият концерт за цигулка и ор-кестър (ор. 11, 1920) са характерни за ранното творчество на владигеров. с много-звучното си акордово богатство, с обилието на виртуозни пасажи, с общоро-мантичната интонация, те изявяват неговия индивидуален стил. третата част на 95 панчо владиг еровклавирния концерт се откроява с националния си песенен колорит и с неизменната за композитора преливаща жизненост. подобно място има националната мелодика и в първия концерт за цигулка и оркестър. по-късно композиторът прибавя към своя актив още два клавирни и един цигулков концерт. само две години отделят рапсодия „вардар“ – най-популярната творба на владигеров, от цигулковия концерт. но по своята интонационна насоченост това произведение е нов етап в творческата еволюция на композитора. тук вече той е изцяло в кръга на българската мелодика. рапсодия „вардар“ завладява с празничната веселост на народ-ната тълпа, с нейните ту буйни и игриви, ту закачливи и грациозни хора, с колорит-ната смяна на жанровите картини. и нито един момент на застой или лирически контраст. химново-патриотичната песен „на български език“ от добри христов в началото и репризата сякаш обуздават стихията на хороводно-танцувалното начало. „вардар“ е виртуозна оркестрова пиеса с бляскава оркестрация, с наситена, плътна хармония, в чиято тъкан умело са вплетени народностни подгласове. тя е образец на песенно изградена симфонична творба, в която естествено възникващите хороводни мелодии създават впечатление на изобретателна народна импровизация. близка по съдържание на рапсодията е „българска сюита“ (1927). тя е може би най-ти-пичната пиеса за лирическия стил на владигеров. пасторална в началото, тя се на-сища постепенно с по-плътни емоционални краски, за да достигне в кулминацията до страстен лирически патос. от края на 20-те години е вторият концерт за пиано. стилистически единен е ком-позиторът в най-представителната си творба от 30-те години – третия клавирен концерт: жизнерадостни, светли чувства, темпераментни ритми, пищен оркестров колорит, логично развитие, ясна форма, единство на народностната интонация. от големите произведения на владигеров е неговата първа симфония (1939). блестяща виртуозна пиеса, близка до листовите рапсодии, е концертната фантазия за вио-лончело с оркестър. към най-често изпълняваните творби на владигеров са „импровизация“ и „токата“ (последните две части от клавирния цикъл „епизоди“, ор. 36). това е чудесен лиричен пасторал, в който се усещат красотата на живописния наш пейзаж и топлотата на вдъхновеното лирическо повествование. множество клавирни произведения създаде в последните си години първомайсторът на този жанр – картини, ор. 46, сюита от пет пиеси за пиано ор. 51, арабеска, приказка, балкански танц. а чрез музиката на владигеровия балет „легенда за езерото“ баладично-епическият сюжет оживява до мащабите на една епическа легенда, монументална и експресивна. заслугите на панчо владигеров за изграждане на националния български симфонизъм са изключителни. (из книгата на венелин кръстев „българската музикална култура“, с., 1974.) 96 пантеон. книга втора97 панчо владиг еров музиканти. стенопис в параклиса на хрельовата кула от x i v в. (детайл.) съхранените библейски и житийни сцени, образи на светци, архангели и серафими, както и другите фрагменти от композиции със сакрално-дидактични сюжети по стените и купола на малката църквица параклис в най-горния етаж на построената през 1334–1335 г. отбранителна кула в двора на рилския манастир от протосеваст хрельо, разкриват някои стилови и рядко срещани иконографски особености на българската средновековна монументална живопис. из-пълнени във фресковата техника, тези стенописи са пострадали значително от пожари, атмосферни влияния, от па-костната ръка на завоевателя. те станаха достояние на българската наука едва след реставрацията им, извършена от 1965 до 1970 г. вследствие на пожарите в параклиса цветовете на фреските са потъмнели и са се променили неузна-ваемо, а надписите при образите и сцените – изписваните с кирилски букви пояснителни текстове – са почти из-чезнали, излющени или само на места частично запазени. стенописите по четирите засводени стени в централното помещение на параклиса илюстрират библейския текст от псалмите на цар давид „всяко дихание да хвали господа”. така образно е изразена „земната” възхвала на бога в тази отшелническа църква, предназначена главно за монасите. изключително интересна е сцената с музикантите върху за-падната стена, която илюстрира стихове от 149 и от 150 псалом. тази сцена с битов характер е една от най-редките в нашата средновековна живопис. художникът е създал изображение на оркестър и много точно е предал фигурите на свирещите музиканти в свободна композиция, с конкретност в детайлите на музикалните инструменти. всичко това показва, че художникът е имал преки наблюдения върху светския живот – извън манастирските стени. фреските в параклиса на хрельовата кула в рилския манастир са точно датирани – създадени са между 1335, годината на завършването на кулата, и 1342 – годината на смъртта на ктитора хрельо, отразена върху надгробната му плоча, сега в музея на манастира. те свидетелстват убедително за създаваните през средновековието културни ценности тук, в това духовно средище. (вж. монографичното изследване на любен прашков „хрельовата кула”. с., 1973.)98 пантеон. книга втора б енчо об р ешков 1 8 9 9 – 1 9 7 0 фотография. архив на десислава обрешкова. роден в карнобат на 27 април 1899. 1925 – за-вършва художествената академия в дрезден при оскар кòкошка – живопис. 1926 – изложба в дрезден. 1932 – член на дружеството на но-вите художници. 1937 – златен медал от све-товното изложение в париж. 1938 – медал за изкуство „феникс“ – атина. 1947 – орден за изкуство – букурещ. 1969 –юбилейна ретрос-пективна изложба в софия. 1970 – бенчо йор-данов обрешков умира в софия на 8 април. организирал е 18 самостоятелни изложби. 1982 – ретроспективна изложба в софия, из-ложбена галерия „шипка“ 6. 2009 – предста-вителна изложба по случай 110 години от рождението на художника в нхг – софия. негови творби притежават нхг – софия, сгхг, художествените галерии в страната, музеи в белград, атина, дрезден, москва, вар-шава, париж, лондон, ню йорк, пекин, виена, както и частни колекции у нас и в чужбина.силата на пластическата експресия б о р и с ив а н о в живописното творчество на бенчо обрешков по своя характер, пластически език, стил, с подчертаното лично светоусещане и темперамент – се отличава като значи-телно, комплицирано явление в развитието на съвременното ни изкуство. художник с широк обсег, той работи в областта на фигуралната композиция, на портрета, пейзажа и натюрморта. бенчо обрешков навлезе в света на изкуството със завидни творчески възможности – с подчертано експресивно отношение, с остър усет за светлина и пищен колорит, със силно чувство за свободна пластична форма, енергичен живописен пулс, раздвижена композиция. с рядко изискан, естетски вкус, своеобразен в подбора на пластическите съставки и тяхното композиционно организиране, той тълкува винаги вътрешното състояние на обекта. от всички негови творби вее оптимизъм и обич към човека и българската природа. чрез умелото градиране на цветове и форми, на места плоскостно степенувани или енергично графично подчертани върху живописно степенуван локален тон, обрешков организира ритмично цялото, решава лаконично и своеобразно пространствения проб-лем в композицията. той се стреми в творчеството си все повече към простота и яснота на формата, към обобщаване на образа, сгъстяване на тоналното изграждане, към лаконична конструкция – проблеми, които откриват нови възможности и беле-жат пътя в развитието на изкуството му. бенчо обрешков търси вътрешната спойка между съдържание и форма; осъществява я конструктивно-пластически в духа на своите експресионистични концепции. с ярко живописно чувство майсторски из-гражда сложни тонални съзвучия на блестящи розови и модулиращи светли кобалти, сребристи бели и интензивни цитрони, противопоставяни на тъмни оранжи, наси-тени зелени, дълбоки кафяви умбри и контрапунктни кафяво-черни, които музицират в динамичната оркестрация на една пълноценна живопис, въздействаща жизнера-достно. още учащ, той е под впечатление на старата наша икона и църковна стенопис, които му въздействат силно, а по-късно разкриват пред него един по-дълбок смисъл със своя колорит, строга категорична форма и с углъбения израз на образите в духа на идео-графичния стил на византийския експресионизъм. тези първи впечатления не са без значение за по-късното му развитие и именно в този народностен облик, малко или повече, занапред ще се оформя бъдещият художник. след двегодишно студенство в софийската академия (следвал живопис при проф. иван ангелов) – бенчо обрешков заминава в 1920 г. за дрезден, постъпва в ателието при родоначалника на немския експресионизъм оскар кòкошка и скоро става негов люби-99 бенчо обрешковмец. всичко тук спомага за неговото развитие, за оформяне на естетическия му ми-роглед с ново отношение към изкуството. по същото време бързото разпространя-ване и възприемане на артистичните идеи на баухаус – школата движение, създадено от гропиус във ваймар през 1919 г., поставя пред немското изкуство нови и сложни проблеми с новаторски заряд и прогресивни тенденции. в тези преломни години за новото изкуство в германия – от 1920 до 1925, когато в дрезден излагат кандински, паул клее и гастролира театърът на таиров – настъпва голямо раздвижване и в плас-тическите изкуства. интересът към един нов начин на изразяване е изключително повишен. през 1925 г. бенчо обрешков урежда първата си изложба в дрезден и привлича внима-нието на културната общественост – критиката отбелязва качествата на „та-лантливия българин с топъл и жив темперамент, със смело пластично чувство и светла колоритна живопис“. в края на същата година обрешков осъществява голя-мото си желание да бъде в париж, където остава две години при сравнително добри условия. тук той има ателие и работи упорито, като се учи от най-големите майс-тори на миналото и на съвременното изкуство, набира опит и знания, вълнува се от кубизма и конструктивизма, умело осъзнава положителното и го използва като гра-дивно средство в пластическите си концепции върху наша българска основа. получава завидна подготовка и художествена култура, инспириран предимно от експресионизма на оскар кòкошка и най-вече от проблематиката на френското съвременно изкуство; той се вдъхновява от сезан, пикасо, брак, матис и руо, без да е под тяхно влияние. обогатен от новите творчески открития, бенчо обрешков е вече оформен неоекспре-сионист с всички особености на своето здраво българско чувство и темперамент, с жизнеутвърждаващото си отношение към съвремието и действителността. в края на 1927 г. се завръща в българия и открива изложба в софия – в „галерията на шестте“. той прави силно впечатление с творбите си – привнася ново отношение към живописния език при тогавашното състояние на нашето изкуство. смел и дръзновен в пластическите си изяви, набрал необходимия опит по пътя на своето развитие, обрешков все повече преминава към синтез на изразните средства, към свой експресивен стил. непрекъснато търсещ художник, с подчертан почерк и физиономия, в творбите от последните си години бенчо обрешков постигна осезателно в стилно отношение из-вестна близост с експресионистичните принципи на старата икона, които изживява и осъвременява по своему с ново, лично отношение. неговото ярко творчество е ново явление, което обогати съвременното българско изкуство. 1963 (извадки от книгата „бенчо обрешков“ представен от борис иванов. с., 1963, с. 5–10.) 100 пантеон. книга втора101 бенчо обрешков бенчо обрешков. натюрморт с риби, 1938. м. б., пл., 57,5 х 67 см. нхг – софия.102 пантеон. книга втора асен найденов 1 8 9 9 – 1 9 9 5 фотография. христо юскеселиев. оперен диригент, изтъкнат деец на оперното изкуство. роден на 12 септември 1899 във вар-на. 1920 – учи в музикалната академия във виена при проф. й. маркс теория и компози-ция, при проф. гвидо адлер – музикознание, и пиано при п. де кон. 1932 – специализира в „моцартеум“ – залцбург; учи се от бруно валтер, б. паумгартнер, клемен краус. 1930– 1977 – под палката на диригента софийската народна опера и балет осъществяват 55 пре-миери с повече от 1000 представления. асен яков найденов умира в софия на 12 септем-ври 1995 година.артистичният обхват на оперния диригент р о з а л и я б и к с музиката, като всяко изкуство, иска честна мисъл и открито сърце. а с. на й д е н о в от оперните спектакли, водени от асен найденов, лъха здраве, равновесие и целе-устременост. лъха една сигурност, едно устояване на вече уточнените със съставите темпà, динамика, щрих, баланс. срещата на участници и публика с изкуството му се превръща в жадувана обител на задълбочено музициране с истински професионализъм. такъв е от младите години, такъв е зрелият, такъв е и днес: умело съчетава остро-тата на своя артистичен нерв с една желязна дисциплина, цялата от вековни брони на академизма и същевременно винаги способна да удовлетвори изискванията на при-дирчивия слушател към разнообразие, към логиката на оперния разказ. като творец музикант, асен найденов е от онези, чиято секира удря на едно място, поваля дънера, който си е избрала, за да отвори място на големия национален път. при това едва ли някога някой го е виждал в състояние на изнемога, физическа и нервна. умее да се съхранява, без да е в ущърб на въздействието от изкуството му. просто се е случило нещо твърде рядко: природата го е дарила с необикновено здрав организъм – човек, който знае как да поддържа дарението, цени го, разумно си служи с него. през 1923 той току-що се е прибрал в българия. получил е изрядно академично обра-зование, каквото могат да му дадат музиканти като йозеф маркс във виена и ин-ститути като лайпцигската консерватория. докоснал е явлението артур никиш. започнал е да се досеща за пространствата на големия оперен театър на европа. да разбира какво означава оперен диригент. на двайсет и четири години е. почти ги няма в софия младите българи с подготовка като неговата. на пулта в софийската опера, едва одържавена, заварва двама свои сънародници: тодор хаджиев и георги ата-насов-маестрото, за кратко на постоянна работа като оперен диригент. над тях е мойсей маркович златин, основна фигура в българската оперна дружба докъм средата на 30-те години. на него се дължи младите български диригенти да получат работа и самият асен найденов да достигне до 1944 цифрата 750 дирижирани представления. до 1932 г. дирижира само чужди спектакли, първият от които е операта „миньон“ от амброаз томà през 1925. едва след специализация в залцбургския „моцартеум“ – той получава първата си самостоятелна постановка „дон паскуале“ от доницети (1932). по това време начело пак е м. м. златин, пак той му подава ръка. в края на 30-те години, когато вече 40-годишен асен найденов става главен диригент на софийската народна опера, за двайсет и два сезона (1922–1944) тя сменя шестнай-сет диригенти – чужденци с щатно назначение и десет гости със самостоятелна пос-тановка. как ли се е чувствал образованият и способен найденов при такива условия? как е издържал това унизително спътничество?... основен дял от приноса на асен найденов се пада на българското музикално твор-чество. като се изключат „саламбо“ от веселин стоянов и оперите на георги ата-103 ас ен найденовнасов–маестрото, на найденов принадлежат всички първи постановки на български музикално-сценични творби до 1944 – „цар калоян“, „янините девет братя“ (по-късно и „момчил“), „женско царство“, „нестинарка“, „змей и яна“. класиката ни, цялата почти. забележимо встрани от политическите, социалните и културните интереси – ето в такава обстановка, вече утвърден и с достатъчно разгласено признание извън бълга-рия, асен найденов продължава своя път. шестнайсет години (1946–1962) той е не-сменяем главен диригент на софийската народна опера. тогава и през следващите десетилетия с неговото име са свързани събития в българския музикален театър: вну-шителна част от новите български опери, първите постановки на „война и мир“ от прокофиев, на „борис годунов“, на „дон карлос“, „отело“, „вълшебната флейта“, „сватбата на фигаро“, „бохеми“ и „тоска“, „андре шение“, на десетки други заглавия. осемдесетте си години асен найденов започна като почетен главен диригент на со-фийската опера. излиза на пулта рядко, всеки път посрещано като събитие в оперния живот. именити певци – сънародници и гости, го сочат за свой учител, който им е отворил очите за пределите на големия оперен театър. търсят се сравнения за при-носа му в съвременната оперна практика с най-големите световни имена. всеки от водещите днес диригенти на оперни театри е тръгнал от асен найденов нататък, съобразен с мерките му, с понятието „оперен диригент“, както го разбира и отстоява повече от половин век той – стълбът, патриархът, доайенът асен найденов. 1984 (из предговора на розалия бикс към книгата на марин бончев „асен найденов. при патриарха на българския оперен театър“. с., 1985, с. 5–10.) 104 пантеон. книга втора105 ас ен найденов евгени клинчаров. музика ii, 1972. колаж, 36 х 25,5 см. частно притежание.106 пантеон. книга втора анастас пе т ров 1 8 9 9 – 1 9 7 8 фотография. христо юскеселиев. роден в град добрич на 1 септември 1899 и за-вършил земния си път в софия на 26 декември 1978, анастас петров дацев отдаде на балета цялата си мисъл, любов, фантазия, творческа енергия. през последните му самотни дни той бе удостоен с авторитетната австрий-ска хердерова награда. във връзка със стого-дишнината на големия артист у нас бе осно-ван през 1999 националният балетен конкурс „анастас петров“. (т. п.)пъ р в о с ъ з д ате л ят н а б ъ л г а р с к и я б а л ет т е о д о р по п о в първият българин, получил систематична професионална балетна школовка, първият, създал на българска сцена цялостен балетен спектакъл, който поставя първия българ-ски балет и обучава първите български балетни артисти – анастас петров, – днес с основание говорим за него като за първосъздателя, за „патриарха“ на българския балет. на 26 февруари 1928 година в софийската опера, ползваща тогава сцената на народния театър, е премиерата на балета „копелия“ на френския композитор лео делиб – първата цялостна самостоятелна постановка от този жанр в нашата страна. в главните партии – на сванилда и франц, танцуват първата българска примабалерина надя винарова и анастас петров – самият постановчик на спектакъла. приемаме днес тази дата за началото на летоброенето не само на балета на софийската опера, но и въобще на професионалния балет в българия. дали днес младите помнят това име и не е ли твърде къса историческата и нацио-налната ни памет? лично на мен често ми е било обидно, когато ученици от балет-ното училище са вдигали в недоумение рамене при произнасянето на имената на звездите на българското изкуство от миналото. анастас петров пребивава в продължение на пет години в берлин – от 1922 до 1927 г. това е време на разцвет на немската култура въобще, но особено на танцовото из-куство. младият българин учи при известната руска педагожка евгения едуардова, бивша примабалерина в характерно амплоа на императорския мариински театър в петербург (днес театър „киров“). но наред с усвояването на техниката на класичес-кия танц той танцува и в постановките на макс терпис – швейцарски хореограф и педагог, един от най-интересните и оригинални творци на „свободния изразен танц“, на т.нар. стилово направление на експресионистите. анастас петров присъства и при реализирането на най-зрелите постановки на терпис, който по това време е гла-вен балетмайстор на берлинската щатсопер. виждаме името му на афишите на опе-рата в спектаклите „дон морте“ (1926), „страхът от птицата“, „ел брио“ и „есенни духове“ (1927 г.). това дуалистично начало ще присъства и занапред в творчеството на анастас пет-ров. или както той сам споделя в последните години на живота си: „аз се възпитах в двойното лоно на класическия и на свободния танц. това отчасти ми попречи да се изградя докрай като представител на класическия танц, отчасти ми помогна в някои експерименти в неговото обогатяване и обновяване. винаги съм се съмнявал в прио-ритета на класическата балетна школа, но съм бил привърженик на съдържателното балетно изкуство“. през 1927 г. анастас петров се завръща в българия и е назначен за балетмайстор на 107 анастас петровсофийската опера. през дългия си творчески път хореографът осъществява общо над 120 постановки – балети, танците в оперни и оперетни спектакли, както и няколко десетки танцови миниатюри. след „копелия“ идват „раймонда“ на глазунов в собст-вена редакция (1939), „тамара“ по едноименната симфонична поема на балакирев (1941), „куклената фея“ на байер (1941), „поетът принц“ по музика на шопен (1941), „циганска любов“ по музика на бизе из „арлезианката“... през 1937 г. анастас петров реализира постановката и на първия български национален балет – „змей и яна“ на композитора христо манолов. в спектакъла централните персонажи отново се изпълняват от надя винарова и анастас петров. след 1944 г., когато трупата на софийския балет достига до над сто човека, за тво-реца анастас петров се създава и възможност за сътворяването на неговите най-та-лантливи, най-зрели и значими произведения – „лебедово езеро“ (1956), „жизел“ (1947 и 1960) и „есмералда“ (1958). при това всичките в собствени хореографски и режисьорски редакции. още през 1927 г. анастас петров създава в софия и частна балетна школа. тази негова дейност – педагогическата, оставя не по-малки следи в историята на българския балет. стотици и хиляди са изпълнителите, учили при него, направили първите си стъпки в храма на терпсихора под негово ръководство. да преподава маестрото не престана почти до последните си дни. а сред учениците му са и звездите на българ-ския балет елена воронова, софка арое, лили берон, нина кираджиева, люба колча-кова, иван дешев, асен гаврилов. (из книгата на теодор попов „балетни силуети“, с., 1992, с. 6–8. със съкращения.) 108 пантеон. книга втора109 анастас петров цанко лавренов. композиция, 1926. акварел, картон, 27,5 х 24,7 см. частно притежание.110 пантеон. книга втора пенчо г еор гие в 1 9 0 0 – 1 9 4 0 фотография, около 1938. поместените незавършени автобиографични бележки са намерени в архива на художника, писани по някакъв повод. към тях следва да се добави, че пенчо георгиев е бил активен член на дружеството на новите художници – до фаталната злополука с асансьора на на-родния театър в софия на 2 април 1940, ко-гато загива. между постановките – сцено-графски решения и костюми за сцената на со-фийския народен театър и за народната опера, за които споменава в бележките, са: „хамлет“ – шекспир, 1927; „севилският бръс-нар“ – росини, 1931; „болеро“ – равел, 1932; „непознатото момиче“ от молиер, 1935; „иванко“– васил друмев, 1935; „кучето на гра-динаря“ – лопе де вега, 1936; „оберон“ – вебер, 1936; „луиза“ – шарпантие, 1937, „прилепът“ – й. щраус, 1937; „янините девет братя“ – пипков, 1937; „раймонда“ – глазунов, 1938; „иродиада“ – масне, 1939–1940 и др.пе н ч о г е о р г и е в по п сто я н о в автобиография роден съм на 1. іі. 1900 г. в гр. враца. завършил съм гимназия в същия град. в 1925 г. завърших държавната художествена академия в софия. на следващата година изкарах стажа си в і со-фийска гимназия и направих първата си постановка в народната опера – „пикова дама“ от чайковски. същата 1926 г. направих постановката „иванко“ и „каин“ в софийския художествен театър. театралните сезони 1926/27 и 1927/28 г. работих в русенския общински театър. в 1927 спечелих „поощрението за изкуство“ на министерство на просветата с декоративното табло „връщане“. през есента на 1928 г. се явих на конкурс за специализация в странство, уре-ден от държавната художествена академия. с представени работи и работа по зададена тема с гол модел взех конкурса и в началото на 1929 г. бях в париж, където посещавах музеи и ате-лиета. и още същата година излагах за първи път в есенния салон. работите ми бяха отбе-лязани благоприятно от французката преса: „тан“, „матен“, „журнал де з’ар“. на края на годината след изтичане на стипендията ми, с конкурс постъпих в ателието на пол лоран за приложно изкуство, където имах възможност да работя с най-разнообразни обекти и да се запозная с много техники при изпълнението им. така, в труд, минавайки през няколко ате-лиета, прекарах още две и половина години в париж, като едновременно излагах и в различни периодични изложби. давал съм проекти и в сдружението лап за изкуствени мрамори и тра-вертини – един начин за правене декоративни табла с разноцветна смес, която дава чудесен декоративен ефект. изложените по мои проекти работи бяха отбелязани от критиката. в париж също работих много гравюри на дърво и офорти. с връщането си в българия в 1933 г. продължих да работя в различни отрасли на приложното изкуство. илюстрирал съм няколко десетки книги изцяло, други в сътрудничество, два романа на м. горки: „тома гордеев“ и „майка“. правил съм илюстрации за учебници (по-малко) и за някои разкази на български писатели. работил съм съвместно с няколко архитекти по вътрешна уредба и украса на жилища. участвал съм редовно в общите художествени изложби. работя редовно за пловдивския и варненския мострен панаир. участвувах в комитета за организира-нето на занаятчийската изложба; уредих първата ловна изложба през 1938 г., българския отдел в голямата международна изложба в берлин и изложбата на българската книга в белград. участвувах в „vі триенале“ през 1936 г. в милано в отдела сценотехника и бях приет с три по-становки: „иванко“, „хамлет“, „хубавата елена“. също бях приет във втората международна графична изложба във варшава, участвувах в българска графична изложба в прага и кошице, а така също и в дружествената графична изложба в любляна и загреб. участвувах с рисунки в уреждането „архива на националните танци“ в париж, за което получих златен медал от международната изложба в париж. направил съм много плакати и съм участвувал в повечето от конкурсите у нас, където съм взимал различни премии. от 1934 до 1939 г. съм направил 20 постановки за народния театър – драма и опера, също така много постановки за провинци-ални театри... 111 пенчо георгиевтой имаше способността да се вглежда в душите, да прозира надалеко... л а м а р едно поколение, преживяло ужасите на първата световна война, пое своя дръзновен път в изкуството и отрази много духовни състояния, които времето беше създало. модернизмът, както го наричахме, беше наложил много свои школи и противоре-чията в обществения живот, неустановената социална обстановка събуждаха раз-лични възгледи и нови помисли. пенчо георгиев е от това поколение: много вдъхновено и разрушаващо формата, без да се откъсне от съдържанието. това се дължи на реалното виждане, където всепо-бедният дух человечески тържествува над всичко. гравюрите и офортите на пенчо георгиев са изява на оная индивидуална същност, която се прелива с общата трагедия на човека: работникът, хотелът, цирковият артист, кабарето, безработните, бунтът на жените! а в „люлчина песен“, ваятелят на гравюрата е създал толкова народна одухотвореност, че това остава само н а ш е, родно и непостижимо! художници като пенчо георгиев се раждат рядко. той имаше способността да се вглежда в душите, да разгадава погледа, да прозира надалеко! може би заради това се отдаде на това многостранно изкуство – театъра (онова неестествено явление за времето), където в костюма и в походката той намираше много художествена магия, и като композиция, и като тонална гама! социалният мироглед на пенчо георгиев е ярко очертан от всичките му произведения: той е близко до работника, до жадуващия истини, до унизения, до бунта на душата человеческа, която иска да преодолее всички прегради и да се въздигне все по-нагоре! неговото творчество е изказано чрез мъките на человека; чрез неговите подвизи и повседневия, които го поставят пред нас убедителен творител на съдбините си! же-ната, която пере, жените, които се бунтуват, работникът, който рендосва, цирко-вият герой, който изкарва своята троха – всичко това е обикновен, но велик свят, изпълнил живота със своето дързновение. без тоя свят животът е немислим! и в това верую пенчо георгиев е създал такива ценни творби, че те ще останат трайни, защото са трайни в своя поход героите, които той създаде! (предговор към каталога за изложбата на пенчо георгиев в националната художествена галерия – софия, 1960.) 112 пантеон. книга втора113 пенчо георгиев пенчо георгиев. след оран, 1931. м. б., пл., 73 х 92 см. нхг – софия.114 пантеон. книга втора мария димова 1 9 0 1 – 1 9 4 4 рисунка александра гогова. балетмайстор и хореограф. родена на 23 де-кември 1901 в град фердинанд (дн. монтана). следва немска филология в дрезденския уни-верситет. учи в танцовата школа на м. виг-ман в дрезден (1923–1924) и модерен пластичен танц при айседора дънкан в париж (1925– 1927). завършва балетното училище на трюм-ни в берлин (1928). хореограф на русенския драматичен театър (1941) и балетмайстор от 1942 на софийската народна опера, където реализира: „нестинарка“ от марин големи-нов (премиера – 4 януари 1942); постановка м. димова, режисьор хр. цанков, диригент асен найденов, художник на костюмите нева туз-сузова – на декорите никола тузсузов, хор-майстор д. гончаров. с участието на м. димова, нина кираджиева, живко бисеров, лили берон (77 представления). „приказка “ по музика на петко стайнов (премиера – 8 октомври 1943); постановка м. димова, дири-гент ас. найденов, художник дечко узунов. с участието на нина кираджиева, надя вина-рова, анастас петров, лили берон. „тракия“ по музика на п. стайнов (премиера 1943); пос-тановка м. димова, диригент ас. найденов, художник д. узунов. с участието на нина ки-раджиева, лили берон, надя винарова. „гер-ман “ по музика на филип кутев (премиера 1943); постановка м. димова, диригент ас. найденов, художник д. узунов; солист анас-тас петров (12 представления). поставя танците на няколко драматични спектакли в народния театър – софия. мария каме-нова димова загива във виена по време на въздушна бомбардировка на 10 септември 1944.националното се превръща в общочовешко к о н с т а нти н к о н с т а нт и н о в една привечер в края на ноември 1930 година, когато разговаряхме със сирак скитник, някой ни донесе две малки покани – да присъствуваме на пробния спектакъл, в който пристигналата наскоро от чужбина българска балерина мария димова, от школата на германката мери вигман, ще покаже новите схващания в хореографното изкуство: танца – изразител на сложния вътрешен живот на човека. бе определен денят, часът и мястото. програмата съдържаше осем номера, четирите от които имаха конвенционални озна-чения в класически дух, с алегорично загатване („тържествен марш“, „отчаяние“ и др.), а останалите четири с други наименования, дето личеше акцентът на национално-битови композиции („селски ритъм“, „българска елегия“ и др.). мария димова беше „босоножка“ като айседора дънкан, но следваше съвсем друга творческа линия. нейното изкуство не беше игра на щастливата човешка плът, не искаше да бъде само радостен ритъм и жест, които правят тялото без тежест и почти го откъсват от земята. тъкмо напротив: нейната концепция не предполагаше безплътност, не се задоволяваше с линеарна лекота и ритмика, тя обгръщаше цялата сложност на дълбокия душевен свят, беше съвсем земна, напрегната от живот и не-изчерпаема във възможностите си. за първите си номера носеше някакъв условен костюм. в останалите –...но всъщност всичко казано досега, е само предговор, за да се стигне до останалото. ние чакахме петия номер, когато „оркестърът“ (тоя оркестър беше само кларнет и тъпан) зад пердето почна нещо, което веднага изостри вниманието ни: беше някаква мелодия, или по-точно, само загатване на мелодия, музикално ехо от няколко тона, в които и ритъм, и съзвучия, и колорит бяха така дълбоко български, че само това вече обещаваше изненада. след един миг димова се яви облечена в своеобразна народна носия: някакъв тъмен сукман с парче шарен плат за престилка, друго – вместо за-брадка, и почна. тогава се случи нещо странно: полутъмната и студена зала изчезна. лицата постепенно ставаха далечни, отнесени от някаква друга действителност, дето напевният стон на българската земя, радостта на простите сърца, онова, което наричат бит, утаявано от памтивека, баладите на народа, поемите на ботев, плат-ната на майстора и на иван милев, всичко се бе стопило в изумително единство, едновременно наситено и безплътно, което изостряше сетивата ни в една мъчителна наслада. в тия тридесет-четиридесет минути се раждаше някакво непознато у нас дотогава изкуство, в което нацията можеше да разкрие едно от преображенията на своя гений и което, за голяма скръб, спря още в началото на пътя без изгледи, поне до днес, да бъде продължено. тук вече нямаше никакъв ефирен танц, роден от радостта като безгрижна игра. това беше дълбока драма на душата, затворена в клетото и 115 мария димовапрекрасно човешко тяло, приковано към земята. вечно живата, настръхнала драма, предадена в неразделно съчетание на ритъм, жест, музика, костюм и мимика, което постигаше в известни мигновения внушението на антична трагика. след два дни една моя възторжена бележка в сутринен вестник, а след нея друга – във вечерен от сирак скитник – възвестиха на българската публика името на мария ди-мова и посочиха нейния бъдещ път. излязла от народа, пооткъсната за известно време от него – тя бе живяла и учила в чужбина и носеше в себе си голямо богатство от всички области на художествената култура. тя се зае да проучи новата българска музика, поезия и проза, което бе абсо-лютно необходимо. разказът на константин петканов бе едно малко откритие за нея и дванадесет години след пристигането си в едно бляскаво сътрудничество с мла-дия даровит композитор марин големинов и с художниците нева и никола тузсузови тя създаде в „нестинарка“ чудесния синтез на всички български изкуства: поезия, му-зика, танц и живопис. както в пробния, така и в другите ù спектакли, всичко – и музикалният екран, и хореографната композиция, и декоративното оформяне, – всичко бе нейна инвенция в един стил на крайно очистване, дето художествената идея стяга като обръч частите и постига остра експресия и напрегнатост. тук именно е делото на мария димова. тя е създателят на българската хореография и в нейното дело, подобно на делото на групата руски балетни артисти, композитори и худож-ници, които дягилев показа в париж (1910–1911 година), националното се превръщаше в общочовешко. „нестинарка“ – тая балетна музикална мимодрама, която събра възторзи и в чужбина, носи въпреки недостатъците си стила на едно изкуство от висока класа. мария димова умееше да слуша и да разбира от полудуми. като малцина умееше и да разказва. и аз слушах с часове нейните гласни мечтания: за сюитата „жътва“, за „за-душница“, със съвсем ново осмисляне на баладичния фолклор, „чумави“, „вградената невеста“, „жътва е сега, пейте робини!“ на ботев... беше чудесно да чуваш тоя тих, малко сипкав глас на полуразбудено дете, което още продължава своите сънища. онова мрачно и жестоко време, което унищожи толкова надежди и ценности, погреба и нея под бомбите в един чужд град, далеч от земята, която я роди и на която тя ви-наги ще бъде гордост. (из книгата на константин константинов „път през годините“. с., 1966, с. 411–417.) 116 пантеон. книга втора117 мария димова проект за декор на първа картина от танцовата драма „нестинарка “. постановка – мария димова. художници – нева и никола тузсузови. музика – марин големинов. либрето – константин петканов. (декорът е от първата постановка на „нестинарка“ в народната опера – софия 1942.)118 пантеон. книга втора илия б ешков 1 9 0 1 – 1 9 5 8 автопортрет, 1955. рисунка с туш, 19 х 16 см. хг– плевен. художник, карикатурист, илюстратор. роден на 11 юли 1901 в село долни дъбник, пле-венско. 1918 – следва право в софийския дър-жавен университет. 1921–1926 следва и завър-шва държавната художествена академия в софия – живопис при проф. никола маринов. сътрудничи на вестниците „българан“, „мас-карад“, „звънар“, „пладне“, „камбана“, „стър-шел“ (1940–1941), „софия“, „земеделско знаме“, „изгрев“, сп. „български воин“ и др. 1938 уреж-да в софия първата си и единствена изложба. професор по илюстрация в художествената академия от 1946. негови творби са излагани в белград, букурещ, ню йорк, прага, лугано, москва, париж, мюнхен, виена. илия бешков дунов умира на 23 януари 1958 в софия. съща-та години – посмъртна изложба. 1962 – из-ложба в софия по случай 60-години от рож-дението му. 2009 – изложба „рисунките на бешков“ в галерията на националната худо-жествена академия – софия.мъдрост, която спасява света от лъжата в е с е л и н х а н ч е в изкуството, претворявайки фактите в истини, отменя естествената им смърт... илия бешков това име, кратко и светло като мълния, остави голямо сияние след себе си. когато го произнасям, виждам незабравимите образи на смешни и трагични герои. виждам чувствителни пръсти, безпощадно опипващи и разголващи света, пръсти, които ри-суват, рисуват, рисуват – пръсти, които слагат подписа на художника така, както се слага подпис под смъртна присъда. защото цялото творчество на бешков е смъртна присъда над грозотата. страстна защита на прекрасното. виждам лице, по което минават облаци на доброта, на гняв, на печал. защото този, който винаги е виждал смешното, не може да не бъде печален, гневен и добър. и в края на краищата – мъдър. мъдростта на бешковия смях не е жестока. тя е справедлива. тя възстано-вява нарушената справедливост, като връща на човека мястото му, лицето му, ха-рактера му. тя спасява света от лъжата. премахва фалшивите размери, смъква надянатите маски, показва истинската стойност на хората, изкуствено повишавана или понижавана. карикатурата на бешков деформира света, за да върне законните му форми, загрозява го, за да го спаси от грозота. действа като природата – нав-сякъде създава хармония. и като природата ни покорява с простотата си, кара ни да мислим като художника. нещо повече: заставя ни да станем негови съавтори, съу-частници. да отидем по-далеч и от самия него, извън рамките на картините му... бешковите работи не могат да се преразказват. всяка от тях трябва да се преживее отново, отново да се роди. всяка от тях – докоснем ли се до тях – освобождава, по-добно на атомен заряд, скритата си енергия, обогатява ни с нови мисли и чувства, ув-лича ни в дирене на нови пътища. всеки образ, всяко събитие, всяко движение у бешков не са край, а начало на един процес, който продължава у нас, зрителите, който понякога взема размери и посоки, неподозирани дори и от самия художник. зад майсторски нари-суваните старци, скучаещи вдовици, еснафи, затворени в студените си къщи, полити-кани с големи туловища и малки глави, военачалници с вълчи муцуни и вълци с попски раса, зад разстрелваните и битите, зад ограбваните и унижаваните, зад целия смешен и трагичен свят на бешков аз откривах нови и нови светове, отдалечени от своя първоизточник и все пак родени от него. заставяйки ме да стана откривател, изкуст-вото на бешков ме даряваше с щастие и мъка, не ме оставяше на мира, заразяваше ме с дълбоката мъдрост, с горчивия смях, с високите полети на своя създател... мисля за бешков с нежност, признателност и почит. той направи по-богати и по-мъдри много като мен. той ни научи да се сражаваме за красотата и истината. голям художник и голяма личност, той ни научи да създаваме изкуство не само със златни ръце – научи ни да го създаваме и с чисти ръце, научи ни, ако трябва да дадем и живота си за него. благодарим ти, бешков! (в сп. „наша родина“, кн. 7, 1962. със съкращения.) 119 илия бешков120 пантеон. книга втора илия бешков. рисунка, 1954. цветни моливи, туш, 22 х 19 см. нхг – софия.изповедите на художника (за книгата „словото на бешков“ ) па нт е л е й з а р е в той е от малцината наши творци, които не са се отдавали само на изкуството, а са оформявали непрекъснато своите наблюдения в мисъл и реч. от словото на бешков ще научите, че не сме народ от вчера и че е малко да измерваме себе си даже с векове. ще научите и това, което е бил този властелин на весело осмиващото перо, на пси-хологически най-богатата ни карикатура. той е сладкодумен, склонен към игра с па-радокси, раждали се навсякъде – в кръчмата, в ателието, на улицата или даже в църквата. навсякъде, където го е завличало любопитството му. външно погледнато, мисълта на този творец изглежда причудлива и капризна. тя, като се движи по зиг-загите на парадокса, се ражда неочаквано, блика като напориста струя. но вгледате ли се в казаното, откривате и прозрения, и благородни мотиви на вдъхновението, и много, много знания за историческото и човешкото. при това бешков все се шегува. шегува се весело и тъжно с големите неща, изповядва като лична мъка гражданската и художествената си позиция, извежда ни на върхове, от които светът изглежда нов, неочаквано интересен. да, словото му звучи главно като изповед на голям художник – откровение за ин-тимната и съкровена същност на българина. той го вижда, този свой български човек, в далечините на времето, свързва го със земята ни и го разбира в гражданската му ис-тория, неутолен в копнежи и жажди, изпълнен всякога с борчески сили, закърмен от големи дела и трагичен в мислите си, тъй като невинаги е успявал да ги осъществи. него, българина, художникът разбира не чрез прочитането на книгите, а като го усеща със сърцето си, като се домогва до духа му с интуицията си, като го схваща ту цялостно, ту фрагментарно с капризната си мисъл. и всякога ни поставя в кон-такт с нещо съществено и характерно от психологията му. като че ли творецът непрекъснато – в сериозното и смешното – иска да разбере как българинът се е нап-равил смислен за себе си, задължителен за другите народи, как е изявил свободата на духа си, как е постигнал въздишките на страданието си, как е заговорил обществено и с разума си, и с ритъма на сърцето си. иска да схване изявата му в различно исто-рическо време. българинът за него е усложнен от историческото си битие, противоречив и упорит, хубав и лош едновременно в цялостния си живот. той се е запазил през вековете с чистата си песен и мъдрото си слово, по-нататък се е отдалечил от тях, но не е скъсал напълно връзката със себе си, какъвто е бил в изконното, във вековното си битие. у него бушуват и стихията на ориенталщината, и на байганювщината ни. той е воювал сам със същината си и с убийствен и изобличителен присмех, и с благо-родството на душата си, която отрича другото у себе си, онова, което е издънка на робството, на опартизанения политически морал, на злонравието. той е търсил на-121 илия бешковшето самоопознаване с любознателността на карикатуриста, за когото наблюде-нията върху човека са по-различни, по-особени с ракурсите на тъжно-хумористична чувствителност. карикатуристът бешков – това е всъщност физическият зрителен ъгъл за душев-ното. би могло да се каже, че всеки от нашите големи творци изповядва своето познание за народа ни и за българската ни същност. но художническият натюрел на бешков като карикатурист се е отразил на съзерцанията му, повлиял е на жанровата им предопределеност. бешков е притежавал най-рядкото и оригинално дарование: спо-собността да се смее, способността да вижда комичното и забавното в целия му ръст даже и тогава, когато то е сериозно, когато то изглежда значително. затова и същността на българина, същността на нашите нрави са се огледали толкова ори-гинално в неговите наблюдения, в кратките му психологически етюди, събрани в кни-гата „словото на бешков“. (извадка от п. зарев. „съчинения“ – том втори, с., 1981, с. 531–533.) 122 пантеон. книга втора илия бешков. благодарният бай ганю: – халал им вера – сега и вестник мога да чета, пък и редактор мога да му стана, чунким голема работа... 1947.123 илия бешков илия б ешков равноапостолите кирил и методий от хиляда години насам българският народ е преживял много изпитания, гра-витирал е в най-различни посоки и направления, примамван от променящите се исторически условия в далечни и съседни нам народи. но в тия колебания и изкушения той е запазил едно нещо неоспоримо – останал е единен в своя език и в своята писменост. всичко у нас е било спорно: политика, финанси, стопанство, териториална цялост – едничко недосегаемо нещо, едничкото ценно и съкровено достояние на всеки българин е неговият общ, единен език, едната негова писменост. ве-личието и светостта на двамата солунски братя се състои в това, че те да-доха на народа ни нещо, което не разделя никого, а обединява всички. в тоя смисъл тяхното дело надхвърля ценностите на едно человеческо дело – затова народът справедливо ги е поставил над себе си. това е делото на св. св. кирил и методий. и ние ще се ползуваме от техните дарове дотогава, докогато ги поставяме на тая именно височина. в деня, в който ние изравним себе си с тях – даровете ще секнат. всъщност празникът на св. св. кирил и методий е празник на тая малка сла-вянска буква, от която се образува славянското слово, извън което не същест-вува нито славянин, нито българин. това слово, което е начало без край, ни е запазило от всички изпитания и единствено ни осигурява живот в бъдещето. да изразим истински почитта и благодарността си към делото на светите братя, ще рече, да изразим и – още по-важно, да докажем почитта си към българското слово и писменост – да не ги опорочаваме, да ги пазим чисти дори и тогава, когато си изкарваме прехраната от тях. защото те не са ни дадени само за полза, а и за отличие. затова делото на светите равноапостоли кирил и методий ще пребъде на вечни времена в славянското семейство. 24 май 1947 (публикувано във в. „земеделско знаме“, бр. 212 от 24. v. 1947.)незавършена автобиография на илия бешков роден в село долни дъбник – шестнадесет километра западно от плевен – в дома на дядо си. тоя селски дом е бил вече препълнен със синове, снахи, дъщери и внуци. пето и последно дете на баща си, той е и последно раждане в тоя дом от седемнадесет души: всички възрасти и огромен двор, препълнен с всякакъв добитък, храни, коли и машини. седемнадесетият човек, малкото дете, не е било очаквано от никого, нито е станало надежда някому сред това сборище от различни характери и възрасти – интелигенти и неграмотни, мистици и отчаяни материалисти, добри лели, зли снахи и ожесточени зълви, етърви, пиячи и въздържатели, пуритани, певци, музиканти, без-божници, черковни псалмопевци... тия работливи и лениви, волни и потиснати, пре-богати и бедни, жаждущи и отегчени – родители и роднини закърмяват малкото нечакано дете. тая многообразна буйна роднинска кръв протича в жилите му и то рано-рано получава белезите на тоя чуден дунавски дом, в който всеки бива наказван и сам наказва някого. домът е здрав – без болести и смърт. хора, добитък и плодо-родие са сякаш във властта на могъща чужда воля, на някое лудо въображение, което обърква и оправя всичко. пред детските му очи израстват безкрайни ниви, вятърът разнася и пилее цветя и птици, всякакви гласове, рев на животни. малките му колене не могат да избродят тая луда земя – то язди коне, катери се по гърбовете на волове, биволи и свини, посяга на всичко, вкусва и пилее всичко, ведно с птиците и вятъра, който единствен внася порядък в това разточителство. тук то трябва да стане ра-зумен и полезен човек, но не знае как. то реве загубено в гергинин дол и никой го не чува. тогава изрязва свирка от бъз или свирчовина и свири. песните са готови – те никнат като тревата и зреят като всичко наоколо. природата не разбира от говор. с тия нейни звуци то влиза кротко в пазвата ù заедно с птиците, вятъра и щур-ците... там няма ни полза, ни загуба... който не просвири на село, става или високомерен чорбаджия, или зъл чирак, или несръчен занаятчия. детето знае своите приятели. то заспива доверчиво на гърба на едрите коне, или на сянка в краката им с тояга в ръка – щом тревата шавне без вятър!... малкият илия расте между коленете и полите на тия хора, из краката на добитъка. той затъва из буйните ниви – плаче и псува като възрастен и често го намират заспал от умора под звездите, напълзян от буболечки и накълван от птици. (публикувана в книгата „словото на бешков“. с., 1965, с. 209 и 210.) 124 пантеон. книга втора125 илия бешков илия бешков. дон кихот, 1937. туш, акварел, 20,5 х 21 см. нхг– софия.недялка симеонова 1 9 0 1 – 1 9 5 9 пантеон. книга втора 126 фотография от 50-те години. христо юскеселиев. цигуларка и музикална педагожка. родена на 2 декември 1901 в хасково. 1916–1919 следва в дрезденската музикална академия при а. ра-полди и густав хавеман. 1921–1923 – продъл-жава музикалното си образование при лео-полд ауер в ню йорк. 1923 – първи концерт пред нюйоркската публика. 1926–1931 – стран-ствания по света – египет, италия, аржен-тина, чили, австралия. концертира в много европейски страни и в америка. концертмай-стор на белградския симфоничен оркестър, дрезденската филхармония и на симфоничния оркестър на българското радио. от 1946 – професор по цигулка в музикалната акаде-мия в софия. недялка димитрова симеонова умира на 14 март 1959 в париж. в родния ù град хасково се провежда ежегодният музика-лен конкурс „недялка симеонова“, организи-ран от 2001 в памет на голямата цигуларка.изстраданите звуци на нейната цигулка жи в к а ша м л и е в а тя е първата българска цигуларка виртуоз, останала и до днес неповторим връх на съвършенство в музицирането. една рядка с артистичната си етика и всеотдайност жрица на изкуството. артистичният път на голямата ни цигуларка беше един не-престанен и неуморен бяг към съвършенството, една задъхана устременост към виси-ните на цигулковото изкуство. всеки достигнат връх ставаше старт за следващия – по-висок и по-светъл, – защото, наред с всички свои достойнства, изпълнението ù имаше неотразима внушителност. за недялка симеонова нямаше важни и маловажни концерти, малки и големи зали, проста и учена публика. при всяко докосване до цигулката тя сякаш започваше да свещенодейства. и всеки подиум, независимо от величината и мястото му, когато тя стъпеше на него, се превръщаше в храм на красотата. вдъхновено и мъдро, винаги поднасяше на хората изкуството си като драгоценна реликва. изпълняваше творби от всички епохи и стилове с дълбоко проникновение в авторовия замисъл, като ги оцветяваше и със специфичните багри на артистичната си индивидуалност и емо-ционалност. нейният „пеещ“ звук, който може да се различи между много други, се носеше еднакво възторжено както под кристалния блясък на полилеите в световноиз-вестни концертни зали, така и в скромните салони на наши и чужди провинциални градове, пък дори и в малките читалищни клубове. с еднакво въодушевление и пре-цизност звучаха под лъка ù грандиозните творби на бах, бетховен, брамс, чайковски, менделсон... както и малките пиески от детските ù години. за етичните отношения на недялка симеонова в световния и в нашия артистичен живот могат да се напишат томове от достоверни истории и факти. нейното изкуство покълна в много трудно време и не цъфтя като оранжерийно цвете под защитата на солидни похлупаци, „поливано“ и отгледано с грижи и внимание. то разцъфна като естествените полски цветя – под открито небе, тъпкано от нехайни стъпки. и въпреки това успя да оцелее. с всичко това то носи белега на едно величие – на изкуство с висока естетическа и художествена стойност, с богат духовен заряд, който ражда само красота. силата на изкуството ù издържа всички проверки на съдбата. звуците, които из-тръгваше с лъка си, сякаш продължават да живеят и днес без нейното присъствие. те дишат с някогашното ù неуморно артистично дихание, страдат с някогашното ù страдание, ликуват с тържеството на някогашните ù възторзи! за личности като недялка симеонова познанието никога не е достатъчно! (из предговора към книгата на живка шамлиева „изстрадани звуци“. с., 1996, с. 5–10.) 127 недялка симеонова128 пантеон. книга втора николай дюлг е ров 1 9 0 1 – 1 9 8 2 роден в кюстендил на 20 декември 1901. през 1920 посещава „кунстгевербе шуле“ във виена, през 1922 учи в дрезден, през 1923 следва във ваймар в „баухаус“; посещава висшата школа за архитектура при академия „албертина“ в торино, където се дипломира през 1926. от този момент животът му е свързан завинаги с италия. през 1975 художникът подарява на галерията „вл. димитров–майстора“ в род-ния му кюстендил 23 свои творби – серигра-фии и фотомонтажи. дюлгеров умира в то-рино на 29 април 1982, където е погребан. сред представителите на обновителните вълни в европейското изкуство от миналия век значителен принос има николай дюлгеров. той заема определено място в новата исто-рия на съвременното европейско изкуство. през 2009 в софийската градска художест-вена галерия бе уредена на открито излож-бата „николай дюлгеров и футуризмът“. фотография. художествена галерия „владимир димитров– майстора“, кюстендил.гражданинът на света (принципите на художествения порядък, който ни е нужен... ) ат а н а с б ожк о в не много след първата световна война в италия пристига един български художник – дюлгеров. той напуска родината си, без да се ангажира с тематичните и стилови насоки на нейното тогавашно изкуство – съзряването му се извършва в други среди и напомня за живота на онези европейски интелектуалци от десетилетието, които се смятат за „поданици на света“. през 1926 младият дюлгеров се установява в торино и се включва в групата на местните футуристи, основана през 1923. тъкмо през тази година се разпространяват манифестите за „идоло меканико“ и се утвърждават идеи-те, че аеропланът, автомобилът или хидравличната преса поставят пред художника фундаментални идеи и го включват в сферата на „механичната чувствителност“ 1. николай дюлгеров живее с общата неудовлетвореност от традиционните естети-чески схеми и заедно с автори като прамполини, филиа, гамбета и др. утвърждава решителното скъсване със „старите схеми, защото... материята, формите и цвето-вете не са вече в състояние да задоволят нашите космически интуиции и да интер-претират новите ни духовни идоли“. той работи в трескаво напрежение като архитект и живописец, навлизайки уверено също и в областта на керамиката, графи-ката и приложните изкуства. неговите произведения участват във всички местни и други колективни изложби на това движение, откривани в рим, милано, торино и ве-неция, както и в множеството международни изложби в париж, барселона или алек-сандрия. специалистите, които са наблюдавали или изучавали творческия му развой до годините преди втората световна война, не се колебаят да изтъкнат, че именно той е „допринесъл за навлизането на конструктивистичните тенденции в кръга на футуристичната живопис, а архитектурата му заема едно от първите места в ита-лианския рационализъм и функционализъм“. подобни оценки се дават и за неговите юбилейни изложби, открити в торино, милано и рим през 1977 г., а също и за много-кратните му участия във венецианското биенале. всъщност с отзивите за юбилей-ната изложба на дюлгеров италианската критика (арган, пинотини, енрико крисполти, карло белоти) припомня, че неговите значими творчески изяви са свързани като правило със събития, които имат съществено значение за цялото ита-лианско изкуство; че още от 1926 г., когато се среща с маринети и става негов прия-тел, той привлича вниманието с множество свои рисунки за индустриални форми, 129 николай дюл г еров 1 идеите на футуризма „се разпространяват“ бързо много по-рано – с подписания манифест от петимата италиански художници футуристи умберто бочони, джакомо бала, луиджи русоло, джино северини и карло карà. веднага след публикувания в сп. “poesia” “manifesto dell futurismo” от ф. т. маринети (февруари 1909), манифестът е поместен във френския вестник “le figaro” – на 20 февруари 1909. футуризмът намира привърженици в много от европейските страни и русия; през следващите години зачестяват манифестите на футуризма и той обхваща всички сфери на пластическите изкуства и на литературата, прокламирайки една нова естетика на формообразуването. тук ат. божков вероятно има предвид изявите на втората вълнá на италианския футуризъм с подписаните през 1922 и 1929 година “manifesto dell arte meccanico” и “мanifesto dell aeropittura futurista” – т.нар. „торински футуризъм“ от 1920–1940 година, – периода, с който е свързан най-активно н. дюлгеров. (е. к.)както и с плодовитите си идеи за интегриране на изкуствата в духа на футуризма и конструктивизма. в 1927 се появяват неговите рисунки „победа на машината“, които по-късно известният изкуствовед джулио арган помества в своята обобща-ваща книга за модерното изкуство от 1870 до 1970 г. през 1928 г. за проектирането и реализацията на павилиона „архитектурата на футуризма“ на изложението в торино, нему е присъден от журито златен медал. това са важни събития не само в личната му биография; не случайно през 1929 година видният художник луиджи коломбо–филиа, създател на групата на футуристите в торино, му посвещава мо-нография, озаглавена “diulgherof f pittore futurista”. в нея той го нарича „с душа на вар-варин и с богат латински опит“ и разглежда изкуството му като синтез на живописта, декорацията и архитектурата. през тези години възгледите на дюлгеров рефлектират и върху поредица негови оригинални оформления и корици за книги, както и върху забележителните му колажи. ярко постижение между тях е компози-цията „айседора дънкан“ от 1927 г. – „в нея намираме включени от конструктивиста – принципите за движението, провъзгласени от ф. т. маринети“ – пише критикът маурицио пинотини в arte moderna italiana, milano 1977. след участието си в изложбата „архитектурата на футуризма“ (1928) и в xxxiii изложба на приятелите на изкуст-вото (1931) с мебели и образци на гоблена, керамиката, металопластиката и с реали-зирани идеи за стила на съвременния интериор, дюлгеров пристъпва към архитектурни задачи. през 1931 г. той създава един от проектите за „селище сате-лит“, който се реализира през 1932 г. в италия, а студиото му в торино става средище на авангардните идеи за повече от две десетилетия. в следващите години много не-гови проекти и решения намират радушен прием върху страниците на водещите италиански списания. през 1934–1935 г. той аранжира във „футуристичен стил“ ре-дица сгради и павилиони, предимно в торино и бари; в италианския печат се появяват статии за неговите заслуги. енрико крисполти нарежда дюлгеров наред с петимата най-ярки представители на тази генерация – филиа, роси, орнани, алиманди и коста. когато се пишат тези оценки дюлгеров съвсем не изглежда като „механичен идол“ и неговите чувства не са смазани и заличени от „юмручните удари и гимнастическите скокове“, за които се говори в манифестите на футуризма. в неговия дом на ул. „ави-лиана“ 4 в торино, където често го посещавах, господства ведра атмосфера, убежда-ваща, че всичко, което той е правил в продължение на повече от половин век, е било не само комбинаторика и умозрителни експерименти върху пространствено-ритмич-ните и оптическите превъплъщения на цвета и на линията, а в не по-малка степен – e възвисяване на чувствата и обогатяване на психическата активност на личността. той, футуристът, конструктивистът и функционалистът, не се разделя с емоцио-налната си памет, за да навлезе в пространството с технически измерения само като физическа сила. идеите, с които живее като творец, имат човешки измерения. дюл-геров е запазил много от предимствата на младостта – той е жив, непосредствен, не се преструва на многознаещ и уморен и говори просто и ясно – и за творческите си планове, и за трудностите, с които се справя всекидневно. неговата душевност е 130 пантеон. книга втора131 николай дюл г еров николай дюлгеров. сериграфия, 41,5 х 41,5 см. художествена галерия „владимир димитров–майстора“ – кюстендил.наистина прозрачна като цветните стойности на новите му витражи и колажи. тези структурни дислокации в творбите му, образуващи напрегнати пространства или прозрачни тоналности, които се проникват взаимно в границите на извити спирали, на елипсовидни полета, подчинявайки се на гравитацията на една „магическа геомет-ричност“, се пораждат сякаш от свежата обагреност на неговите мисли или от енер-гичните му жестове. той ги постига не просто с молива, четката или хартиения отрязък, а със своето въображение и с чистото си доверие, за да ги използва като ор-ганизиращ фактор в света, който го обкръжава. в албума от сериграфии на дюлгеров, издаден в торино през 1972 г., карло белоти от-белязва: „самостоятелните търсения на този българин – натурализиран италианец, позволиха на футуризма да допринесе за дефинирането и развитието на интернацио-налния конструктивизъм от 20-те години... докато руският, холандският и нем-ският конструктивизъм предлагаха математически сравнения на елементарни форми с решения, почти винаги ортогонални в определена колоритна насока и с изчерпване на основните цветове, дюлгеров представя една „диорама“ от нюансирани цветни полета с извор на вътрешна светлина и с метапространствено зрително възприе-мане... и така, именно дюлгеров внесе като система логичните кръгови движения за връзка между формите, където цветът установява определено взаимоотношение с пространствата, които го заключват...“ в студиото на дюлгеров имаше незавършени творби по стативите и готови проекти върху масите, платна с набелязани кръгове и спирали, цветни проекти, готови за уве-личаване. той подсказваше, че иска постиженията му да бъдат разбирани като прин-ципи на художествения порядък, който ни е нужен, а не като заместители на класическата живописна картина. и затова смята, че в порядъка на тези цветни по-лета, в новата пространствена организация на формите – човекът може да живее; че в тях може да се диша и да се мисли, защото има светлина. 1986 (из книгата на атанас божков „български приноси в европейската цивилизация.“ с., 2000, с. 349–351. със съкращения.) 132 пантеон. книга втора133 николай дюл г еров николай дюлгеров. степенувано пресичане на кръгосфера, 1971. сериграфия, 42 х 42 см. частно притежание – торино.134 пантеон. книга втора александър жендов 1 9 0 1 – 1 9 5 3 фотография, около 1950. карикатурист, живописец, журналист, фей-летонист. роден през 1901 в софия на 26 ав-густ. 1923–1925 учи живопис в софийската художествена академия при професор никола маринов, в берлин при рудолф шлихтер 1925–1927, при проф. арнолди във виена – 1927 и в москва при р. р. фалк и д. п. щеренберг 1928–1930 във вхутеин, където професор по графика е фаворски, а по живопис – тишлер. 1933 – член на дружеството на новите ху-дожници. сътрудничи с карикатури и фейле-тони на „българан“, „смях и сълзи“, „червен смях“, „жупел“, „рлф“, „ведрина“, „поглед“. псевдоними: чичо слон, антифа, щелчок, цървен нане, спиридонов, александър седем. изложба от акварели и графични рисунки в „тръпковата галерия“, софия –1947. изключен от съюза на българските художници по време на т.нар. период на култа през 1951. алек-сандър стефанов жендов умира на 29 октом-ври 1953 в софия. реабилитиран посмъртно. изложба в националната художествена гале-рия – софия през 1961.художникът, който застана на барикадата на истината ст е ф а н пр о д е в в неговото творчество няма нито един пейзаж. нито една крава. нито едно цвете. подобно на домие и кете колвиц той не се вдъхновява от природата. неговият свят, това е градът – големият, грубият, замореният град. затова неговата линия е права, ъгловата, остра. затова всичко у него е шлифовано и твърдо като камък. като кокал, оголен от глада, накарал кожата да се опъне до скъсване. за разлика от много други той не влиза в града отвън, не губи време за неговото „от-криване“. той се ражда в сърцето му и това му дава едно предимство, което ние един ден ще благославяме. също като мазерел той намира красотата точно там, където другите си затварят очите за нея. на градската улица, сред праха и грохота на но-зете, в сутерена на живота. ето защо той е график, а не живописец. улицата е бедна откъм цветове, но е богата с контрасти. дори и тук той не търси пейзажа, а търси конфликта. онова, което прави улицата страшна. и вечна. роден в града, той не тъгува за нищо, родено извън неговия камък. в това отношение той е единственият след смирненски. може би затова той разбира повече бодлер, отколкото есенин. предпочита реноар пред корò. докато неговите колеги пълнеха изложбените зали със „своите“ ливади и със „своите“ орачи, той се осъществява един-ствено чрез „своя“ работник. в това отношение той не познава раздвоението на българския интелигент, който винаги носи на езика си два-три диалектни звука. в това отношение той е образец на класова чистота и социална монолитност. за него градът е всичко и той му дава... всичко. неговата творческа позиция при изобразяването на града е почти уникална в нашето изкуство. тя е колкото естетическа, толкова и класова. той видя града през очите на гаврош и това го издигна над всички други. защото онези, които идваха „отвън“, не знаеха, че гаврош, това е атомът... така след парижкия гаврош на дьолакроа се роди и неговият. софийският. роди се един образ, който събра в себе си чертите на цяла епоха. вече казах, че той напомня на домие. но не само защото не потърси природата, а и защото се осъществи творчески като французина – чрез вестника. онова, което домие извърши върху страниците на „карикатюр“ и „шаривари“, този тук извърши върху страниците на „жупел“ и „фронт“. почти всеки ден градът имаше неговите карикатури и графики чрез своите бойни вестници. това го направи не само познат, но и популярен. не само желан, но и очакван, търсен. необходим. улицата, която го роди, имаше нужда от неговия смях и от неговото копие. те бяха нейни и той ù ги даде, без да жали себе си. в този смисъл той изпълни докрай синовния си дълг. повтори подвига на ведбал. 135 александър жендовразбира се, неговото величие не е само в рисунките, които създаде. то е и в неговата съвест. той е гражданин не само по произход, но и по самочувствие, по нравствената прямота на природата си, по чувството за дълг. той живя и умря като човек, който няма от какво да се срамува. ето защо той е нещо повече от талантлив творец. той е и обществен пример. в един момент, когато някои носеха главите си някъде около талията си, той изправи снага, за да поеме удара на един диктатор върху себе си. и гневът на култа падна отгоре му с всичката сила на престъпното самочувствие. след това ракът извърши останалото. но физическата смърт не можа да го изгони от сърцата на хората, от пантеона на изкуството. и днес той е там по-голям и по-жив от вчера. защото за разлика от моралния виновник, който мина в пенсия и за-брава, той е творец, той е личност, той е един голям гаврош, рухнал върху барикадата на истината. („моят жендов“ в книгата на стефан продев „отблясъци“. с., 1968.) 136 пантеон. книга втора александър жендов. линогравюра. работена в берлин, 1925. 10,6 х 12,5 см. архив васил йончев.137 александър жендов александър жендов. радирунг, работен във виена. 1927. 24,7 х 19 см. архив васил йончев.138 пантеон. книга втора пътят на съвременната българска музика (кратка хронология) елисавета вълчинова –чендова изминалите десетилетия, наситени със събития, чертаят историята на съвремен-ната българска музика и ни провокират за още един, съвременен прочит на творчест-вото на българските композитори. в исторически аспект началото на българското професионално композиторско творчество се свързва с произведенията на първомайс-торите емануил манолов (автор на първата българска опера „сиромахкиня“, 1900), панайот пипков, димитър хаджигеоргиев, ангел букорещлиев, петко наумов и мн.др. открояват се фигурите на добри христов, георги атанасов – маестрото, никола атанасов (автор на първата българска симфония, 1912). композиторите от т.нар. второ поколение уважават делото на своите предшественици, но съзнават и своята важна нова мисия, вписвайки българската музикална култура в контекста на европейския xx век. завършили музикалното си образование в престижни европейски центрове като дрезден (петко стайнов, димитър ненов), берлин (панчо владиге-ров), виена (веселин стоянов и андрей стоянов), париж (любомир пипков и марин големинов), прага (асен димитров), те активно се включват в различни сфери на музикалния живот. освен автори на музика, те са преподаватели, изпълнители, об-щественици. те са личностите, които със своя авторитет и индивидуални творчески търсения и постижения формират бъдещите генерации музиканти и така – харак-тера на българската музика и българската музикална култура. с творбите си във всички музикални жанрове извеждат българската композиторска школа на съвременно европейско равнище и формират „българския национален музикален стил“. за тях идеята за националното е духовен и интелектуален стремеж, който ги обединява и същевременно им дава свободата за авторско тълкуване и реализация на различни ком-позиционни подходи. с основание мнозина от тях днес се определят като композитори класици, и произ-ведения като българска рапсодия „вардар“ от п. владигеров (1922), симфоничните сюити „тракийски танци“ (1925) и симфоничните поеми „тракия“ (1937) от петко стайнов и „герман“ (1940) от филип кутев, „рапсодична фантазия“ (1938–1940) от димитър ненов, танцовата драма „нестинарка“ (1940) от марин големинов, операта „янините девет братя“ (1929–1932) от любомир пипков и др., са емблематични за българската култура. творбите на композиторите от това поколение се включватв репертоара на софийската народна опера, на академичния симфоничен оркестър (съз-даден през 1928 от големия български музикант саша попов), на царския военен сим-фоничен оркестър, 1936 (предшественика на софийската държавна филхармония, отново под палката на саша попов). в десетилетията след втората световна война творческото съжителство на ав-тори от различни генерации определя и съществуването на различни стилови насоки139 бъл гарската музика и течения, отстоявани в индивидуалния композиторски почерк. [лазар николов (1922– 2005), константин илиев (1924–1988), симеон пиронков (1927–2003), иван спасов (1934–1996), георги тутев (1924–1994), стефан ременков (1923–1988), тодор попов (1921– 2000), бенцион елиезер (1920–1993), вили казасян (1934–2009), васил казанджиев (р. 1934), димитър тъпков (р. 1929), димитър христов (р. 1933) и др.] те се свързват както с фолклорно-романтичния патос, така и с формулировки като авангард по отношение на идеи и използвани изразни средства (атонализъм, додекафония, алеаторика и соно-ристика, полистилистика, колаж и пр.), в които се напластяват тенденции, харак-терни за целия xx век. в началото на xxi век творчески активни са различни генерации композитори – де-сетки са имената на автори, живеещи и работещи в българия или в чужбина, които имат принос в утвърждаването на съвременната българска музика у нас и по автори-тетните международни подиуми. (извлечение от встъпителния текст към „енциклопедия български композитори”, автор и съставител ел. вълчинова –чендова. с., 2003, с. 11–17.)140 пантеон. книга втора димит ър ненов 1 9 0 1 – 1 9 5 3 фотография. съюз на българските композитори. композитор, пианист, педагог, публицист и архитект. роден на 19 декември 1901 (1 януари 1902) в разград. 1920–1927 – учи в консервато-рията в дрезден; наред със заниманията си по философия, история на изкуството, литера-тура, математика, физика, астрономия ра-боти като пианист и музикален ръководител на балет и свири в едно кино. следва архи-тектура във висшето техническо училище. 1928–1931 – работи като архитект в бълга-рия. специализира пиано в полша. 1932 – дип-ломира се в консерваторията в болоня. 1943 – професор в музикалната академия, софия. концертира активно в германия, дания, италия, полша и в нашата страна с кла-вирни рецитали и в състави. димитър сте-фанов ненов умира на 30 август 1953 в софия. пр о и з в е д е н и я : 1922 – първа симфония за голям оркестър; шест пиеси за пиано. 1924 – четири сюити за оркестър; девет песни за висок глас и пиано; песни за мъжки хор, за сме-сен хор, за солист с оркестър. 1931–1932 – тема с вариации; „на дача“ – три песни за висок глас и пиано по текст на елисавета багряна. 1932–1936 – концерт за пиано и оркестър. 1937 – народни родопски песни за глас и оркестър. 1938–1939 – „коледа“ – симфонична поема за солисти, смесен хор и оркестър. 1939–1940 – токата за пиано. 1940 – „тракия“ – симфо-нична сюита от народни песни и танци за дамски хор, соло сопран и оркестър. 1938–1940 – рапсодична фантазия за голям оркестър. 1942–1943 – втора балада за оркестър и пиано кончертанте. 1945 – миниатюри за пиано. 1946– „приказка“ за пиано. автор е на творби и сонати за пиано, за цигулка и пиано, за ка-мерен оркестър, вокално-инструментални сюити, солови песни.141 димитър ненов...с радостта от вечните истини... в а с и л к а з а н джи е в трудно е сега да си представим през какви перипетии са преминали първите български композитори, каква всеотдайност и любов са проявили към своя народ, за да поста-вят основите и издигнат на неподозирани висоти българската музика. това е една малка група от много надарени творци с ярка индивидуалност, будна гражданска съвест и неугасващ ентусиазъм. един от тях е композиторът, пианистът, педагогът и архитектът димитър ненов. неговото име отдавна е станало символ на онази красота, която е била въжделение и стремеж на българина в неговата хилядолетна история. духовните ценности, дълбоко съхранени в народното звукотворчество, предавани векове наред и усъвършен-ствувани от знайни и незнайни творци, намират конгениално претворяване в музи-ката на ненов и на композиторите от неговото поколение. твърде рано изгрява неговата звезда на небосклона на българската музика – още 20-го-дишен, с първите си опуси той категорично се изявява като творец с ярка артистич-ност и изключителна оригиналност. той е от малцината избраници на съдбата, предопределени да изпълнят най-трудната и благородна мисия в българската култура – създаването и утвърждаването на национален музикален стил. в своя кратък, но не-обикновено интензивен творчески живот от три десетилетия ненов създава произве-дения, които днес, преминали през строгата присъда на времето, са утвърдени като класически образци и шедьоври на нашата камерна, вокална и симфонична музика. те за-емат достойно своето място в златния фонд на българската култура, защото в тях живее и пулсира първичната свежест и духовна мощ на онези елементи, които от пра-стари времена и епохи ни определят като нация. всички компоненти, населяващи духа и бита на българския народ, пречупени през призмата на неговата неповторима и богата душевност, преминали през огъня на неговата неспокойна и вечно търсеща натура и из-кусно моделирани от неговите ръце на съвършен пианист, владеещ еднакво виртуозно клавирната и композиционната техника, изкристализират в едно творчество, чиято значимост надхвърля националните ни граници и придобива общочовешко звучене. мъдрост и дълбоки философски размишления, съчетани с блясъка на дионисиеви веселия и оптимизъм, на суровия драматизъм и ярка експресия, съчетани с нежна лирика и изя-щество на тембрите, полет на духа и въображението, излети в строги класически форми с неумолима логика на архитектоничното изграждане и вътрешна стабилност на конструкцията – всичко това прави музиката на димитър ненов близка и достъпна до хората. тя винаги ще им въздейства със своята ярка образност и неподправена емо-ционалност и ще ги озарява с радостта от вечните истини в изкуството. (из сборника със статии „димитър ненов“, съставител лазар николов. с., 1989, с. 15–16.)142 пантеон. книга втора екат е рина савова–ненова 1 9 0 1 – 1 9 8 0 фотография от 1968. родена на 13 ноември 1901 в софия. завършва държавната художествена академия през 1925 – живопис при проф. н.маринов. 1927 – омъжва се за художника иван ненов. тя е една от ос-нователките на дружеството на жените ху-дожнички. получава сребърен медал през 1937 от световното изложение – париж. в про-дължение на 20 години е преподавател в ин-ститута за подготовка на детски учители – до 1957. индивидуални изложби през 1943, 1946, 1957. през 1972 – юбилейна изложба в софия по случай 70-годишнината ù. екатерина георгиева савова–ненова умира на 6 октомври 1980. ретроспективна пос-мъртна изложба през октомври 1992 в гале-рията „васка емануилова“ към сгхг. творби на екатерина савова са притежание на на-ционалната художествена галерия: „портрет на карло вердиани“, „керамичката пепа ве-личкова“, „момиче с ружи“, „вентура“, „пред спектакъла“, „мирка“, „гладиоли“; сгхг – „портрет на герда ангелушева“, „пейзаж от ловеч“ и др.; както и на много галерии и ко-лекции в страната.143 екатерина савова–ненова естетическата категория на скромността с в е т л и н р у с е в тя е от тези автори, на които целият живот е преминал без шум, свързан с ражда-нето и създаването на едно изкуство, слънчево и лъчезарно, мъдро и човечно, близко с простотата и искреността си до вътрешната истина и хармония на нещата. ека-терина савова–ненова е заела своето място в нашето изкуство не само с това, което наричаме творчески постижения и резултат, но и с проблематиката на това изкуство; синтезът, човешки характерното, дълбочината и архитектониката на плас-тическия градеж, композиционната организация и връзката на фигурата със средата, и накрая – светлият сребрист, оптимистичен и спокоен колорит са елементи, които характеризират това интимно творчество, но същевременно са и трайно завоевание като художествен факт, като сигурен път. в него нещата са обмислени и почув-ствани от сърцето на твореца, а интелигентността на автора осмисля трайността и последователността на пластическите търсения. има нещо изключително съществено в този хармоничен творчески свят – това е чо-вечността в проявите ù, – от конкретната характеристика и благородство на об-раза до естествената атмосфера и среда, в която живее своя траен пластичен живот. независимо дали ще рисува ваза с цветя, пейзаж или портрет, стремежът на худож-ничката към конкретно-характерното, видяно и разкрито от духовната му страна като състояние, като лична истина, присъствува – от сигурната рисунка до сребрис-тия колорит, и то не само като красива форма и хармония, а като съдържание, което носи интимността и светлината като свой символ, като лична тема, а не като пред-намерена пластична теза или сюжетно-тематична униформа. творчеството на екатерина савова–ненова ни респектира не с ефектността и ма-щабността, а с дълбочината, с неуловимото обаяние и искреност на твореца, реали-зирани в един сигурен и изискан пластичен свят – лъчезарен и винаги съвременен, така както е съвременно винаги това, което е близко и необходимо на хората – светли-ната и човешката топлота. художничката стига до свой стил – ясен и чист, съче-таващ едновременно жизнената и пластичната правда. любовта ù към натурата не се изчерпва само със следването на нейната визуална страна, а по-скоро с разбирането и владеенето на нейния строеж и движение. нейният синтез е резултат не на кон-венционални схеми за простотата на формата, а на степенуването на главните и второстепенните моменти, на онази простота, която се ражда от умението на тво-реца да вижда истината и природата като пластически ритъм и хармония. пред нас е красотата и спокойствието на един пластичен свят, който издига ти-шината, скромността и благородството в естетическа категория. (сп. „изкуство“, бр. 5, 1972. по повод юбилейната изложба на художничката в софия, 1972.)144 пантеон. книга втора хармоничният свят на екатерина савова–ненова е в г е н и к л и н ч а р о в творчеството на тази деликатна художничка ни въвежда в хармонично уравновесения свят на едни съсредоточени, вътрешно вглъбени образи. категоричният рисунък, пре-цизният композиционен строеж, чистотата на тоналността – са характерните бе-лези на нейното изкуство. и още една съществена черта – отношението към човешката личност, – идеята за човешко достойнство и виталност, от която са проникнати тези образи. тяхното ведро, мажорно състояние винаги съответства на пречистения колорит, излъчващ светлина в богата гама от сребристи сини, розови и зелени, намерени в благородна звучност; в умелото изграждане на обемите чрез топли и студени багрени нюанси. живописният градеж е категоричен, мазката от-четливо строи формата, подчертавана от леки графични акценти, органично впле-тени в цялостната структура на творбата. екатерина савова–ненова възсъздава образите или нещата винаги вярна на своето лично отношение към психологическото тълкуване и към пластическото изграждане. тя не пренебрегва никога натурата: напротив – акцентира онези елементи, които най-вярно ще обогатят идеята, ще разкрият най-пълно характера ù. когато надникнем в богатата портретна галерия, която художничката създаде през своя дълъг и труден творчески път, не може да не забележим изключителното ù уме-ние чрез включването на ръцете в композицията да постига желания израз. нека си спомним портретите – на вентура (1939), на герда ангелушева (1941, в сгхг), на карло вердиани (1942), на керамичката пепа (1957), на звеноводката мирка (1965 – и трите в нхг–софия), на вера (1960) – и веднага ще почувстваме въздействието на тези из-разителни ръце – напрегнато сключени или спокойно раздвижени, разкриващи онази енергичност или съзерцателност, които художничката майсторски е изразила. в пор-третите на екатерина савова–ненова е съсредоточена най-значителната част от разнообразното ù творчество. с любов и проникновение тя създаде също много на-тюрморти, интериори, пейзажи, изградени просто, без външни ефекти, с непринуден вътрешен ритъм и равновесие. нейните творби убедително разкриват резултатите на една солидна пластическа концепция. (от предговора към каталога за юбилейната изложба на художничката в софия, 1972.)145 екатерина савова–ненова екатерина савова–ненова. пред спектакъла, 1963. м. б., пл., 120 х 85 см. нхг– софия.146 пантеон. книга втора любомир далче в 1 9 0 2 – 2 0 0 2 фотография, около 1965. роден на 27 декември 1902 в солун. през 1926 завършва държавната художествена академия при проф. н. маринов. учи скулптура в рим, специализира в париж. професор по скулп-тура в художествената академия в софия от 1955. автор на много портретни, мону-ментални и декоративни скулптурни творби. излагал във венеция – биеналето (1942), в ню йорк – фестивал на изкуствата (1970), в москва, пекин, прага, брюксел, будапеща, скопие, букурещ, белград, манхайм, милано, виена и др. любомир христов далчев умира на 15 юли 2002 в съни вали, предградие на сан франциско, сащ. негови творби притежа-ват нхг – софия, сгхг, много галерии в страната, частни сбирки у нас и в чужбина. след емигрирането в сащ през 1979 любомир далчев продължава творческата си дейност с изключителна работоспособност. създава около 3000 живописни картини, акварели и графики. урежда две изложби и създава памет-ник на макгахан в кливланд, щата охайо, където се установява през първите десет го-дини, а след това – в околностите на сан франциско в собствения си дом и ателие.бунтът за нов пластически възглед с л а в а ив а н о в а майстор с огромно, многопосочно и винаги съвременно като естетически възглед ху-дожествено творчество, любомир далчев е сред малцината избрани да бъдат еталон на своето време. емблематична фигура за българското изкуство на xx век, един от най-ярките разностранни таланти, той очертава и развива основни тенденции в плас-тичната ни култура. не доживя 100-годишнината си. отиде си само няколко месеца по-рано. новата българска скулптура се ражда твърде късно – нейното развитие до средата на миналия век, макар и бурно, бихме могли да определим като еволюционно. само иван лазаров, инспириран от силата на народната дърворезба, поема друг, различен път към ново пластично претворяване на традициите и „прехвърли мост между ми-налото и настоящето“. далчев е от онези неколцина, които съумяват да създадат модерна пластика, съизмерима с европейската. авторът на релефите от интериора на софийската съдебна палата, на скулптур-ните композиции от пантеона „братска могила“ в пловдив, на паметника на конц-лагеристите в матхаузен – австрия, на „самуиловите воини“ успява да надхвърли границите на родното не само с мащабността на всички тези проекти, а преди всичко с умението да изгради свой синтезиран пластически език. той завършва живопис през 1926 г. в държавната художествена академия при проф. никола маринов. платната, които показва в общите изложби – в областта на портрета и на тематичната композиция, са в голяма степен повлияни като живо-писен език и композиционни похвати от големите ренесансови майстори. пиететът на младия художник към западноевропейското изкуство го отвежда в рим, където през 1926 г. учи живопис в кралската академия на изкуствата. още на следващата го-дина обаче живият му интерес към натурата, към пространственото изграждане на голото тяло го подтиква да запише скулптура при проф. лупи. далчев завършва тази специалност през 1928 г. специализацията по пластична анатомия през 1928–1929 г. в ecole des beaux arts – париж е много важна за по-нататъшното му развитие като художник. анатомическите познания му осигуряват стабилна база, върху която екс-периментира свободно с човешката фигура. съпоставянето и балансирането на фор-мите, тяхното динамично изграждане са сред основните пластични проблеми, които вълнуват любомир далчев. младият обещаващ живописец се изявява като скулптор през 1933 г. „скулпторът е по природа виталист. той обича живота и живата форма, търси го в нея, в това, което стои под нея, в това, което я движи, в това, което я създава. той търси нейните извори. той е създател на живот. статуята оживява в илюзорния свят на изкуството“ 1. така никола мавродинов обяснява настъпилата 147 любомир далч ев 1 никола мавродинов в монографията „любомир далчев“, с., 1942, с. 7.метаморфоза. първата скулптурна творба, показана от автора на изложба, се нарича „движение“. организацията и динамичното развитие на формите в пространството, конструктивното изграждане и обобщаване са ония елементи, които характеризират стила на големия скулптор още в началото на творческото му развитие. в серията голи женски тела („събличаща се жена“ (1933), „тоалет“ (1934), „вакханка“ (1935) и в други творби) далчев умело разгръща фигурите, като противопоставя по-соките на движение на отделните части на тялото и създава по този начин кръгова обозримост на пластичните обеми. няма нито една фигура, която да е статична, инертна. не позата, не жестът, не моментното състояние на формата, а процесът на нейното движение интересува автора. едва ли има български скулптор, за когото движението и смяната на посоката да са така присъщи, както за него. най-значителното и мащабно постижение на любомир далчев в декоративно-мону-менталната пластика от този период и нов етап в неговото творческо развитие е скулптурната украса в централната зала на съдебната палата в софия. той печели конкурса през 1937 и още през следващата година бронзовите релефи за четирите стра-нични пиластри са готови. те изобразяват алегориите на трите власти. изпълнени във висок релеф, тези композиции въздействат почти като кръгла пластика и едно-временно с това са много близки по стил до голите тела на скулптора от първата половина на 30-те години. тук той натоварва смислово и психологически компонен-тите на релефа, а ритъмът и движението организират формите в сложен драматичен пластичен разказ. и още нещо много важно – формите на човешкото тяло вече след-ват не толкова анатомичните закономерности, колкото, подчинени на движението и ритъма, те са архитектонизирани. от средата на 40-те години голяма част от силите си любомир далчев отдава на преподавателска работа – като професор и ръководител на ателието по декора-тивно-монументална скулптура в софийската художествена академия. няколко по-коления скулптори не само получават знания и умения, но и съзряват като творчески личности в това ателие. монументалната скулптура е друга сфера, в която той насочва творческите си търсения. реализира поредица от паметници, в които разработва проблемите за плас-тическото изразяване на движението – като паметника на падналите във войните 1912–1918 г. в търговище (1940), паметниците на незнайния воин в дряново (1943), на гоце делчев в скопие (1947), васил левски в търново (1948), релефа „октомври“ от па-метника на съветската армия в софия (1958), монумента на съпротивата във варна (1960), „порт саид“ (1957), някои от композициите за пантеона „братска могила“ в пловдив (1974)... на общата художествена изложба през 1962 г. далчев показва творбата си „бунт“. тя оправдава името си като разбунва духовете. в действителност естетическата платформа на „бунт“ противоречи на идеологически наложените по онова време пос-тулати. едрата, въздействаща преди всичко с могъщия си силует фигура, е компактна и монолитна като планинска канара. тя е бунт срещу официалното разбиране за „реа-листична художествена форма“. тази фигура е знак и символ на нов пластически 148 пантеон. книга втора149 любомир далч ев любомир далчев. тоалет, 1934. железобетон, 110 х 73 х 53 см. нхг– софия.150 пантеон. книга втора любомир далчев. алегория на изпълнителната власт, 1938. бронзов релеф над пиластъра в югоизточния ъгъл на централната зала на съдебната палата – софия.възглед. постигнатото по отношение на архитектоничното изграждане и монумен-талното звучене на пластиката по-късно той доразвива в други свои работи – „бо-тевият път“, „борба за свобода“, фигурите на концлагеристите от матхаузен, в последния създаден от скулптора у нас паметник – „св. климент охридски“ (1978) в софия. човешкото тяло се е превърнало в конструкция от заострени стереомет-рични обеми, чието съпоставяне в пространството само маркира анатомичния строеж и движение. то е знаков символ на идеята. многофигурната композиция „самуилови воини“ далчев показва за първи път в гипс в общата художествена изложба 1978 г. в благоевград. по-късно, през 1979 г. в гра-динката зад военния клуб в софия, тя е експонирана вече в бронз в единствената по рода си у нас от онова време експозиция на открито, в която са включени и други представителни творби на скулптора. годината 1979 е повратна за любомир далчев и в житейски, и в творчески план. след самостоятелната си изложба във виена, той емигрира в сащ. там творческата му енергия не секва през последните две десетилетия. продължава да работи, създава нови паметници и скулптури, реди изложби, рисува. увлича се в нови техники и ма-териали. до края... никога не се завръща в българия. както обикновено се случва с пророците в тяхната родина. (извадки от статията „любомир далчев. посоки на движението“, в сп. „изкуство/art in bulgaria“, год. x – 2002, бр. 93–95, с. 35–40.) 151 любомир далч ев любомир далчев. соломоновият съд, 1938. бронз. централна зала на съдебната палата – софия.152 пантеон. книга втора анг ел каралийче в 1 9 0 2 – 1 9 7 2 фотография. дом музей „ангел каралийчев“ – софия. роден на 21 август 1902 в с. стражица, вели-котърновско. завършва гимназия във велико търново и следва в дипломатическия отдел на свободния университет в софия. дълги години работи като редактор. пише за въз-растни и деца. произведенията му имат мно-го издания. ангел иванов каралийчев умира в софия на 15 декември 1972. книги за деца и юноши: мечо, 1925; жъл-тици, 1926; чудната свирка, 1927; богородична сълза, 1928; приказен свят, 1929; мравешка ис-тория, 1931; край огнището, 1931; кладенче, 1934; божият ратай, 1936; ането, 1938; ято, 1938; тошко африкански, 1940; българчета, 1942; великанът и ламята, 1946; житената питка, 1948; най-хубавата земя, 1948; разкази и приказки, 1952; приказка за житните зърна, 1953; тримата братя и златната ябълка, 1954; който не работи, не трябва да яде, 1955; са-мотната елхица, 1956; гладният вълк. глупа-вата мечка, 1956; юначни българи, 1959; то-плата ръкавичка, 1959; гостенчета крилати, 1960; безценно камъче, 1960; тримата юнаци, 1960; вълкът и седемте козлета, 1960; мал-кият орач, 1961; най-скъпият подарък, 1965; български народни приказки в два тома, 1965; майчина сълза, 1966; съкровищница, 1967; най-старата приказка на света, 1970; прика-зен свят. в три тома, 1974–1975; дядо божи-ловата надежда, 1976; торбата с лъжите, 1977; знамето на средногорското въстание, 1977. з а в ъ з р а с тн и : мауна-лоа (революционна поема), 1923; ръж, 1924; имане, 1927; лъжовен свят, 1932; вихрушка, 1938; росенският камен мост, 1941; избрани произведения, 1956; из-брани произведения. в три тома, 1962–1963; разкази, 1968; спомени, 1971; избрани произве-дения. в два тома, 1972; разкази, очерци, при-казки, 1977.в поетичното царство на приказките г е о р г и ца н е в поет, който мисли в образи и събития; белетрист, чийто основен стимул е чув-ството – каралийчев принадлежи към ония ярки творчески личности, чиито творби са свързани с една плодна традиция в нашата литература – селската. тук се редят имената на а. страшимиров, т. г. влайков, п. ю. тодоров, елин пелин, йордан йов-ков... и колкото и богата да е жътвата досега, безкрайната нива на българската селска душа очаква все нови и нови жътвари. сам рожба на селото, каралийчев е верен на любовта си към него и послушен на своята селска кръв и закръмка. модерни сюжети не търси, абстрактни теми не го интересуват. първото, което вижда – изкласилата ръж, рохката земя; първите, от които чува родна реч – „черните братя“, ония с „на-пуканите пети и кахърни очи“ – ето обекта на неговото творчество още от нача-лото. както в „ръж“, така и в „имане“, най-силният мирис е мирисът на косено сено; най-обикнатият цвят – цветът на зелена ливада и узряло жито; една от най-милите картини – наредените кръстци, под които се огъва земята. селската улица, полето, нивата, звездната лятна нощ, знойният юлски ден са място и време на разказите му. дали сюжетът е из съвременния живот или из миналото, дали е внушен от пряко преживяно събитие или е навеян от някоя народна песен или поверие – е безразлично. достатъчно е да си спомним „пролет“, „гергьовски огньове“, „змей“ от „ръж“, да про-четем „росенският камен мост“, „орли“, „слепият гъдулар“ и др. в „имане“, за да ни стане ясен творческият начин, по който се спояват две отделни материи: фактите на живота с огромното богатство на народната фантазия – всичките ония поверия, митологични представи, народни обичаи. те не са тук нещо външно, в никой случай не са декорация, а – най-интимен живот на героите, най-съкровен дял от тяхната примитивна душа, па ако щеш, и самата същност на тяхната духовна природа. в „имане“ изобщо миналото е получило значително предимство. предпочита се като художествен обект. в миналото се оглежда вечността. тия разкази – из миналото – носят особен народен колорит. не само в средата, не само в цялата духовна атмосфера се чувствува духът на българския селянин, но и – което е особено важно – в мисълта и чувството на каралийчевите герои. улучени са трайни психологични черти. ако има нещо най-безспорно и най-лично у каралийчев, то е неговият наситен с чув-ство и образи стил. природата, заедно с човека, е в непрекъснато движение. инвен-цията и тук е удивителна – да намери сродство между нещата, да ги приравни с точност и вкус, да открие прилики, да съедини. и всички тия образи носят типичен български колорит. когато мислим за каралийчев ние мъчно можем да отделим автора на разкази за възрастни от автора на приказки за деца – толкова тия два вида творчество са свързани у него. нещо, което е най-добрият свидетел за искреността и непосред-153 анг ел каралийч евността на неговото вдъхновение. тук изворът е един и същи: творческите видения на една душа, която търси по различни начини да засегне нравствената основа и на малки, и на големи. патосът на човешката любов, благородните копнежи на едно сърце, което жадува справедливост и добро – ето идейната почва, върху която из-растват работите на каралийчев, независимо от това, за кого са предназначени. дори някои от похватите преминават понякога от едното творчество в другото. в това е силата на каралийчев... приказният свят на каралийчев е създаден от неговото сърце, което жадува хармо-ния, любов, правда и красота. тук небето е близо до земята. небесните жители гос-туват на земните хора и притежават с тях еднакви навици. всички са подчинени на една висша справедливост. никое зло не остава ненаказано, никоя кривда – неизпра-вена, никое добро – невъзнаградено. така е дори и там, дето на пръв поглед има несправедливост. тук изобщо хората имат прости души и милостиви сърца. доброто побеждава злото. трудът е закон. смъртта – просто заминаване „на оня свят“. всичко е живо. човеци, животни, птици, дървета и треви разговарят и действуват като равни... от народното творчество той не взема всичко – използува само, или най-вече, онова, което е в съгласие с неговия светъл оптимистичен поглед, с неговата вяра в човека и в нравствената основа на света. истински оригинални и трогващи моменти са ония, дето каралийчев се докосва до майката, до нейното обичащо сърце. в тия случаи е създал неща, които се отделят рязко със своята поетична хубост. и тъкмо в тях е проявена неговата белетристична инвенция. кой не е писал досега за раждането на исуса! ала каралийчев не само го разказва по свой начин, но го и осмисля с момент, който има сам по себе си висока художествена сила: ражда се исус. майка му няма пеленки да го повие и се бои да не помръзне малкото. става ù много мъчно. излиза вън. „няма никой. не чу ни глас нито на човек, нито на птица. тогава от окото ù се търкулна една сълза, но наместо да падне на земята, тая майчина гореща сълза затрептя като светулка напреде ù, порасна, издигна се и плувна нагоре.“ и над света огрява нова опашата звезда. така майчината любов или скръб се превръща в звезда, пред която се смирява всичко, дори лъвът в пустинята („богородична сълза“). майчи-ното сърце е тъй близко и тъй познато на каралийчев. ето, в такива моменти се познава поетът, творецът, който стопява всички външни впечатления, всички сурови елементи, взети, било от живота, било от народното творчество, и създава образи, картини, положения, които изненадват в най-добрия смисъл на думата. в приказката изобщо няма значение нито истинността на фактите, нито логиката. но и нело-гичното, и фантастичното трябва да развълнуват така нашата душа, че ние да за-бравим реалното и да сме готови по стълбичката, закрепена на лунния рог, да се изкачим на небето.тогава ще повярваме на всичко. тъкмо тая вяра имаме, когато четем каралийчев. 1930 (извадки от книгата на георги цанев „критика. избрани статии“. с., 1961.) 154 пантеон. книга втора155 анг ел каралийч ев корица на книгата „ането“ с илюстрации от илия бешков. второ издание, 1966.ангел каралийчев з е м ята н а б ъ л г а р ите ти идеш от дълбочината на вековете, от потъмнелите страници на исто-рията се усмихват твоите бездънни очи. косата ти е прошарена от среброто на времената, нозете ти са боси, а петите – напукани. наместо гердан от златици, ти носиш една вехта бакърена парà, нанизана на конопена връв, от-коле изкопана от разрушена старинна твърдина. наместо белези от златни гривни, по ръцете ти личат следи от вековни ве-риги. а над мокрите очи на твоето високо чело има едно черно кръстче, горено с огън. ти си девойка с чисто сърце, ти си майка, която е откърмила милиони синове. откога са мокри тия тъмни и дълбоки очи? от оня ли ден, когато ти вървеше през пожълтелите папрати, под кестените на беласица и бързаше да допреш устни до челата на ослепените самуилови войници? мъжественият цар по-срещна своите войници и щом съзря скръбната върволица от слепци, люшна се и падна мъртъв на земята. тогава ли се наляха очите ти? или в оня ден, ко-гато палачът на челеби сюлеймана надигна ятагана, за да отсече главата на светия старец евтимия, и ръката му остана вкаменена? една вечер пропищя куршум в стария балкан и прониза челото на твоя най-вдъхновен син. ти дълго стоя наведена над него, опряла ухо до сърцето му. и когато заглъхна последният удар на светата камбана, една сълза излезна от дясното ти око и капна. беше тъмно. додето падне сълзата, грейна в нощта като вощеница – запалена от майчина ръка. в тая сълза имаше отблясък от далечни светкавици. в нея трепнаха езиците на ония гибелни огньове, които превърнаха в пепел книгите и библиотеката на „свети петър и павел“. в тези сълзи имаше светлина от кандилото на атонския монах, искри от кладата на петлешкова и разбунтуваните средногорски села. колко пъти съм те срещал по нивите! ти спохождаш орачите. милваш с длан потните чела на воловците, които затъват до колене в чернозема на тракия и пъшкат над дунавската равнина. ти стриваш в шепата си първия узрял житен клас и хвърляш зърното на божите птички. ти береш цвете в момините градинки, за да накитиш житните купни. когато вълкът грабне майката овца – ти кърмиш сиротното агънце и му нижеш гердан от мънистени зърна. а ко-гато птичето падне от гнездото, грабнато от вятъра, намокрено от хладния 156 пантеон. книга вторанощен дъжд, ти го прибираш в пазвата си, за да го затоплиш до сърцето си. аз чувам как тупти твоето топло сърце в тъжните народни песни. песен на чучулига, която трепти при залез, песен на кавал, който гука по седенките, е твоят глас. ти ме научи да спя на голата земя, по стърнищата. твоята пръст е раждала хляба на моите деди. ти ме научи да квася в студения кладенец коравия залък на нашето време, за да омекне. в твоите влажни недра спят дълбоко мили покойници. донякога ти ще поиш със сок корените на младото дърво, което ще полюшва клони над заспалите вечен сън и ще ражда плод за новите поколения. земя на българите, родино моя, на колене стоя пред теб и целувам твоята ко-рава невидима десница. (из „разкази за деца от български писатели“. с., 1981.) 157 анг ел каралийч ев факсимиле от ръкописа на приказката „завист“. дом музей „ангел каралийчев“.158 пантеон. книга втора иван ненов 1 9 0 2 – 1 9 9 7 фотография. николай щерев, 1962. роден в софия на 17 май 1902. 1925 – завършва държавната художествена академия – живо-пис, при проф. никола маринов. 1931 – член на дружеството на новите художници. 1936 – пребивава в италия. работи в торино в ди-зайнерското бюро на н. дюлгеров. получава бронзов медал и диплом за участие в между-народното триенале за декоративно-прилож-ните изкуства в милано. 1937 – работи в град албисола керамика, мозайка и живопис. съз-дава композициите „рибари“, „край морето“, „къпещи се“. 1941–1942 – работи в мюнхен и берлин. участва в биеналето – венеция. 1943 – отличен със златен знак за картината „край морето“ в охи– софия. 1945 – доцент в художествената академия. основава и ръ-ководи ателието по мозайка. 1950 – работи усилено керамика след уволнението му от академията. 1975 – юбилейна ретроспективна изложба в софия. 1988 – изложба – живопис в москва. 1992 – честване 90-годишнината му с изложба в сгхг. 1994 – избран за академик на бан. 1997 – ретроспективна изложба в сгхг през май по повод 95-годишнината му. иван василев ненов умира на 4 септември 1997 в софия.мост към новите пътища в изкуството е в г е н и к л и н ч а р о в той се появява в българското изкуство редом с иван милев, кирил петров, любомир далчев, кирил цонев, вера недкова и неколцина още художници, които през 20-те и 30-те години на миналия век се противопоставят на фалшивата сантименталност на официалното салонно изкуство. едно поколение от оригинални творчески инди-видуалности, което не може да се примири с бездушния академизъм и външния етно-графизъм; художници, които изградиха облика на нашата съвременна пластическа култура. иван ненов внася много светлина в българската живопис. неговото творчество рес-пектира с подчертания синтез на формата, с чистотата на изсветления колорит; изненадва с появата на една жива, трепетна линия, затрогва с дълбоката си човечност и психологизъм. оптимизъм и жизнелюбие излъчват платната, с които ненов ни въвежда в своя поетичен свят, често чрез най-обикновения сюжет. ето: умислена жена, облакътена на масата, довършва писмото; синьо цвете, обляно в слънце в стъклена ваза; с достойнство на антична статуя момиче оправя косата си пред ог-ледалото... всичко това е постигнато с онзи музикален ритъм, деликатен колорит и изящно нюансирана линия, с онази мярка и верен вкус – присъщи само на класиката! един стремеж към духовно извисяване, към вътрешна уравновесеност и спокойствие излъчват всички образи в творбите на художника. у девойките и жените, които пле-тат мрежи, носят риба в летния зной или са пред отворения към простора прозорец (тази предпочитана от иван ненов метафора!), навсякъде този стремеж проличава. именно той дава оттенъка на неговото строго и заедно с това пропито с много ли-ризъм изкуство. и за да бъде почувствано в цялата пълнота неговото творчество – необходимо е не само да откриваме неновите смели пластически решения, но и ху-манния заряд в творбите му, където основното е духовната същност на човека. „творбата на пластическото изкуство трябва да преминава през годините и времен-ните промени на вкусовете, без да остарява“, казваше често професорът в разговор. неговите живописни, керамични и графични творби са изградени съвсем просто – без фалшива виртуозност, без смайващи ефекти. всичко тук е абсолютно отмерено, ка-тегорично, убедително. художникът извлича от натурата само онези елементи, които изчерпват най-характерното ù състояние, които разкриват нейната същност – и ги включва в новото картинно пространство по своеобразен начин. той научава тайната на сезан и без да е сезанист, изгражда обема чрез степенуването на топлите и студени полутонове; без да е кубист, той търси всеобхватността на формата и взаимопроникването на плановете и обемите; без да е импресионист, той се вълнува от играта на светлината. светлината – това е най-същественото в картините на ненов. всичко в тях излъчва трайна светла светлина... 159 иван неновненовото своебразно керамично творчество разкрива още по-пълно широтата на пластическите му възгледи. защото той не създава формата чрез подражаването ù, а търси нейното многостранно изразяване. силата и въздействието на неговата ке-рамика идва от балансирането на обемите, от категоричността на силуета, както при истинските монументални произведения. неговите керамични образци набелязаха у нас нов път в развитието на това прастаро изкуство. този неспокоен, винаги търсещ творец, се изяви между две епохи – закъснял за едната и подранил за другата. затова той остана самотен в българската живопис. и въпреки това, именно иван ненов бе онзи невидим мост и пролом към новите пътища в съвре-менната пластическа култура, през който минаха младите или по-точно следващите – в стремежа си да разкриват неподозирани допреди богатства и дълбочини в живо-писта, керамиката, графиката, мозайката – изкуствата, в които той остави трайна следа. с широтата на възгледите, свободата на духа, мащабността на мисълта, отразени и в многобройните му публикации по важни творчески проблеми, с категоричната независимост от всякакви доктрини и ограничения – иван ненов е сред първенците на мисълта и четката, над които времето няма власт. днес той се извисява като предтеча вестител, който отвори широко прозореца за светлината на познанието, който посочваше неуморно непреходните стойности в изкуството. „изкуството се ражда от чистите пориви на сърцето. както любовта. нека се вслушва ме в неговия глас“ – бяха думите, които художникът в последните си дни отправи към младите. (извлечение от книгата на евгени клинчаров „разговори с иван ненов“. с., 2001.) 160 пантеон. книга втора иван ненов. керамична пластика „посвещение“, 1970. шамот, бяла глазура. 31 х 19 х 8 см. музей на декоративно-приложните изкуства – софия.161 иван ненов иван ненов. утро, 1936. м. б., инсулайт, 92,5 х 73,5 см. нхг– софия.162 пантеон. книга втора св е тослав минков 1 9 0 2 – 1 9 6 6 фотография. интернет. роден на 4 февруари 1902 в радомир. следва в софийския университет славянска фило-логия, в мюнхен – търговско-стопанска ака-демия и в свободния университет търговско -стопанския отдел. работи като библиоте-кар, банков чиновник, канцеларист в българ-ската легация в токио, коректор, редактор и писател. светослав константинов минков умира в софия на 22 ноември 1966. пр о и з в е д е н и я : синята хризантема, 1922; часовник, 1924; къщата при последния фар, 1931; автомати, 1932; сърцето в картонената кутия, (роман гротеска в седем невероятни приключения, написан в съавторство с кон-стантин константинов), 1933; дамата с рентгеновите очи, 1934; разкази в таралежова кожа, 1936; мадрид гори, 1936; другата аме-рика, 1938; колет от америка. разкази и фей-летони, 1950; империя на глада, 1952; отвъд океана, 1954; избрани произведения, 1955; из-брани произведения в два тома, 1962; патент сас, 1963; паноптикум „лайхенвалд“, 1966; сц е н а р и и : случай в родителен падеж; зад желязната завеса; колет от америка. пр и -к а з к и и р а з к а з и з а д е ц а : захарното мо-миче, 1935; маскираната лисица, 1936; лъв и жаба, 1943; месечко, 1945; цар безсънко, 1956; приказки на шехеразада, 1959; как гарджето стана певец, 1965; джуджето тинтирин, 1968; превежда от немски, френски и руски език. „приказки“ от андерсен в 12 тома, (1931–1939).с ати р и к ът и н е г о в и ят д в о й н и к с и м е о н с у л т а н о в той беше един самотник в българската литература: без предходници и следовници. нямаше ученици в прозата. нямаше и учители. без него нашата белетристика би за-губила една много ярка „боя“, но с него тя не спечели голяма следвана традиция. в род-ната литература, в която има толкова много нашенски цветя, този автор е едно декоративно, „вносно“ цвете, малко странно, малко причудливо, отглеждано повече в стая, чиито деформирани цветове са опасно бодливи. в една своя гротеска светослав минков нарече българската проза „витаминозна“. не-говото капризно въображение е нарисувало една пародия: когато четем подобни книги, в стаята ни пониква буйна трева, тук-там прошарена с метличина, дочува се лай на псета и мучене на крави, въздухът се изпълва с мирис на прясно мляко, етажерката с книгите се превръща в плет, зад който се жълтеят тикви... ако речем да му отговорим със същата елегантна пародия, неговите разкази би тряб-вало да бъдат „авитаминозни“, защото, когато ги четем, около нас се появяват апа-рати, кабели, рентгенови лъчи, фантаскопи, ампули, чипровският килим се превръща в пластмаса, радиаторът – в атомен отоплител, а погледнем ли към фотьойла, виж-даме стандартната усмивка на един робот, очакващ нашите желания. без да носи непременно в куфара си мускали с розово масло и да остава след себе си следи от „националния колорит“, светослав минков излезе отвъд границите на стра-ната и започна да пише на „чуждестранни“ теми като „европеец“, като един голям хуманист, който прекоси океана с „космополитична маска“. в неговите памфлети, гротески и разкази живеят двама светославминковци и на мен ми е било винаги трудно да определя кого от тях повече харесвам: този, който се присмива иронично над грозното в живота, или оня, който се усмихва тъжно на кра-сивото. първият светослав минков е майстор на „пищната“ гротеска, на „станиолната“ иронична фраза. много пъти у него думите имат обратно значение: т.е. когато той казва „прекрасна идея“ или „щастливо хрумване“, това, преведено на езика на сатирика, значи „нелепа идея“ или „невзрачно хрумване“. има нещо забавно в тази игра с обър-нати думи. зад привидната грациозност се крие унищожителна подигравка. в неговия смях много често срещаме този контраст между комплимент и същност, между външното елегантно звучене на думите и тяхното истинско вътрешно съдържание. той имаше свое разбиране за сатирата. според него най-добрият смях не е грубият галски смях! не всякога можеш да отречеш една грубост с по-голяма грубост. на своя отрицателен герой той ще започне да говори на „ви“, нещо повече, може да го назове дори „честен“ човек или с някой друг подобен комплимент. много пъти духовното нищожество ей така – за присмех – авторът обявява за „величие“. не е ли такъв 163 светослав минковслучаят с маестро галфоне, с честер честертон, с хераклит галилеев? но ние раз-бираме двойното значение на неговите думи, които са пълни със сладката отрова на иронията... има смях ядовит и злъчен, има смях дързък и брутален, има смях нервен и убийствен, има смях ехиден и циничен, има смях гръмлив и оглушителен, но за ав-тора на „автомати“ и „дамата с рентгеновите очи“ нямаше по-убийствен смях от този на иронично снизхождение и съжаление. това е страшен интелектуален смях. гротеските на светослав минков показват в двусмислица нищожеството на явле-нията, тяхната комична страна. авторът демонстрира не толкова своя гняв, кол-кото своето пренебрежение. това е огромна морална и интелектуална сила: смехът на пренебрежението. вторият светослав минков беше тъжен и самотен човек. в ироничния, присмехулен смях на неговите разкази от време на време острото ухо на читателя долавя инто-нация на тъга, на въздишка. кой въздиша и чии са тия миньорни акценти? навярно те са на оня замислен човек, който живее във веселия писател. двойникът. този човек създаде образа на тъжния самотник с бегонията, който, затворен в един малък свят от стари вещи, тлее монотонно, гасне бавно, измъчван вечер от една и съща картина, която по неволя трябва да гледа до затъпяване от своя прозорец („разказ за една бе-гония“). този двойник на сатирика сложи в рамка и оня отрязък от всекидневието на „трета класа“, където неволите и грижите, емпиричността и делничността, тъгата и радостта властват поотделно и всички заедно („влак“). този рядък хуманист написа и ония трогателни, весели и мъдри приказки за месечко и снежния човек, за гарджето и чайника, за лъжата и завистта, за джуджето тинтирин и цар безсънко („при-казки“). има някаква дълбоко скрита, чеховска тъга в тези разкази и приказки: иронията е отстъпила място на тъжната шега, пренебрежението – на човешката загриженост, бодливият смях – на горчивия смях. по лицето на писателя е застинала една скеп-тична усмивка и тази замислена усмивка е един великолепен нюанс в творчеството на автора. с цялото си книжовно дело светослав минков протестира срещу обезличаването на личността, която някои превръщат в „бурмичка“ на една гигантска машина; срещу духовната стандартизация, която води до дехуманизация: или – казано по светослав-минковски – срещу хераклитгалилеевците, които препарират живота и го населяват с роботи. (извадки от книгата на симеон султанов „насаме със светослав минков“. с., 1972.) 164 пантеон. книга вторасв е тослав минков приключение в рая (откъс ) като всеки смъртен човек и сисой полюлеев трябваше да напусне един ден зе-мята. заболя го, знаете, корем, легна той уж на шега в леглото си и повече не стана. лекарят го обяви за стомашно болен, а той сякаш напук реши да умре от тифус. но да оставим настрана тия противоречия във възгледите на хо-рата и да видим какво става с душите им след тяхната смърт. сложиха малкото, почти детско тяло на сисой полюлеев в прост дървен ков-чег, прекараха го през града в най-счупената погребална кола и го заровиха на-бързо в гробищата. а душата на покойника се издигна като стратосферно балонче към небето, повъртя се насам-натам между звездите, поизчисти се от земния прахоляк и без да му мисли много – хоп, изтърси се пред вратите на рая. ала в рая не току-тъй може всеки да влезе. – хей, приятелю, накъде си се запътил? – извика един ангел, като съгледа дри-павия пътник, и се изпречи насреща му. – ти с какво се занимаваше приживе? – а че аз – изписука с тънкия си комарен гласец сисой полюлеев – бях бръснар. от туй си изкарвах хляба. – не ти е тук мястото! – каза строго ангелът, като разпери белите си криле, сякаш искаше да хвръкне. – но цели петдесет години аз живях безгрешно – опита се да възрази дребното човече. – никого не съм убил и никому зло не съм сторил. понякога, наистина, съм одрасквал някой клиент, но без да искам. ей тъй, закачи се бръсначът в някоя пъпчица и пусне малко кръв, но после със стипцата всичко минава. – кой те пита какво си правил и как си живял! – разсърди се божият служи-тел. – разбери, че раят не е за хора като тебе! тук живеят само душите на ония, които са заемали видно обществено положение на земята, били са бан-кери, владици, министри, фабриканти – с една реч, все високопоставени лич-ности. – че тогава аз къде ще отида? – попита безпомощно сисой полюлеев и му се доплака от мъка. – върви по дяволите! – отвърна ангелът. – в пъкъла все ще се намери едно място и за теб! и сисой полюлеев, който беше стигнал до самите райски врати, се обърна послушно назад и тръгна да търси пъкъла. ала едва направи той няколко крачки, и лъчезарният ангел се досети за нещо, та извика подире му: 165 светослав минков– пътниче, чакай малко! ти, казваш, с бръснарство си се занимавал на земята? ние имаме нужда тук от един бръснар, само че от опитен майстор. разбираш ли си ти добре занаята? – кой, аз ли? – рече радостно сисой полюлеев, като се спря със светнали очи. – ами че аз контрата я мажа като масло, а алабросите ги отсичам равни като четка! – а от дамско фризиране разбираш ли? – не само разбирам, но и водна ондулация правя! – отвърна гордо покойникът. – дъщерята на генерал гръмимолниев все при мене идваше да си фризира ко-сата! – добре! ще останеш тогава в рая, но при едно условие. ще се откажеш от бръснарския си навик да дрънкаш на клиентите врели-некипели, докато ги бръснеш или фризираш, ще трепериш над всяко тяхно косъмче и много-много няма да ги разпитваш от какво са умрели. разбра ли? – дадено! – съгласи се сисой полюлеев. • и тъй, ангелът въведе бръснаря в рая, но не през главния вход, отдето минаваха обикновено обречените на вечно блаженство души, а през една странична вра-тичка, която водеше към обора на райските магарета. облякоха сисой полюлеев в нова бяла престилка, закачиха на раменете му две меки пухкави крилца, каквито носеше останалият персонал в рая, и той под-хвръкна към разтворената врата на небесната бръснарница, промуши се през тракащата завеса от тръстикови пръчки и започна отново стария си занаят. в райския бръснаро-фризьорски салон нямаше отделни помещения за мъже и жени и всички стъкмяваха тоалета си в една обща зала. от сутрин до вечер кротката сисоева душица бръснеше, стрижеше и фризираше озарените със сияние глави на благородните праведници, усмихваше се всекиму любезно, каз-ваше „честито“, както казват бръснарите по земята, и не можеше да се на-радва на щастливата си задгробна съдба. понякога на сисой полюлеев се искаше да влезе в разговор с някой клиент, да го поразпита за туй, за онуй, ала в такива минути си спомняше винаги предупреждението на ангела пред райските врати и от страх да не сбърка нещо, предпочиташе да мълчи. пък освен това и самите клиенти се държаха тъй важно, че бръснарят не знаеше дали ще им е приятно да разговарят с него. седяха те като на царски тронове в бръснарските кресла, гледаха отвисоко в огледалата насапунените си лица, като че гледаха не себе си, а друг някой, издуваха бузите си с език, мръщеха че-лата си и не обръщаха никакво внимание на тоя, който се грижеше с такова усърдие за тяхното разхубавяване. с дамите пък още по-малко можеше да се приказва. те просто се самозабравяха от възторг пред отраженията си в гра-166 пантеон. книга вторамадните огледала и в това свое себеобожаване стигаха дотам, че не забелязваха дори собственото си присъствие. нека добавим веднага, че всички питомци в рая си оставаха завинаги на оная възраст, на която бяха напуснали земята. след работа, когато в рая започваше нощният живот, сисой полюлеев оби-чаше да поизлезе на чист въздух, да се поразходи из широките алеи на гради-ната, после да седне под някое палмово дърво и да си отдъхне спокойно от дневния труд. тогава тоя тих като мушица човечец се изтягаше на тревата, слагаше ръце под главата си и се заглеждаше унесено в разперените опашки на кометите, които се носеха високо над него като огнени пауни. а наоколо му кипеше смях и веселие, от подземията на райските кабарета долиташе дива джазова музика, през разтворените прозорци на клубовете се чуваха възбуде-ните гласове на мъже, които играеха бридж и покер, далече някъде шуртеше сънуваната сякаш песен на славей. тук цареше вечна пролет и въздухът бе на-поен с омайния мирис на теменуги и рози. „ех, да знае сега манчо какъв живот живея! – мислеше си сисой полюлеев, като си спомняше за своите приятели на земята, без да снема очи от опаш-ките на кометите. – вярно е, че ако се бях родил малко по-богат, можех и аз нищо да не работя като тия щастливци наоколо, но пък и така не е лошо. хората ходят чак на божигроб, за да станат хаджии и да дойдат тук, а аз – какво? аз само с един бръснач и с едни ножици, дето се казва, сполучих да вляза в рая.“ тъй си мислеше сисой полюлеев и хич и през ума му не минаваше, че щастието му не ще трае дълго... (разказът е поместен в „светослав минков. разкази. пътеписи“ от библиотека „български писатели“. с., 1976, с. 210–215.) 167 светослав минков168 пантеон. книга втора борис анг елуше в 1 9 0 2 – 1 9 6 6 фотография от 50-те години. роден на 25 октомври 1902 в пловдив. 1922 – приет в държавната художествена академия в софия. 1923 – следва две години в берлин – художествената академия – приложна графика. 1924–1933 – под псевдонима бруно фук сътруд-ничи с рисунки и карикатури на немския ан-тифашистки печат. участва в изложби на немски художници. 1933–1935 – политически емигрант в прага и в цюрих. продължава да публикува рисунки и карикатури в „арбайтер илюстрирте цайтунг“, в сп. „симплицисимус“, да сътрудничи на немския антифашистки печат и на швейцарски периодични издания. 1935 – през лятото се завръща в българия. член на дружеството на новите художници. 1938–1948 – художник на книгоиздателство „хемус“ в софия. създава поредица живописни творби. 1944–1966 – активно сътрудничи на българския всекидневен и периодичен печат; илюстрира и оформя книги; работи практи-чески за подобряване формата на кирилските шрифтове; участва в общите художествени изложби. 1960 – албум от избрани произведения с въведение от тодор мангов. 1966 – борис димитров ангелушев умира в софия на 24 август. 1982 – юбилейна изложба в изложбе-ната галерия „шипка“ 6. 2003 – излиза от пе-чат подготвената от атанас стойков мо-нография „борис ангелушев“ с включени 2235 репродукции от творби на художника, офор-мена от иван кьосев, с послеслов от чавдар попов.трайната следа на един личен стил б о г о м и л р а й н о в той не е от тези, които обичат непрестанно да напомнят за себе си. той не шуми, не се натрапва, не излиза с периодични комюникета за създадени и проектирани творби. и все пак той е винаги с вас и около вас. той присъства в дните ви. заглавката на вестника, който четете, е негова. корицата на книгата, която сте купили, е от него. и пощенската марка, която се готвите да залепите на плика, е може би също негово дело. поискайте да ви покаже оригиналите на рисунките си – ще свие рамене: кой знае къде са, пък и какво значение! той цени не оригинала, а двой-ника му, онзи клиширания, ухаещ на печатарско мастило и летящ с двата разгънати листа на вестника като с бели крила, многохиляден и нов, към света на хората. само че вестникът, с всичко, което е в него, трае един ден. кориците на книгите, минаващи от ръка на ръка, се изкъсват и излиняват. разлепвачът на афиши замазва с лепило остарелия плакат и го затуля с циркулярна обява. художнико, ти, дето работиш за един ден, какво остава от делата ти? художникът сякаш не мисли по въпроса. той работи за това, което е около него, което става в момента и което в момента го вълнува, без да се грижи за вечност и за безсмъртие. и ето че по силата на някакъв парадокс, от тия наглед ефимерни неща, пръснати из вестници, списания, книги, явяващи се ден подир ден в продължение на десетилетия, израства нещо могъщо и неразрушимо. в естетическия климат на тези десетилетия, в стила на нашето време се е врязала трайната следа на един личен стил – стилът на художника борис ангелушев. биографията на майстора е известна. онзи, който не я познава, ще я научи чрез твор-чеството му. това е биография на човек, имал смелостта да ангажира силите си на страната на потиснатия пролетариат и да му остане верен дори и в най-тежките мигове на борбата. живял на запад и работил в западния прогресивен печат, ангелу-шев се завърна през 30-те години у нас и възпитан в духа на едно наистина съвременно и революционно изкуство, естествено зае място сред талантливите творци, обра-зуващи групата на „новите художници“. и великолепните му илюстрации, вдъхновени от произведенията на ботев и вазов, и живописните му композиции, и битовите му рисунки са дълбоко нашенски, нацио-нални по дух и същевременно модерни, напълно различни от традиционния в миналото „стил“, с който някои художници изтезаваха историческата и битовата тема. в областта на илюстрацията и оформлението на книгата ангелушев е големият пио-нер, който разби безвкусната и ленива рутина на сецесионната винетка и даде на на-шата книга съвременен художествен вид, достоен за литературата на една културна страна. в областта на заглавката, на шрифта, на всички клонове от приложната графика той издигна средствата на тая графика от чисто утилитарен елемент до 169 борис анг елушев170 пантеон. книга втора борис ангелушев. илюстрации към издания на „народна култура“. архив васил йончев.борис анг елушев 171елемент на естетическо внушение. делото на борис ангелушев е прекрасен пример за това, че многостранността на творческите интереси и на творческите осъществя-вания може да съществува без в тази многостранност непременно да се удавят ос-новните акорди и че, напротив, тъкмо многостранното пълно овладяване на най-разнообразни теми дава по-голяма дълбочина, плътност, жизненост в третиров-ката на оная тема, която си остава първа за социалистическото изкуство. харак-терната за ангелушев черта да живее с това, което го заобикаля, да гледа на събитията не с очите на наблюдател, а на участник, да съчувства или да порицава, да утвърждава или да отрича, тази черта определя и богатството на емоционални интонации в творчеството му. дори най-дребната рисунка на художника е направена с нерв, с отношение и, което съвсем не е маловажно, с чувство за мярка. публицис-тичната активност на художника би си останала, разбира се, само серия благородни опити, ако не би била съчетана с художествената култура, с естетическия вкус и оригиналния талант, присъщи на този майстор. пестеливо по средства, но богато по внушения, външно просто като израз, но ма-гистрално като почерк, това голямо изкуство действува неотразимо. името на един човек се превръща в име на един стил. пионерът става родоначалник. шестдесет години. художникът може би си мисли, че това са много години, за да се стопят тъй бързо. а мене ми се струва, че са малко, за да се сътвори едно такова дело. ако се събере всичко, което майсторът е раздал на хората, тия многохилядни и многохилядни тиражи на вестници, книги, плакати, вероятно ще се натрупат пла-нини. но то не може да се събере. то е пръскано с години по всички краища на стра-ната, сляло се е с живота, претопило се е в него. и това е по-добре. има творби, правени с такава амбиция за дълговечност, че не влизат в работа при никоя епоха. най-трайните цветя са книжните, но те не ухаят. а когато прелистиш старите рисунки на борис ангелушев, и днес усещаш лъха на това, което е било, на всичко, което е било, с кошмара и надеждите на оная някогашна нощ, с първото утро на чер-вените знамена, с камионите и агитките на младежките акции, с митингите под зимния вятър, с лозунгите за фронта, с калта и героизма, с целия този поток на неща, преживени, изстрадани, извоювани, които вече изглеждат забравени, но които са в нас, част от нас, част от безсъниците ни, част от дните ни, от кръвта ни. на тия прости, скромни рисунки тепърва предстои да живеят. уханието им няма да се стопи и силата им не ще изчезне. те ще влязат в легендата като реликви на едно време, което е раздирало мрачини и влизало в бури, за да бъде светло и тихо на ония, които тепърва се раждат. 1962 (из книгата на богомил райнов „портрети“, с., 1975, с. 256–261. със съкращения.) 172 пантеон. книга втора173 борис анг елушев борис ангелушев. кирил и методий. из цикъла „българската история“. темпера, картон, 21 х 30 см. архив васил йончев.174 пантеон. книга втора васил бараков 1 9 0 2 – 1 9 9 1 фотография. съюз на българските художници. роден на 4 септември 1902 в град казанлък. 1937 – завършва художествената академия в софия. учи живопис при професорите цено тодоров, стефан иванов и никола ганушев. 1939 – първа изложба в софия, открита от проф. иван лазаров. 1940 – живее и работи в пловдив до 1946. художник декоратор в плов-дивския драматичен театър. 1948 – посещава румъния по договор за културно сътрудни-чество. 1949 – участва в изложбата на худож-ниците, посетили румъния. работи активно за подобряване графичната форма на българ-ските наборни шрифтове. 1973 – изложба в софия, галерия „раковски“ 125. 1983 – юби-лейна изложба в галерия „шипка“ 6. васил христов бараков умира в софия на 21 ноември 1991. 2002 – ретроспективна изложба по слу-чай 100 години от рождението на художника – изложбена галерия „шипка“ 6, софия.силата на живописния език с в е т л и н р у с е в всяко сериозно изкуство винаги носи отпечатъка на своя създател. и ние не бихме могли напълно да се доближим и да обясним искрената, човечна и силна архитекто-нична живопис на васил бараков, ако не познавахме открития, скромен и вглъбен в себе си труженик – един от малцината, които с основание могат да бъдат пример за всеотдайност в изкуството. и то заслужено – с дълбоко изстраданата мъжествена живопис, с отговорността на професионалист, с дългите години, посветени с любов и разбиране на изграждането на шрифта, с всичко, с което е свързал усилията на своя труден жизнен и творчески път. живописта на васил бараков е богата и силна не само по своя пластичен строеж, но преди всичко по своето емоционално съдържание. изкуството му е сурово и драма-тично, експресивно и романтично и заедно с това лирично и спокойно, богато на тънки поетични преживявания, реализирани в сложни и деликатни тонални съзвучия. но при всички случаи то е синтетично и монументално. монументализъм – роден от вътрешното усещане за мащабност и за сила на природата, синтез – постигнат не по линията на външно механичното опростяване на формата, а в резултат на из-вличане на постоянното и трайното като атмосфера и състояние, като архитек-тоника. синтез, съчетал богатството на анализа със същностното в характеристи-ката на природата и на вещите – лично негов, плод на дълбокото му убеждение за здравия живописен строеж на творбата и на естествената му любов към хората. вещите, природата и хората в живописта на художника имат свой самостоятелен живот. плодовете и предметите в натюрмортите са одухотворени и действуват като елементи на сложна композиция, внушават усещания отвъд конкретността на сюжета. терените в пейзажите са силни и могъщи, със свой характер, наситени с трайните човешки състояния. формите на природата като че ли се движат отвътре навън, от скритите сили на битието. живописната атмосфера е обгърнала дърве-тата, земята, къщите и градините, плъзнала неуловимо навсякъде, обединила всичко в едно цялостно човешко присъствие. васил бараков внесе в нашата живопис своя предметност, творбите му имат своя пластична тежест – резултат, от една страна, на разбирането за строежа на формата и за нейния живописен градеж и, от друга – за нейното осмисляне като духовност. изкуството му е показателно в много отношения – за пътя на твореца, за силата на живописния език, за верността му към живота, за творческото израстване и съхра-няване на таланта и, преди всичко – със силата и особеностите на творческите ре-зултати. един натюрморт с плодове, един обикновен сюжет при васил бараков е много повече от добре изградена картина – израз на сложни взаимоотношения при 175 васил бараковпластичния диалог човек – природа, разговор за суровата прелест на всекидневието, за обикновената красота на делника, за всичко онова, което може да съхрани худож-никът, издържал бурите на модата, на евтините случайни импровизации, надживял болките и горчивината на своя път. (из предговора на каталога за юбилейната изложба на художника в софия, 1983.) 176 пантеон. книга втора васил бараков. катя, 1959. рисунка с молив, 30 х 21 см. частно притежание.177 васил бараков васил бараков. пейзаж от чепеларе, 1943. м. б., пл., 68 х 77 см. нхг – софия.178 пантеон. книга втора мими балканска 1 9 0 2 – 1 9 8 4 в ролята на цецилия от оперетата „царицата на чардаша“ – имре калман. музейна сбирка при държавния музикален театър „стефан македонски“. родена на 23 юли 1902 в русе. през 1914–1917 учи пиано при хенрих визнер и пеене при п. то-романова в държавното музикално училище в софия. от 1919 участва в различни оперет-ни трупи. изпълнява на сцената на коопера-тивен театър, на театър „одеон“, на дър-жавния музикален театър „стефан македон-ски“ главните роли на много оперети: силви, щаел и цецилия („царицата на чардаша“) и. калман; графиня марица („графиня марица“) калман; ана плавари („веселата вдовица“) ф. лехар; лигл („страната на усмивките“) ф. ле-хар; кристел („птицепродавецът“) к. целер; мадам сан жен („мадам сан жен“) п. хад-жиев и мн. др. мими михайлова балканска уми-ра на 22 май 1984 в софия. националният кон-курс за млади оперетни и музикални артисти „мими балканска“ е организиран в памет на голямата актриса и се провежда в софия от 2002 година.извън огледалния блясък на сцената лю б о м и р т е н е в нямаше човек, който да не я познава. нейното име бе радостна усмивка, изящество и горда, красива женственост. в нейните почти еднакви героини ние търсехме „при-казката за тях“, но разказана на сцената от неповторимата мими балканска. в играта ù имаше предизвикателство към грозния живот, който в нашата младост ставаше все по-труден, и някакъв „призив“ към нейния свят на любов и радост. нужна ни бе жизнерадост и дръзновение, които ни даряваше нейният талант сред онзи „под-правен блясък“ на оперетата, който тя превръщаше в истински с прелестта на своята крехка артистична природа. когато играеше и танцуваше, огледалният блясък на сцената се превръщаше в горещо лято и бликнала любов. тя беше „романтичка“. умееше да опоетизира своите образи. откровенията на страстта тя изживяваше и изтанцуваше така, че те ставаха реалност и на нашите сърца. всъщност нейните образи бяха роли на мими балканска. тя не бе сама на сцената. там бяха асен русков, банчевски, симеонов, тинка краева, никола попов, невена дочева, буби тачев, гера-симов. всеки от тях имаше своя характерност, темперамент и хумор. наивно е да се търсят психологически глъбини в безбройните роли на мими балканска – всички тези нейни принцеси и херцогини не бяха самият живот. те бяха „отзвукът“ на един живот. и всеки неин образ бе фриволен графичен рисунък. тя винаги ни даваше общото изражение на ролята и после търсеше детайла. те бяха прелестни в своята „идентич-ност“, но повторяемост в тях нямаше. с един-два щриха тя очертаваше индивиду-алното в общото. зад покоряващата ù царственост нейният темперамент искреше като шампанско. и същевременно някакво кокетливо женско самообладание придаваше особено дос-тойнство и гордост на нейните образи. еротиката при нея бе естетизирано чувство, властно и гордо – една овладяна, но „недоиграна“ страст. тя загатваше, но не за-вършваше любовната игра. и сякаш ни увличаше в нея. защото в самото нейно ко-кетство имаше мечтателност. актьорската ù природа бе по-силна от нейните образи. но тя изискваше вечна мла-дост. и мими балканска дълго и храбро се бори с неумолимостта на живота. тя оби-чаше живота така, както публиката нея, и когато играеше, и когато пееше и търсеше не мелодичните, а драматични ноти, и когато танцуваше. а тя игра и тан-цува и в „свободен театър“, и в „кооперативен театър“, и в театър „одеон“, и в те-атър „стефан македонски“ половин век. нейното име беше станало нарицателно. тя бе за всички мими балканска, за няколко поколения зрители. с радостта, която ни носеше. „радостта, която облагородява духа“ (ибсен). (из „блясъкът на таланта“ в книгата на любомир тенев „огледала“, с., 1988, стр. 164–166.) 179 мими балканска180 пантеон. книга втора златю бояджие в 1 9 0 3 – 1 9 7 6 фотография. сава бояджиев. роден на 22 октомври 1903 в брезово, плов-дивско. 1927–1931 – следва живопис в художест-вената академия – софия при проф. цено то-доров и проф. никола ганушев. 1936–1938 – изложби в пловдив заедно с владимир рилски. 1941– участва в xxviii биенале– венеция, с „бре-зовски овчари“ и „пъдари“. 1946 – изложба в софия – галерия „форум“. 1948 – излага в со-фия цикъл картини от пребиваването му в румъния през 1947. 1951 – временно прекъсва творческата си дейност поради заболяване. 1953 – начало на втория период в творчес-твото му. 1954 – ретроспективна изложба в пловдив и софия. 1961, 1968 – изложби в со-фия. 1974 – юбилейни изложби в пловдив и софия, придружени с тържествено честване. 1976 – златю георгиев бояджиев умира в софия на 2 февруари. негови творби са при-тежание на нхг – софия, софийска градска художествена галерия, на художествените га-лерии в пловдив, бургас, видин, благоевград, кърджали и други, както и на много частни лица и колекции.oб и чта к ъм р о д н ата з е м я – с ъщи н ата н а е д н о мн о г о стр а н н о тв о р ч е ств о ца н к о л а в р е н о в златю бояджиев е станал художник не защото е имал материалните условия за това, нито пък бедното селско семейство, всред което е израснал, е имало някакви худо-жествени традиции. на село той не е виждал и художествени картини, които да ока-жат въздействие върху чувствителната му детска душа и да го подтикнат към изобразителните изкуства. неговото голямо дарование е намерило пътя към твор-ческо проявление и съвършенство благодарение на силната воля, определената целе-насоченост и твърдата устойчивост на характера му. целият му живот е доказателство за упоритост, с която той, преодоляващ мъки и лишения, с труд се изгражда и утвърждава като голям художник. в художествената академия златю бояджиев се учи при професор цено тодоров, който е не само добър педагог, но и мъдър човек. може би нему златю бояджиев дължи психологичното задълбочаване в портретната живопис и сериозното отнасяне към проблемите на изкуството, към композиционния и технически строеж на картината – към всяка творческа проява. златю бояджиев обича родната земя. но природата на тази земя за него е неразривно свързана с народа, който я обитава. затова неговите пейзажи са почти винаги насе-лени – той е нарисувал само няколко пейзажи без фигури: тези от първия му период, два пейзажа от румъния, един от димитрово и няколко от последния му период – след заболяването. образът на човека заема средищно място в творчеството на художника. и златю бояджиев с проникновение надзърта в душевните вълнения, в труда и умората на чо-века и ни разказва за всичко това някъде просто, а другаде с въодушевление. това ху-манистично чувство, тази любов към трудовия народ от селото, мините или строителните обекти е ръководното начало – същината, която е така въздейст-ващо изразена в многостранното му творчество. възторжено и с любов златю бояджиев изписва своите селяни; в пищно, тържествено пурпурно сияние почива след тежък труд измореният копач, или в златния блясък на зората орачите порят плодородния чернозем. не като обикновени делнични дни, а като празници рисува художникът трудовите дни на косачи, орачи, овчари и дървари, работещи из брезовския кър. големите стилизувани композиции и портрети на златю бояджиев се появяват след екскурзията му в италия. без съмнение непосредствената среща с класиците на кватрочентото и на възраж-дането е оказала силно въздействие върху естетичния светоглед на младия художник. в италия той е видял изразителните стилни портрети, изписани на гладък еднобаг-рен фон или на фона на грижливо изписан пейзаж, който изпълва цялата плоскост или 181 златю бояджиев182 пантеон. книга втора се откроява през отворен прозорец. такива портретни композиционни разрешения се срещат и при златю бояджиев. младият художник настойчиво е търсил изразен и композиционен начин да опише и да възпее своя роден край. и това, което не му е дала художествената академия, той търси другаде и го взима, където го намери, като използва опита на своите предход-ници, независимо какви са те – българи, италианци или французи. рисунката на златю бояджиев е прецизна и точна със съвестно проучени анатомични форми и ракурси. живописното чувство на златю бояджиев е много силно, затова образите му са триизмерни и пластични. поетичното му съзерцание не го отклонява никога от ре-алността, а стилизацията у него не стига до цялостна плоскостна двуизмерност. през 1951 г. той получава тежък удар – кръвоизлив в мозъка с парализа на дясната страна; засегнати са и мозъчните центрове на говора и писмените знаци. той залегна да обучава лявата си ръка, защото дясната беше безвъзвратно мъртва. и неговите усилия дадоха плод. придобитата нова техника позволи на неуморния тво-рец да продължи своята дейност. но творчеството му доби нов облик; появиха се нови творби, изградени в едно ново виждане, творби пропити от една богата емо-ционалност. болестта пък му даде една съвсем нова насока на творчество. в новите му творби не личат вече белезите от познатата виртуозност, в някои липсва дори ортодоксал-ната композиционна или живописна логика. може би поради всекидневната работа, в известни творби се чувства уеднаквено творческо пресъздаване и повтаряне на нас-троения и въздействие. но в тези творби, дадени непосредствено, често пъти на един дъх, се откриват творческите пориви на един голям талант, на една голяма чув-ствителност. този нов художествен период продължава. творческият нагон е така силен, че не дава покой на художника, когото пловдивчани виждат така често да скита и неуморно да рисува романтични откъси от улица на стария град, пъстри натюрморти или пък да прави с удивителна бързина проникновени портрети на свои близки и на хора на из-куството. многобройните проникновени, чувствени творби, които той създаде и създава след заболяването, показват колко е бил голям творческият заряд у художника златю бояджиев, че и сега, при този тежък недъг, той все тъй работи неуморно, твори както преди и стои неотклонно в челната редица на българското изобразително из-куство. 1957 (откъси от монографията на ц. лавренов „златю бояджиев”, с., 1958.)183 златю бояджиев златю бояджиев. есен, 1941. м. б., пл., 100 х 72 см. нхг–софия.184 пантеон. книга втора поглед, който вижда неща, завинаги отказани нам... к о н с т а нт и н к о н с т а нт и н о в изложбата отдавна свърши. шумът, не особено голям, заглъхна. нови имена се реду-ват над вратата на салона. но в действителност нищо не е свършило. съществе-ното сега почва. онова, което бе окачено по стените, което напрягаше до скъсване рамките, целият тоя свят сега е вътре в нас, ние го носим, не можем да се отървем от него, той ни измъчва с едно връхлетяло ни неочаквано щастие, за което може да се говори само на някакъв нов език, като тоя, с който художникът си служи в тия невероятни платна. като че всичко, в което нацията бе изразила себе си живописно – поетичният свят на никола петров, цялото дело на вл. димитров–майстора, кратковременното ярко, макар и нестройно творчество на борис коцев, сънно-икон-ните видения на цанко лавренов, – всичко е само като предчувствие за тая стихия, която иде, носеща нечовешко въображение, неподозирани тонове и гами, изумителна композиция, непредвидимо и сякаш изключващо само себе си разнообразие – стихия, отприщена от тоя еднорък чудотворец, стиснал в своя автопортрет тънкото бас-тунче между нозете си, с бръсната глава и бледо лице, досъщ безплътен, като „посве-тените“ в индия, с тоя далечен поглед, който вижда неща, завинаги отказани нам. тук всичко е обърнато навътре и мярката е само в дълбочина. няколко изкуства се сплитат в един сложен възел, дето на пръв поглед живописта покрива всичко. но от тия платна иде мълвежът на дълбока поезия, носи се странна беззвучна музика, със спокойния ритъм на земния пулс, с една песенна приглушеност на хората и нещата – и човек се стъписва и не знае вече как всъщност би могъл да отдели едното от дру-гото, от третото. тая живопис с такава безпощадна фактура, с едва ли не непознати нюанси, която навремени се превръща в своеобразна графика, носеща експресията на старинните стенописи и в същото време със съвсем модерно виждане, тая живопис с могъща латентна жизненост, разлюшквана от неукротимо въображение, израства изведнъж като един връх на българското изобразително изкуство... някаква сурова сила, странно съчетана с безпределна нежност, обединява тая на пръв поглед разпокъсана множественост. тоя бесен устрем на пързалката, който ви блъска в гърдите и ви събаря... и тоя пловдив, който не е и все пак е – един чудноват плов-див... и тая софра със събраните молитвено длани и смирено углъбени ликове с коло-рит на узряла ръж, дето национално и общочовешко се покриват съвършено, която би прославила автора си във всяка световна столица... и двете селянки, в които за пръв път е постигнат живописният образ на българската жена... и това априлско въстание, хаотично, развихрено, настръхнало да помете всичко, с детайли, всеки от които е отделна картина, но с желязно единство в цялото, което призовава в па-метта „страшният съд“ на тинторето във венеция... и тая приказка, баладичен син-185 тез на визионерство с поезия и мистериозна музика... и най-сетне тоя свети иван рилски, запътен към небето, със своето лимоненоседефено сияние, като еманация на цялата българска земя! съдбата благослови тая земя с ново богатство, родено като отделен свят, подобен на природата. и пред неговото лъчезарие мисля отново за оная дълбока сентенция на дьолакроа, която цитирах вече някъде: „в художественото произведение има значи-телност, която човекът няма“. (по повод изложбата на художника в софия през 1968 г. от в. „литературен фронт“, 18 юли 1968. със съкращения.) златю бояджиев златю бояджиев. зафирка, 1940. м. б., пл., 90 х 73 см. ателие-колекция светлин русев.филип ку т е в 1 9 0 3 – 1 9 8 2 пантеон. книга втора фотография христо юскеселиев. роден в айтос на 26 юни 1903. композитор и диригент. следва музикалната академия в софия – цигулка, композиция, диригентство. завършва 1929. работи като военен диригент. след 1951 – главен художествен ръководител на държавния ансамбъл за народни песни и танци. председател на съюза на българските композитори (1954–1972). т в о р б и : „симфонично скерцо“ (1928); „клепа-лото бие“ (1930); „тракийска сюита“ (1936); „българска рапсодия“ (1937); „лазарска сюита“ (1938); симфонична поема „герман“ (1940); „са-карска сюита“ (1940); пасторал за флейта и оркестър (1943); кантата „девети септември“ (1946); „първа симфония – младежка“ (1949); „симфонични танци“ (1952); концертино за соло кавал и оркестър (1962). създава творби за народни хорове, камерна, симфонична и филмова музика, творби за народен оркестър и над 600 песни за народен хор. филип тенев кутев умира в софия на 27 ноември 1982. днес националният фолклорен ансамбъл носи не-говото име. 186той възроди народната ни песен е л е н а к ут е в а баща ми беше общителен, добронамерен, с обич към хората, с уважение към себе си, а следователно и към всички. идеята да създаде фолклорна формация се ражда, след като чува в софия (някъде през 30-те години) хора на руския ансамбъл „пятницки“. държавният ансамбъл за народни песни и танци е основан през 1951 г. и филип кутев става негов главен художествен ръководител. съставът му включва женски хор (около 50 певици), народен оркестър (около 20 инструменталисти) и танцова група (около 40 танцьори и танцьорки). участниците се приемат с конкурси, които сам филип кутев провежда в цялата страна, предимно в селата, за да събере качествени натурални из-пълнители. той става и първият диригент на хоровия състав. филип кутев работи с екип, който му остава верен до края. на първо място е съпругата, мария кутева – филолог фолклорист, която е не само дясната му ръка, но и създава голяма част от песните и сценичните постановки. танцовата трупа се оглавява от маргарита ди-кова, а художник на костюмите е нева тузсузова. репертоарът на ансамбъла се извлича от самите изпълнители, които носят фолк-лорното богатство на родните си места от всички области на страната. широ-коизвестни стават песните „полегнала е тудора“, „карай, моме“, „разболяла се драгана“, „драга и славей“, „вечеряй, радо“, танците „сватбарска ръченица“, „селски празник в тракия“, „шопска ръченица“, „копаница“, сюитите за оркестър от народни инструменти, както и вокалните триа и дуети, дуети кавали, триста гайди и пр. ансамбълът се радва на голям кръг съмишленици – видни български интелектуалци, които не само го подкрепят морално, но участват пряко в самото му формиране и укрепване. сред тях са художниците илия бешков, христо и атанас нейкови, мана парпулова, златка дъбова, дечко узунов, писателите ламар, константин петканов, артистът вл. трендафилов, музикантите димитър ненов, марин големинов... така филип кутев осъществява една своя голяма мечта – да изведе българския фолк-лор от „анонимността“ и да го превърне в основа на нов жанр сценично изкуство. ан-самбълът – неговата доживотна любов, става модел за подражание и скоро в българия се нарояват десетки аналогични професионални и самодейни фолклорни формации. са-мият държавен ансамбъл за народни песни и танци се обкичва със славата на един от най-мощните дипломатически посланици на страната ни по света. а авторските песни на кутев, създадени на базата на народното ни изкуство, получават широка популяр-ност в чужбина, където в редица случаи се приемат като изворен фолклор. със своето песенно творчество, предназначено предимно за ансамбли, филип кутев се превръща в емблематична фигура не само за българската култура, той е най-влиятелният наш музикант, изявил се на световните подиуми през втората половина на xx век. (от сп. „ек“, 1/2004 г., по повод сто години от рождението на композитора.) 187 филип кутев188 пантеон. книга втора илия пе т ров 1 9 0 3 – 1 9 7 5 фотография. иво хаджимишев. роден в разград на 9 юли 1903. завършва дър-жавната художествена академия в софия – живопис при проф. н. маринов– 1926. специа-лизира в мюнхен – 1926–1927. самостоятелна изложба в софия и мюнхен – 1928. от 1941 до 1968 е професор по живопис в художестве-ната академия. бил е ректор на академията, председател на съюза на художниците, наро-ден представител. пътуване до индия – 1961. създава „индийски цикъл“. 1969 – юбилейна ретроспективна изложба в софия. редовен член на българската академия на науките – 1971. илия николаев петров умира на 18 май 1975 в софия. 2003 – юбилейна изложба – 100 години от рождението му, в националната художествена галерия–софия. днес художес-твената гимназия в софия носи неговото име. огромното творчество на илия петров обхваща портрети, картини с историческа и революционна тематика, пейзажи, рисунки, графичните цикли суха игла – „фашизъм“, „испания“, „бунт“; илюстрации на книги, плас-тика от дърво, стенописи в софия и велико търново. негови произведения притежават нхг – софия, сгхг, много от музеите и га-лериите в страната, държавният музей „а. с. пушкин“ –москва, както и много частни лица и художествени сбирки.крупен представител на съвременния реализъм ат а н а с б ожк о в неговото богато творчество, толкова единно и нюансирано по своя идейно-емоцио-нален заряд, продължава да бъде новаторско по дух и въздействие. легендите на миналото и копнежите по бъдещето напластяваха върху образите, създавани от илия петров, не само белезите на устойчивост и трайност, но и сле-дите на онази духовна изтънченост, която е присъща само на поколенията, прозрели усилието за самоопазване и социално щастие. образи, изградени от „плътна земна маса“ и от светлината, те запазиха правото си да покоряват еднакво успешно както със своята физическа сила, така и с чистотата на концепцията си за живота. в тях се срещаха необичайното и делничната проза, стихията на бунта и равновесието на разума. повече от четири десетилетия тези образи шестват властно из нашата история и из нашата съвременност. многолики в своите пориви и единни в непримиримостта си срещу измамата, консерватизма и застоя, те акумулираха мъдростта и нравстве-ните ценности на миналото, за да трасират с помощта си пътя към бъдещето. от тях зрителят получаваше информация не просто за епохите на падение или възход, а за добродетелите и поривите, които определят нашата трайна същност като народ. днес ние имаме всички основания да видим в платната на илия петров една образна повест за революционните борби. те представляват не просто хроника на събитията, а хроника на мащабните чувства, изправящи масите на щурм срещу съдбата и не-известността: представляват художествен синтез на революционния патос, който водеше напред към мечтаното „щастливо утре“. бъдещите поколения ще оценяват творчеството на илия петров със свои паралели и мащаби. каквито и да бъдат техните изводи обаче, те винаги ще виждат ясно, че то се наложи в борба не само срещу силите на мракобесието и дребните страсти, но и срещу тяхната остаряла естетика с всички добавки на обективизма, алогизма, апо-литичността и „чистата интуиция“, които я „осъвременяват“. в годините, които донесоха толкова неочаквани промени в естетическия вкус, сред повиците на хора, изтерзани и задъхани в гонитбата на „свръхреалното“ и суетата, той запази чисто-тата на своята реалистична програма и защитаваше безкомпромисно нейните худо-жествени и граждански принципи. защитаваше ги страстно и убедително с морална твърдост, която лъха от образите в собствените му платна. може да оспорваме както отделни образи и платна на илия петров, така и отделни черти на неговата живописна система. не бихме могли обаче да оспорим неговите дълбоки връзки с чувствата и представите на нашия съвременник, неговото изключи-телно значение като художник на бунта в душата и в живота. нашата епоха е от-разена в творбите му не само в хоризонтален план, но и във вертикален, социален и 189 илия петровпсихологически разрез: с тревогите и страстите на хората от различните стъпала на живота, които се сливат в единната борба за човешко достойнство и щастие; с благородните мисли, които остават неопетнени въпреки всички капризи на съдбата. тези творби обогатиха българската живопис с непозната преди монументалност. обогатиха я с динамика, изявяваща се чрез вътрешното състояние на героите, чрез тревожната напрегнатост на атмосферата, която ги обгръща. неговите композиции престанаха да бъдат обективистичен превод на повече или по-малко готови схеми от живота, с елементарна комбинация под вертикални и хоризонтални линии и маси – те станаха спойка от много компоненти със сложна и многообразна съгласуваност на отделните части. разпределението на масите като обеми и светлинни петна, дви-жението на контурите и ритмиката на доминиращите цветови полета станаха първостепенни проблеми и художествената идея се реализираше като пластическа ситуация, в която всеки компонент има сложна изобразителна и символично-съдържа-телна задача. необичайната дистанция, разнообразните съкращения, неочакваният композиционен отрязък, богатата фактура и редица други похвати обогатиха тема-тичната картина с неизползвани по-рано пластични възможности. вече можем да видим обективните исторически измерения на всички тези постижения, да схванем още по-точно смисъла на трайните художествени завоевания, които ни дават осно-вание да считаме, че творчеството на илия петров се явява едно от най-високите измерения на българския принос в световното съвременно изкуство. (из юбилейния вестник „илия петров“. брой единствен. с., 1969. със съкращения.) 190 пантеон. книга втора илия петров. почивка, 1938. суха игла, 20 х 15 см.191 илия петров илия петров. портрет на момченце, 1942. м. б., пл., 100 х 81 см. нхг – софия.192 пантеон. книга втора зорка йорданова 1 9 0 4– 1 9 7 0 фотография. музей на народния театър „иван вазов“. родена в софия на 23 септември 1904. учи в школата на исак даниел и на н. о. масали-тинов. актриса в народния театър – софия. по - в а жн и р о л и : розалинда („както ви се харесва“ – шекспир); никол („буржоата бла-городник“ –молиер); елисавета („дон карлос“ –шилер); елен („любов“–пол жералди); олга („три сестри“ – чехов); мария лвовна („дач-ници“ – горки); боряна („боряна“ – йовков); орлето („орлето“ – е. ростан); консуела („тоз, който получава плесница“ – л. андреев) и др. зорка янкова йорданова умира на 1 сеп-тември 1970 в софия. издава книгата „ме-моари“, 1971 (посм.).тя утвърждаваше човешкото достойнство лю б о м и р т е н е в нейното изкуство е прекрасното усещане за неподправения живот, покачил се на сце-ната по странните капризи на случая. тя е чужда не само на готовите изразни сред-ства и на хитроумното търсене ефектността на тяхното поднасяне, но и на всичко онова, което „трансформира“ жизнеността на преживяването, правдата на живота в „театрална форма“. как става така, че зорка йорданова остава едновременно чужда както на житейския натурализъм, така и на всякаква „театралност“? като че ли разковничето идва от една тънка, остра и същевременно сдържана чувствителност, която винаги намира поетически еквивалент. докосването с действителността, по-роденото чувство или обхваналата я мисъл – у нея естествено и органично се прев-ръща в поетическо изживяване. житейската суровост или грубостта на живота, до която се е докоснала тя или нейната героиня, изведнъж се превръщат в една поети-ческа реалност на изживяването, където трагическото или смешното отзвучават в душата ù със сдържана болка или лирически размисъл. тя притежава вродена човешка деликатност и подчертана, благородна сдържаност на поведението във всичките си роли. като че ли между кръга на живота и кръга на изкуството тя не поставя рязка граница. всичко в нея е премного етично и премного красиво. гледайки я на сцената, вие си я представяте в живота, гледайки я в живота, вие си я представяте на сце-ната. тази бликнала интелигентност, тази лирическа чувствителност, тази при-ветливост и едновременно сдържаност създават между вас и нея „дистанцията“ на онова човешко благородство, което стои в основата на голямото изкуство. „изкус-твото“ в живота и животът в изкуството у нея сякаш се сливат в едно неразривно цяло, което определя целостта на нейната личност. „нетеатралността“ на зорка йорданова е стремежът да поставиш живота на гра-ницата на изкуството, да му вдъхнеш благородния патос на човешките стремежи и идеали, да го осмислиш естетически, т.е. да съумееш да видиш красотата на човеш-ката личност, нейната неповторима човешка ценност, да видиш, че както хората от живота се качват на сцената, така и благородните хора, които живеят на сце-ната, слизат сред живота, реално съществуват. и техният жребий е различен в за-висимост от обществото, в което са поставени да живеят и действат. така, тръгвайки от нетеатралността на зорка йорданова, ние стигаме до темата в ней-ното изкуство. тя се ражда някак непосредствено, чужда на всяка предварително из-работена теза или естетическа концепция. тя блика от цялото ù същество и затова е така заразително подкупваща и правдива. това е един постоянен светъл лъч, който преминава през дългия низ на нейните образи. една блестяща огърлица на утвържда-ване на човешките ценности и достойнства. нейните героини страдат и същевре-193 зорка йордановаменно вярват. те носят лирическата вяра в тържеството на хуманистичния идеал. оттук тази постоянна мечтателност у всички героини на зорка йорданова. тя умее да задържи образа на границата на вълнуващи мъжествени чувства, чийто лиризъм блика от самата природа на актрисата и придава поетическа мекота, но не санти-ментална размекнатост. такова е възприятието от играта на зорка йорданова. богато, сложно и, бих казал, песенно. тя не обича символиката на сцената. тя е премного „земна“ за това. всичко, което подменя живия живот на сцената или свежда неговото богатство и много-образие до една-единствена отвлечена и интелектуализираща морална категория или нравствен принцип, е чуждо на нейното изкуство. затова и нейният лиризъм е земен, жизнен, разбираем и плътен. две характерни черти отличават изкуството на зорка йорданова – интелигент-ност и чувство за съвременност. тази вродена интелигентност се изразява в мъдрата хармоничност на нейните образи, в тяхната вътрешна скромност и най-вече в това изящно чувство за такт, което отличава всичките ù роли. в нейното поведение няма внезапност и изненади. но има последователност и твърдост, които диктуват силата на характера, скромност и самосъзнание за достойнство. зорка йорданова винаги е поразявала със своето остро чувство за съвременност. струва ми се, че това чувство за съвременност идва преди всичко от нейния голям интерес към човека и нейната близост с живота. в нейното изкуство има непрекъснат стремеж за свързване и приближаване с хората, който чертае този променящ се ритъм и чувствителност на мисленето. зорка йорданова е играла много роли. нейната творческа палитра е наситена с цве-тове и преливащи багри. един светъл, богат творчески живот – от консуела на л. андреев до героините на горки – повече от 80 роли. един пренаселен свят от различни и прекрасни образи. голяма част от тях са роли от класическия репертоар. но не-прекъснато имате чувството, че и дездемона, и порция, и розалинда, и донна сол, и елисавета, и нина живеят в настоящия живот. дистанцията на времето не ги е от-далечила. в класическия репертоар зорка йорданова умее да улови проблема на на-стоящето. онова вечно живо човешко вълнение, което живее в нашите дни. какво да кажем за нейните български образи? тя ги обича – боряна, царица теодора, надежда и още колко образи! тя цяла се потапя в родната атмосфера, диша и мисли чрез нея. всички помним нейните героини, следили сме със затаен дъх тяхната съдба, но преди всичко помним актрисата зорка йорданова, обичаме нейното изкуство. наистина години наред тя, иван димов, владимир трендафилов и петя герганова държаха репертоара на народния театър. тогава едно младо поколение – приятели на театралното изкуство чрез нея заобичаха театъра. изкуството на зорка йорданова е едно духовно и естетическо откровение. то е не-забравимо. 1964 (из „любомир тенев. избрани произведения“, том ii. с., 1975, с. 387–402.) 194 пантеон. книга втора195 зорка йорданова зорка йорданова в ролята на чанг хайтанг от пиесата „тебеширеният кръг“ на клабунд. народен театър – софия, 1926. постановка – хрисан цанков. музика – панчо владигеров. сценография и костюми – иван пенков.196 пантеон. книга втора атанас далче в 1 9 0 4– 1 9 7 8 фотография. национален литературен музей. роден в солун на 12 юни 1904. 1910 – ученик в българското училище в цариград. 1914 – семейството му се преселва в българия. 1926 – излиза стихосбирката „прозорец“. 1927 – за-вършва философия и педагогика. в рим посе-щава лекции по история на изкуството. 1928 – издава „стихотворения“. заминава за фран-ция. връща се през 1929. 1930 – стихосбирка-та „париж“. 1936 – завършва курс за препо-даватели по френски език към сорбоната. 1943 – „ангелът на шартър“. 1964 – книгата „стихотворения“. 1965 – сборникът „стихо-творения“. 1967 – „фрагменти“. 1972 – „балкон“. наградата на виенския университет „гот-фрид фон хердер“ за целокупното му литера-турно творчество. 1974 – „стихотворения. фрагменти“. „атанас далчев – избранное“ (изд. „художественная литература“, москва). 1978 – „стихотворения. фрагменти. мисли и впечатления“. работи като учител, редак-тор и преводач. атанас христов далчев уми-ра на 17 януари 1978 в софия. 1980 – „стра-ници“. 1984 – „съчинения в два тома“, т. i – поезия, т. ii – проза. (из биографичната справка от христо далчев в „съчинения“, т. ii, 1984.)„за духа не съществуват сезони и възрасти“ ми л е н а ца н е в а научи ме, господи, велик, да живея като всички хора. ат. д а л ч е в („молитва“, 1927) неговата поезия е едновременно дълбоко лично изстрадана и същевременно сдържано дистанцирана от непосредното чувство, поезия не на преходните настроения на мига, а на промислените обобщения, на вътрешния драматизъм на живота. литературната му и житейска съдба не е белязана с изключителни драматични събития, но духовните измерения на неговия поетичен облик се крият в дълбочина. поезията му се опира върху специфичната дарба на поета да чувствува необикновения смисъл на обикновеното. безразличен сякаш към историческите бури на епохата, съзерцателно застинал в своите предметни и точни изваяния, стихът на далчев е странна рожба на същата оная онагледяваща литературна пролет, която даде на българската поезия револю-ционните устреми на христо смирненски, идейно-естетическия бунт на гео милев, стихийната виталност на елисавета багряна. поет, който се отличава с подчертан стремеж към теоретическо осъзнаване на есте-тическите процеси, той е автор и на редица литературнокритически статии и ори-гинални литературно-философски размисли и наблюдения във формата на лаконични и често афористични „фрагменти“. и в тях още от втората половина на 20-те го-дини той категорично обявява за мъртви естетиката и поетиката на доминиращия през онова време в българската поезия символизъм. но, от друга страна, в неговите литературнокритически страници ще намерим и не едно признание за влиянието, което поетите символисти упражняват над поколението от времето на младостта му. „това влияние беше толкова силно – обяснява по-късно той, – че за да се освободят от него, някои от нас трябваше да се възбунтуват срещу тях. тук е обяснението на известни наши отрицания: нашата омраза беше любовна омраза, една неразделна част от нашето възхищение.“ срещу изтънчения блясък на сим-волистическата поетика далчев изправи суровите внушения на реалния предметен свят. образността, лексиката, ритъма, римата – във всички области на поетиката атанас далчев бе един от ония, които в средата на 20-те години прокарваха пъртина за съвременната ни поезия с нейния вкус към реалните измерения на живота и естес-твеното всекидневно звучене на езика. с рядка за биографиите на българските поети литературна и философска подготовка, поклонник и възпитаник на френската и ита-лианската поезия, той безспорно е оформял своя поетичен облик и под влиянието на чужди образци. но насочването към тях идва като резултат от един верен усет за вътрешните закономерности на националното литературно развитие. пред мен е книгата разтворена и денем и нощя; все сам, аз не познавам хората, не зная и света. 197 атанас далч евв реалните житейски форми на изживяването, изразени със сдържан лиризъм и изящна простота, далчев намира своя истински поетичен глас. и това вдъхва нов поетичен живот на предметните изображения и обективно изградени образи в неговия худо-жествен свят. но поетическият облик на атанас далчев е твърде интелектуален, за да може драмата на отчуждението да бъде разрешена на равнището на този непо-среден изблик на витални чувства. цялата тази драма в социално-психологическата си основа всъщност не бе далеч от онова, което се бе разигравало и в рицарските за-мъци на символистичната поезия. но далчев смъкна нейните екзотични воали, очисти я от мистичния и книжно-литературен дъх и я показа в нейните реални жизнени форми и психологически измерения, в нейната социално-историческа определеност. и тук идва най-неочакваното. след стихосбирката „ангелът на шартър“ далчев замлъква като поет. естественият край на неговите идейно-психологически търсения идва в един изпълващ се с ужаса на унищожението исторически период и далчев от-варя сърцето си за света в твърде неподходящ момент. за деликатния хуманизъм на поета ужасите, които стовари върху човешкия род втората световна война, из-глежда, бяха твърде непосилно бреме. за нов поетичен живот авторът на „ангелът на шартър“ се събуди, когато вече всички го смятаха за отдавна изгаснала поетична звезда. отминаваше в историята догматичният период на литературните схеми и подчертаната духовна независи-мост на далчев можеше свободно да избира свой път в общия литературен поток. магията на поезията извърши невероятното. в своите стихове 70-годишният далчев изглежда много по-млад от някогашния почти невръстен автор на „болници“ и „хижи“ (от сборника „мост“ и стихосбирката „прозорец“), много по-близо до оная станала вече история литературна пролет, в която бе направил първите си поетични стъпки. той посвети цял един поетичен живот, за да преоткрие художествено простите ис-тини на света, и неговата поезия ни върна виталността на 20-те години интелек-туално пречистена и извисена като познание и мъдрост. оттук и тая поетическа дълбочина, която нарежда стиховете от последния период на живота му между най-хубавото, създадено от неговия богат на философски внушения стих. (из предговора към „атанас далчев. съчинения в два тома“. с., 1984, т. i, с. 5–27. със съкращения.) 198 пантеон. книга втораатанас далчев към р о д и н ата не съм те никога избирал на земята. родих се просто в теб на юнски ден във зноя. аз те обичам не защото си богата, а само за това, че си родина моя. и българин съм не заради твойта слава и твойте подвизи и твойта бранна сила, а зарад туй, че съм безсилен да забравя за ослепените бойци на самуила. да търси който щè, във теб сполука бърза и почести, и власт със страст една и съща, страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща. 1965 (в. „литературен фронт“, бр. 47 от 18. ix. 1965.) 199 атанас далч ев200 пантеон. книга втора факсимиле от ръкописа на стихотворението „повест“ от атанас далчев. 1925. национален литературен музей.ми с л и и в п е ч атл е н и я б ъ д ещето и м и н а л ото миналото подхранва бъдещето и се разкрива в него. много неща ние виждаме и научаваме още в детството си, и ги разбираме едва след време като възрастни. не с е м ъ ч и д а и з м и с л яш не се мъчи да измисляш: казвай без страх истината! хората така са свикнали да лъжат, че никой няма да ти повярва. мъ л ч а н и ето човек много често приказва само за да не мълчи. мълчанието е най-трудното нещо и на сцената, и в живота. е д и н д е н ч о в е к ще р а з б е р е един ден, след като е посетил луната, човек ще обиколи и други планети. и тогава чак ще види колко хубава е била земята и ще разбере, че е живял в рая, но не е знаел и не е оценил това. у с п е х ът човек е най-самотен в успеха си. тогава и приятелите му го напускат. едни – от завист, други – от страх да не помисли, че му се докарват. д ъ л г отъ р п е н и ето н а н а д е жд ата болката иска да мине по-скоро. насладата е също нетърпелива. само надеждата постоянствува, тя прекрачва и смъртта. мл а д о стта и жи в отът каква нещастна мисъл е да се гледа на детството и младостта като на подготовка към живота, когато той е тъкмо в тях. как всички – и родители, и учители, и общество – заговорничат срещу младостта и живота и се мъчат по всякакъв начин, с всевъзможни средства да ти ги отнемат. затворят те още дете всеки ден по четири часа в училище, заковават те още толкова над книгата, после те тикват в разни прашни канцеларии и така от маса на маса, от служба на служба, вечно на работа, вечно в неволя, те избутват към старостта и смъртта. (извлечение от раздела „мисли и впечатления” в том втори от „съчинения в два тома” на атанас далчев, с., 1984.) 201 атанас далч ев202 пантеон. книга втора васил стоилов 1 9 0 4– 2 0 0 1 фотография, 1999. константин танчев. роден в софия на 29 февруари 1904. 1927 – за-вършва живопис в държавната художествена академия в софия при проф. цено тодоров. 1929–1932 – специализира в париж. участва в есенния салон (1929) и в салона на френските художници (1930, 1932, 1935). самостоятелна изложба в париж (1931). доцент (1954) и про-фесор (1960) във великотърновския универси-тет „св. св. кирил и методий“. юбилейна изложба в софия – 1994 в изложбената гале-рия „шипка“ 6 и 2004 – в нхг – софия. васил стоилов попантонов умира на 8 юни 2001 в софия. негови творби притежават нхг – софия, сгхг, художествените галерии в раз-град, пловдив, кюстендил, благоевград и мно-го художествени сбирки у нас и в чужбина.духовните владения на художника ат а н а с б ожк о в още в зората на големия му творчески ден критиката в париж му препоръчва да се връща по-често към родните духовни извори, от които е пил, и да се вглежда с доверие в българската икона. тези думи бяха разбрани от него много добре. той ги разбра, за-щото беше вече убеден, че трябва да търси своето творческо щастие в съдбовния контакт с голямата национална линия в духовното ни развитие с помощта на опое-тизирани, митологизирани или сакрализирани образи, въплъщаващи трудолюбието, чистото родолюбие и моралните добродетели на нашия народ. в края на 20-те години, преди да е закръглил двадесет и петата си година, васил стои-лов обогатява българската пластическа култура с творби като „гостенка“ (1927), „еремит“, „баба с шал“, „шоп от с. герман“ (1928) и др., които отдавна възприемаме като класически. ярките, поразяващо цялостни и жизнени образи от тези картини, правят нашето духовно небе по-ведро, емоционалните ни простори по-приветливи, нашата национална гордост по-разумна... художникът пресъздаде образа на своя баща – поп стоил – по натура, старателно и няколко пъти. най-напред той създаде своята великолепна рисунка с молив – остра и чиста като творбите на холбайн, а завършения портрет изгради с удивляваща ак-варелна техника, но със същата яснота и чистота на формата и израза. това бе най-близкият му човек, но той искаше да го разкрие не в сантиментален план, а като един от онези възрожденски свещеници, които п. р. славейков представя едновре-менно като зографи, даскали, просветители или бунтари. и когато възприемаме този образ така цялостен, земен и човечен, ние не се питаме дали той е преди всичко ро-дител, или духовник. той е и едното, и другото. васил стоилов нямаше свое ателие. той работеше в своя хол, там, където посрещаше и своите гости и където господствуваше винаги изящен ред. или по-точно – рису-ваше навсякъде. той превърна в свое ателие света на шопите от герман. превърна в свой дом цялата наша природа от голите баири на кричим до бреговете на янтра и цялата наша история – от проповедите на поп богомил до тайните събрания на апос-тол левски. в този необхватен дом неговото въображение и творческият му морал откриваха преди всичко жизнените превъплъщения на хармонията и красотата. за него беше ясно, че ние сме оцелели през всички драматични поврати през вековете, защото сме имали надеждни и свещени духовни опори. защото сме издигали в култ съзиданието, а не разрушителните стихии. днес ние сме задължени да надникнем, всеки поотделно, в олтара на интимните си чувства и да направим своя равносметка – равносметката за нашата готовност да разбираме красивия ред в тази наша родна естетическа вселена. на нашата убеденост, че без поддържането на този хармоничен ред и без надеждните пътища към великото духовно наследство на страната ни на-203 васил стоиловшето единство като народ и общото ни движение към върховете на европейската цивилизация ще бъдат винаги застрашени. „мисля си за моята страна, за моите селяни и за земята.“ тези думи на васил стоилов ни връщат към постоянството на сърцето, а чрез това постоянство към първата любов, към майката, към родната земя, към корените на нашата родова памет. а може би преди всичко към истината, че когато се завръщаме от безплодните пътища на преходното и суетата, обезверени в гонитбата на химери, все едно какви са те, ние имаме на разположение един цялостен и завършен свят, в който можем да намерим отново духовното си равновесие – света на васил стоилов, в който майчината ласка е истинска и земята ни е ведра и приветлива. (предговор към изданието – репродукции по повод юбилейната изложба на васил стоилов в софия, 1994. със съкращения.) 204 пантеон. книга втора васил стоилов. легнало момиче, (етюд към „жътва“). 1941. цветен молив, хартия, 43 х 59,7 см. хг – сливен.205 васил стоилов в а с и л сто и л о в. мома от с. герман, 1937. акварел върху дъска, 120 х 100 см. нхг– софия.206 пантеон. книга втора любомир пипков 1 9 0 4– 1 9 7 4 фотография. христо юскеселиев. роден в ловеч на 6 септември 1904. следва в държавната музикална академия в софия (1919–1925) и в парижката консерватория при пол дюка (1926–1932). директор на народ-ната опера – софия (1944–1948). професор в софийската музикална академия (1948). 1974 – любомир панайотов пипков умира на 9 май. т в о р б и : оперите „янините девет братя“ (1937), „момчил“ (1948) и „антигона“ (1963); „сватба“ – поема за хор и оркестър, „орато-рия на нашето време“ (1959), пет симфонии, концерт за пиано и оркестър (1954), концерт за кларинет и оркестър и др. автор на хоро-ви, солови, масови песни, на музика към фил-ми, на много статии за музикалното твор-чество, по обществени и културни проблеми. („избрани статии“. с., 1977).авто б и о г р а ф и я (отпечатана в програмата за операта на любомир пипков „момчил“, поставена през 1948 г. в софийската народна опера) родил съм се на 6. ix. 1904 година. родното ми място е ловеч с люляковите гори, ре-ката и покрития мост. първите ми спомени обаче са от софия. полета с трънаци в покрайнините на града и игри на бебек, на гуда, на дълги магарища и на войници. във вестника „вечерна поща“ сричах новини от триполитанската война. скоро войната дойде и при нас. обирахме градините, кичехме войниците с цветя и изпращахме влаковете. после настъпи затишие и след това посрещнахме първите ранени. още помня дългите бол-нични коридори, ранените войници и острата миризма на йодоформ. животът бързо се променяше. на четиринадесет години вече учех пиано при иван торчанов. баща ми, композиторът панайот пипков, желаеше за мене едно „по-спо-койно“ поприще – гимназия, университет, после лекар или правист. но това не се случи. баща ми нямаше пари. богатството му беше огромната любов към хората и приро-дата, възторг за хубавите неща и почти религиозен култ към изкуството. странно ми беше защо на тоя културен, ентусиазиран, благороден, жизнерадостен и смел човек не вървеше в живота. настъпи първата световна империалистическа война. пак обирахме цветята в гра-дините и изпращахме войниците, но някаква дълбока промяна в хората и тяхното мислене променяше и облика на тази война. зачестиха некролозите. повесиха черен креп на вратата на съседа ни – печатарския работник крум. после войната се затегна и дойдоха гладът и бунтовете. дойде пробивът и владайските събития. видях германската дружина, която като глутница вълци премина полето и препречи пътя на разбунтуваните някъде към кня-жевската гора. на другия ден видяхме локвички кръв, изпочупено оръжие и пресни гро-бове. войната беше завършена. моите занятия с музиката вървяха доста повърхностно. когато сядах на пианото, прислушвах се в шума на улицата, където избликваха протести и убиваха хора. през прозореца виждах озверен човек да тича подир младеж и да го поваля с един удар на сабята си пред очите на майка му. и днес, когато трябва да кажа нещо за себе си, не-усетно навлизам в тия събития, като че ли в тях се крие не само най-същественото от моята биография, но и от биографията на цялото мое поколение. през 1919–1920 г. бях вече ученик в музикалното училище. отначало в класа на х. виз-нер, после при ив. торчанов. вечер свирех в оркестри, по ресторанти, сладкарници, кабарета, циркове и др., за да изкарам по нещо. често ноктите ми посиняваха от ра-бота и не можех да докосна пианото. по това време написах своите първи и наивни творби. един месец преди септемврийските събития (1923) изпитах сам що значи да 207 любомир пипков208 пантеон. книга втора бъдеш арестуван на улицата „в името на реда“, макар че това се случи по един не-значителен повод. септемврийските събития заседнаха в съзнанието ми и написах „септемврийска прелюдия“ за пиано. от нея през 1928 г. се роди върху текста на н. фурнаджиев песента ми „конници“. в тоя период от време всъщност е моето оформ-ление като композитор. тогава написах и струнен квартет, и други клавирни творби, които се изпълняват и днес и носят характерните черти на моето послешно твор-чество. от 1926 до 1932 г. работих композиция в класа на пол дюка в париж. твор-чески винаги ме е вълнувал проблемът за изграждане на български музикален стил. винаги съм считал, че той трябва да се оформи с помощта на три огромни фактора: опита от световната класическа музика, нашето песенно и ритмично богатство и от историческия момент, който внася съдържание в творбата. всеки опит да се пре-небрегне един от тия фактори превръща творчеството на композитора в безсмис-лица. да желаеш и да сполучиш в изкуството обаче все пак са две различни неща. и аз на свой ред съм преживял много творчески несполуки. от 1932 до 1947 г. работих като корепетитор, диригент на хора и директор на народната опера. през това време или по-право в свободното си време, завърших първата си опера „янините девет братя“ (премиера през 1937), поемата за хор и оркестър „сватба“ по текст на н. фур-наджиев, която беше изпълнена само веднъж, предполагам поради своето остро за онова реакционно време съдържание, много хорови, масови и др. песни и най-сетне опе-рата „момчил“. идеята за „момчил“ избликна и се оформи у мене с голяма сила през 1939 г., когато германците започнаха нахлуванията в славянските земи. на 16 август 1939 г. написах първите страници от увода към първото действие, преди още да имах текст от либретото на операта. една и половина година по-късно благодарение на хр. радевски и ст. загорчинов вече можах да започна цялостно работата. събитията винаги са били тясно свързани с творчеството ми. и ако първата ми симфония спомня за войната в испания, в „момчил“ са проникнали всичките ми вълнения и възторзи, предизвикани от грохота на втората голяма война. сега за „момчил“ има думата народът – нашата общественост, после може би пак аз, обаче не с думи, а с една творба. (от „любомир пипков. избрани статии“. с., 1977, с. 29–31.)неделима част от световния музикално-исторически процес ив а н х л е б а р о в любомир пипков пише в почти всички съществени жанрове в музиката на xx век и е невъзможно да се говори за преобладаващо значение на някой от тях. така се форми-рат основните жанрови линии в творчеството му: камерните инструментални и во-кални жанрове, хоровата музика (от „музикалния плакат“ на масовата песен до експресивната хорова поема), кантатно-ораториалните цикли, театралната и ки-номузиката и симфоничните жанрове. разбира се, подобна равнозначност на музи-кално-жанровите линии у композиторите на xx век не е изключение и ярък пример в това отношение е сергей прокофиев. особеното при любомир пипков обаче е от-носителната равномерност в еволюцията на композитора едновременно във всичките жанрови линии. като че ли поредният номер на симфонията, струнния квартет или на операта са своеобразен индекс, обозначаващ „номера“ и на творческия му период. тази равномерност в паралелното развитие на музикалните жанрове е особено ярък израз на единството в еволюцията на пипков. в това отношение у него се проявяват редица общи закономерности, които откри-ваме в музиката на xіx и на xx век. ще припомня само активната роля на клавирната соната през ранния виенски период у бетховен. в съвсем друг исторически контекст подобна закономерност се установява и в творчеството на пипков. така осмисляме в еволюцията на композитора мястото на камерните жанрове като своеобразна творческа лаборатория за формирането на нови художествени идеи. не случайно „творческият взрив“ през 1928–1929 г. се осъществява преди всичко в сферата на ка-мерната музика: първият струнен квартет, българската сюита за пиано, баладата „конници“ и т. н. това обяснява и защо друга „преломна“ творба като симфония-кон-церт за виолончело първоначално е замислена като соната. особено съществена роля в музиката на xx век играят синтетичните жанрове. това се отнася преди всичко за операта, но подобно значение имат и кантатните жанрове, и киномузиката като специфична рожба именно на нашето столетие. такава е ролята на тези жанрове и в творчеството на пипков. и трите му опери представляват най-ранното цялостно утвърждаване на художествените идеи на композитора през трите различни периода. към тях ще прибавим същественото значение на „сватба“ и ораторията като силни импулси за цялостното жанрово изграждане на твор-чеството му. обобщение на различните процеси на творчески търсения в синтетичните жанрове и в камерната музика са симфоничните жанрове и по-точно симфонията. няма да припомням подробно аналогиите, които бяха направени с подобната функция на сим-фоничната музика в творческата еволюция на онегер, барток, кодай, енеску, шима-новски. особеното при любомир пипков е, че този процес от натрупването на нови 209 любомир пипковдраматургични идеи и изразни средства в синтетичните жанрове към тяхното об-общение в симфоничната музика получава трикратно утвърждение. така 20–30-те години с тяхното разнообразно жанрово изявяване в музиката на пипков като че ли намират обобщение в „симфоничния“ втори период, когато от края на 40-те години една след друга се появяват поредица симфонични творби. в края на живота си пипков достига до идеята за петата симфония като архиобобщение на своите творчески търсения в продължение на половин век. така се оформя единна йерархия в творче-ското му развитие през различните десетилетия, когато не само последните години са равносметка на изминатия път, но и целият трети период представлява обобще-ние. не случайно през почти всички тези години в съзнанието на композитора гори непрекъснато идеята за последната симфония. с операта „момчил“ през първата половина на 40-те години се утвърждава за пръв път цялостно новата героико-драматична идея на пипков. в началото на 1939 година, в париж, в съзнанието на пипков вече звучи героичният устрем на темата от финала на „сватба“. естетическата идея за „националния стил“ като „разтваряне“ на инди-видуалното съзнание в обобщената народна стихия постепенно се формира като ге-роичната идея – израз на новото драматично виждане за света, при което в про-тиворечиво единство встъпват обособеният индивидуален личен свят със света на извънличностното. този процес особено ярко и отчетливо личи в творческата еволюция на любомир пипков през 40-те и първата половина на 50-те години. през тези петнадесетина го-дини, когато в неговото творчество господства героико-драматичната концепция, музикалното съзнание на композитора като че ли преминава през няколко етапа на различни състояния. предреволюционните години на работата върху „момчил“ – това са години на натрупване на нови драматургични идеи, на нова музикална лексика, когато работата над операта „излъчва“ от себе си и различни замисли за бъдещи творби, осъществени и незавършени. през втората половина на 40-те години обаче наред с утвърждаването на героичната идея възникват като контрастна линия на творчество елементи на лиричното виждане за света. тук не става дума за лириката на пасторала и прелюда, нито за лирико-скерцозната драматургия на цигулковия концерт. те са прояви на същото драматично виждане за света като противоречиво единство на личното и извънличното. обособяването на лиричната образна сфера е резултат и на дълбочинни промени във виждането за света, когато лириката се превръща в обобщено състояние на анализиращото света съзнание. първата половина на 50-те години – това е цялостното обобщение на процесите в развитието на героичната идея в сферата на симфонизма на пипков от това време. подобен процес се наблюдава и в годините на натрупване на новите идеи от средата на 50-те години докъм края на 60-те, за да се достигне до противоречивото им един-ство през последните години. петата симфония е израз на едно ново състояние на това съзнание, когато от етапа на „полифоничност“, на вътрешна контрастност композиторът отива към ново единство и обобщение, към нова творческа концепция, към нов период. пантеон. книга втора 210тази устойчива вътрешна логика в развитието на творческото съзнание на пипков ни дава основание да я потърсим и открием и в един по-широк мащаб, като логика на цялата творческа еволюция на композитора. тогава ще можем да разберем защо така ярко контрастно звучат вътрешните противоречия в творческото съзнание на пип-ков през 40-те години, за да се достигне до цялостното обобщение на художествените му идеи през третия период. последователността на обособените периоди в твор-ческата еволюция на любомир пипков отново потвърждава мисълта за единството на нейната отвореност и завършеност. именно тези качества особено органично вписват творчеството на забележителния български композитор като неотделима част в световния музикално-исторически процес. (заключителна глава от книгата на иван хлебаров „творческата еволюция на любомир пипков“. с., 1966, с. 277–282. със съкращения. вж. също иван хлебаров „избрано“, т. 1. изследвания, публикации. с., 1997 и т. 2. творци и творби. с., 1999.) 211 любомир пипков212 пантеон. книга втора стоян в ене в 1 9 0 4– 1 9 8 9 фотография. константин танчев. роден на 21 септември 1904 в село скриняно, кюстендилско. завършва софийската худо-жествена академия през 1931. носител на на-ционални и чуждестранни награди за живопис и графика. излага свои творби в австрия, белгия, гърция, гдр, италия, китай, румъния, ссср, турция, чехословакия. участва в об-щите художествени изложби в страната. урежда няколко индивидуални изложби от живописни и графични творби. създава много карикатури, рисунки за периодичния печат и илюстрации за книги. стоян венев илиев умира в софия на 20 март 1989.полюсите на комичното и трагичното в изкуството б о г о м и л р а й н о в има зрители, които ценят в творчеството на стоян венев главно рисувача. други, напротив, поставят на първо място продукцията на живописеца. аз лично не бих се нагърбил с рискованата и струва ми се безплодна задача да определям в коя от тия две области майсторът е постигнал повече. оригинален и продуктивен график, той е в същото време един от най-ярките представители на съвременната българска жи-вопис. действително, когато гледаш някои от платната на венев, струва ти се, че худож-никът е имал за цел да постигне пределната мощ в мажорната звучност на цвета, да опожари платното с огнени червени и жълти блясъци, избухващи сред студените сия-ния на изумрудената зелена и ултрамарина. и ти се струва, че тези интензивни до последен предел багрени съчетания са взети направо от пламтящия залез или от вио-летовия здрач, от хладината на горската листовина или от зноя на зрелите жита, от златото на деня или от синьото на нощта. но същият този опиянен от цвет-ността на света човек стига в някои от най-солидните си постижения до един суров аскетизъм на колорита, до приглушените зеленикави или кафяви гами, точно тъй, както в своята емоционалност минава от открития смях с цяло гърло до вглъбеното мълчание на трагизма. автентичен рисувач, венев е и автентичен живописец. за разлика от някои графици, които си опитват късмета и с боите, майсторът не прави „цветна графика“. той се насочва към картината по необходимост, защото образът, който е узрял в душата му, не може да се изрази другояче освен в картина. венев е неосъществен, или по-точно, своеобразно неосъществен монументалист. още ранните му композиции („село“, „празник“) представляват панорами на цял един бит. тия панорами се раждат от нуждата на художника да разказва, от жаждата да включи едно голямо човешко множество с цялата сложност на отношенията, от стремежа да превърне живопис-ния свят в подобие на истинския свят по населеност, противоречивост, многоли-кост. този човек е сякаш роден, за да изпълва с гмеж от образи огромни плоскости. склонността към монументалност се изявява и в любимите на майстора живописни похвати. много често той изгражда плоскостно-декоративно формите, само намек-вайки за обемност и пространственост, докато в други случаи стига до подчертана триизмерност, моделирайки масите едро, търсейки да изтъкне най-характерното в тях. в тоя стремеж към експресивна отчетливост художникът използва почти ви-наги тъмния контур, на места разливащ се в ивици сянка, сред която формите по-тъват или изплуват. дебелият черен контур придава на някои картини изгледи на стъклописи, при което илюзията се засилва от интензивността на цветните петна, сякаш пронизани от светлина. 213 стоян венев214 пантеон. книга втора стоян венев. художник, 1982. акварел, туш, хартия, 34 х 51 см. художествена галерия „вл. димитров–майстора“ – кюстендил.215 когато гледаш отблизо творбите на венев, не можеш да не изпиташ оная наслада от „чистотата“ на работата, каквато наслада поражда всяко високо майсторство. само при такова гледане отблизо може да се проникне в „магията“ на живописеца, да се вкуси от сложната тъкан на творбата, изградена четка до четка, всяка мазка поставена уверено, със свой ритъм на движението, със свое звучене на тона. понякога над тия мазки са положени други, които оставят долните да прозират и правят за-едно с тях един богат нюанс. всеки от тия нюанси добива истинската си стойност само в съотношение със съседните, с които образува един детайл, а всички тия де-тайли се сплавят и осмислят само във взаимодействието си като неделими съставки на едно цяло. всичко е взаимно свързано, взаимно обусловено, взаимно проникващо се и същевременно всяко багрено петно, всеки живописен елемент има своя хубост, като сполучлива фраза в един хубав текст, като запомнящия се пасаж на една хубава мелодия. една картина на венев не е от рода на тия работи, които могат да бъдат по невни-мание отминати от зрителя. тя привлича всекиго, макар и по различен начин – с ко-мизма или покъртителността на действието, със своеобразието на типажа и обстановката, със звучността на тоновете и изразителността на контура, с необи-чайността на живописните похвати. не всички зрители еднакво ще вкусят тая творба, не всички ще проникнат в нея до еднаква дълбочина, но тя въздейства всекиму, изтръгва всекиго от безразличието, поражда тая искра на съприкосновението, без която нито художникът може да намери път към зрителя, нито зрителят – да стигне до творбата. самобитен в таланта си и самостоятелен в работата си, стоян венев не е от ху-дожниците, които кокетират с пренебрежение към реакциите на публиката. тоя човек е почнал творческата си кариера преди много години, рисувайки с въглен по сте-ните, и едва ли му е било безразлично какво мислят хората, минавайки край тия ри-сунки. после, десетилетия наред, той постоянно е говорел на тия хора с графиките си от страниците на вестници и списания и за него не е било без значение разбират ли го, или не. сега художникът рисува по-често с четката върху опънатото платно, отколкото с перото върху листа, но тая подробност не е никакво основание, за да забрави за кого работи. той цял живот се е чувствувал частичка от народа, служил е на светлата цел – тоя народ да живее по-щастливо и по-красиво. 1964 (извадки от книгата на богомил райнов „портрети“, с. 1975.) стоян веневна р о д н а п е с е н момче невеста фалеше: имам невеста работна, на ден си нишка теглеше, в неделя – къделя, вретенце, а во месецот – пасменце, во годината – платненце. там, дека мома предеше, тежка я дремка нападна, буднала фурка в пепелот, та легна мома, та заспа. пустата фурка дренова, дури се мома разбуди, пустата фурка никнала, родила дренки здреани. кога се мома разбуди, здрели се дренки назоба. 216 пантеон. книга втора стоян венев. рисунка по народната песен „пустата фурка дренова“, 1960. туш, 12 х 18 см. частно притежание. (в сборника на братя миладинови „български народни песни“. ii изд., с., 1891, 281, с. 372.)217 стоян венев сто я н в е н е в. сватбари, 1933. м. б., пл., 120 х 96 см. нхг– софия.218 пантеон. книга втора пе тя г е р г анова 1 9 0 5– 1 9 8 5 фотография. музей на народния театър „иван вазов“. родена в шумен на 29 януари 1905. завършва школата на н. о. масалитинов, специали-зира в париж. създава повече от двеста роли в героично-романтичния и в съвременния ре-пертоар на сцената на народния театър, софия. съпруга на артиста георги стама-тов. петя георгиева герганова умира в софия през 1985. роли : мария стюарт – „мария стюарт“ (шилер); лейди чилтърн – „идеалният мъж“ (о. уайлд); хайтанг – „тебеширеният кръг“ (клабунд); милкана – „майстори“ (р. стоя-нов); алгара – „еленово царство“ (г. райчев); лариса дмитриевна – „без зестра“ (остров-ски); химена – „сид“ (корней); ана кристо-фърсън – „ана кристи“ (ю. о’нийл); херми-она – „зимна приказка“ (шекспир); меглена – „хан татар“ (н. икономов); татяна – „враго-ве“ (м. горки); йоана – „св. йоана“ (б. шоу); жана д’арк – „орлеанската дева“ (шилер); юлия – „лилиом“ (молнар); катя хорват – „матура“ (ф. ласло); зоя – „изгубеното пис-мо“ (й. л. караджале); госпожа конти– „соло за биещ часовник“ (о. захрадник) и много други.в искрящите висини на изкуството а н а ив а н о в а в нейния дом витаят сенките на велики артисти. на театрали, оставили трайни дири в съкровищницата на своето национално изкуство. на творци, които тачим като пълномощници на въжделенията на различни поколения, свързващи миналото с настоящето, поставящи мост между нашата съвременност и бъдещето... те ни гле-дат от снимките, зафиксирали мигове от живота им. те присъстват с думите на благодарност и обич към обитателите на този дом. собствените им ръце са писали върху пожълтелите от времето снимки... шаляпин, васил кирков, кръстьо сарафов, николай мавродинов, исак даниел, шахатуни, юрий завадски, николай петров, стоян бъчваров... в този дом сякаш си дават среща забележителни творци на рус-кото и българското театрално изкуство от началото и средата на нашия век, за да въздадат слава на реалистичното театрално изкуство, издигнало в култ човека и правото му да извисява духовно своята любима публика. в този дом витае духът и на този, към когото са отправени словата на обич и ува-жение – големия артист георги стаматов. и сред многобройните снимки на тези незабравими актьори искри с ярките си багри портретът на една необикновено кра-сива жена, дала плът и кръв на стотици сценични образи. увенчала с неувяхваща слава българската театрална сцена, продължила творческите традиции на най-големите наши актьори и сама създала традиции. портретът на петя герганова – една от най-ярките звезди на българския театрален небосклон от трийсетте, четирийсетте и петдесетте години на нашия век... в царствената ù осанка – висока, стройна, в дългите ù изразителни ръце, в звучния ù музикален глас – ту драматично развълнуван, ту лирически притихнал, в гордата ù красива глава, в зелените бадемови очи, в чер-ната ù лъскава коса се крие очарованието на една ярка индивидуалност. петя герга-нова е изиграла повече от двеста роли в героично-романтичния и в съвременния репертоар. тя се изявява и като дълбоко трагедийна, и като лирико-романтична, и като драматична, и като ярко характерна актриса. достатъчно е да си спомним само някои от забележителните образи, които тя създаде на наша сцена. роли в творби на български автори и в пиесите на великите руски и европейски писатели. благода-рение обаче на яркия си темперамент и талант, тя успя да превърне тези образи в жизнени, убедителни сценични характери и разкри способността си да играе най-раз-нообразен репертоар. с еднакъв успех достига дълбочините на трагическите прежи-вявания и блясъка на комедийната непосредственост. от всяка роля тя прави за себе си едно откритие – едновременно насочено и към характера на драматургичния образ, и към всеобхватността на ярката ù творческа индивидуалност. през своя дълъг и непрекъснато устремен към славата и признанието творчески път петя герганова се среща с актьори, които споделяха славата на корифеи на българ-219 петя гергановаското национално театрално изкуство. най-често творческата ù съдба е бивала сплитана с артистичния талант на трима властелини на българската сцена: великия благородник сава огнянов, героичния рицар владимир трендафилов, вулканичния и одухотворен георги стаматов. в огромната галерия от прекрасни сценични превъплъщения тя има няколко необик-новено привлекателни образа, които е успяла да изгради майсторски и проникновено. между тях е мария стюарт от едноименната творба на шилер. актрисата е из-пълнявала тази роля с кирковска страст и всеотдайност, продължавайки традициите, които този велик актьор изгради при сценичната интерпретация на шилеровата драматургия. тя достига онези върхове на вдъхновеното творчество, когато духът е и възвишено страдащ, и пламенно бунтовен, и трагично жертвен. петя герганова осмисли голямата си актьорска дарба и в редица пиеси, написани в стила на строгия психологически реализъм. в тях тя въплъти образа на жената жертва, трагично разминаваща се с житийските обстоятелства, които разрушават целостта на вътрешната ù хармония, които погубват красотата. такава е нейната ана кристи от пиесата на о’нийл, юлия от „лилиом“ на молнар. такава е татяна от „врагове“ на горки. творческият път на петя герганова!... тя носи в сърцето си огромна любов към кра-сотата, увенчала със славата си пътя на нашето театрално изкуство. колко па-метни срещи, колко творческа радост и колко благородни усилия донесе на публиката петя герганова с нейното неуморно пътуване в искрящите висини на изкуството!... 1976 (из книгата на ана иванова „незабравимите. портрети и скици на театрални творци“. с., 2002, с. 25–33. със съкращения.) 220 пантеон. книга втора221 петя герганова петя герганова в ролята на химена от пиесата „сид“ на корней. музей на народния театър „иван вазов“.222 пантеон. книга втора елиас кане ти 1 9 0 5– 1 9 9 4 фотография интернет. писател романист, драматург и есеист, фи-лософ, роден в град русе на 25 юли 1905 година, елиас канети получава нобеловата награда за литература през 1981. космополитна лич-ност: роден в семейство на български евреи – по потекло испански заможни сефаради, той заминава с родителите си в англия през 1911. след смъртта на баща си живее в швейцария, а от 1913 – в австрия, париж, берлин. полу-чава докторат по химия във виенския универ-ситет, (от която, по неговите думи – след това вече никога не се е интересувал). първо-начално работи като преводач. опознава кул-турата, философията, религията и езиците на много народи по време на своите стран-ствания. канети умира в лондон на 14 август 1994 година.кратка хронология на творче ството на елиас канети 1 1928. сближава се с берлинските писатели и художници, между които исак бабел, бертолт брехт, георг грос, херман брох, ото дикс. 1931. завършва романа кант запали огъня, който излиза под заглавие die blendung (преве-ден на френски отначало като вавилонската кула, а по-късно като аутодафе, на българ-ски–заслепението), както и драмата сватба. 1935. die blendung публикуван във виена, лайпциг, цюрих. романът остава незабелязан. в лондон излиза под заглавие аутодафе. 1938. хитлер нахлува във виена. канети напуска австрия. 1939. в лондон работи над своята огромна антрополого-социоложка творба masse und macht – сборник афоризми, издадена на български маси и власт (1996). 1949. получава голямата международна награда за френска книга с романа la tour de babel, който е публикуван в гренобъл и в париж. 1950. в мюнхен излиза на френски език драмата comédie des vanités (комедия на суетата). 1956. публикува драмата обречените (le morts en sursis). 1960. излиза в превод на френски книгата masse et puissance. 1962. под заглавие welt im kopf излизат от печат в грац и виена избрани творби от елиас канети. 1965. публикува записки (aufzeichnungen, 1942–1948); іі ч. през 1970 г. (1949–1970). 1966. получава наградата на гр. виена и наградата на германските критици. 1968. за книгата гласовете на маракеш получава австрийската държавна награда. 1969. награда на баварската академия на изкуствата. 1971. публикува мемоарите спасителният език: история на една младост 2. 1972. сборникът напуканото бъдеще, за който става носител на наградата „г. бюхнер“. 1973. появява се мемоарната книга die provinz der menschen (1942–1972), на български издадена провинцията на човека (1981). 1974. публикация на книгата der ohrenzeuge, на български–подслушвачът: 50 характера. 1975. книгата das gewissen der wörte, на български–пристъпи от думи (1994). 1977. публикува другият процес, писма на кафка до феличе. 1980. мемоарната книга факел в ухото: история на един живот (1921–1931). 1981. канети получава нобеловата награда за литература. живее в лондон и цюрих. 1985. публикува третата мемоарна книга игра с очи: история на един живот (1931–1937). 1994. умира в лондон. 1 всички трудове на канети са писани на немски език. 2 на български издадена „спасеният език“. 223 елиас канети224 пантеон. книга втора ключът на елиас канети ми ш е л - фр а н с о а д е м é воден от амбицията да разказва за себе си, канети бе пожелал, когато бъде разглеж-дано творчеството му, да не се прилага към него някаква общовалидна теория за обяс-няване; с това негово желание трябва да се съобразим: основанието е, че всеки сам знае болката си! теорията, че религията е опиум за народите, както и теорията за класовата борба – осигуриха на маркс „едно потомство“ в продължение на сто и петдесет години. за фройд едип беше гарантиран международен паспорт; фройдисткият закон се прилага към всеки един, когато този закон се подкрепя от изтърканото банализирано „прес-тъпление на бащата“ – а дори и теорията анти-едип на жил делюз не променя нищо. все пак, необяснимо е как така властно канети се налага на читателя. не е случайно, че той отдава особена почит на стендал, което не е нищо друго освен стремеж са-мият той да бъде разглеждан по-опростено. моето мнение е, че канети е искал да се противопостави на фройд в неговата област, но със средствата на изследването – което не означава, че тези средства може да бъдат уеднаквени. той ни дава своите ключове, без да се интересува какви ключалки могат да отворят. канети не може, не повече отколкото стендал, да има ученици или своя школа; и без да поддържа като него двойствената връзка – с аристократичните чувства и с републиканската страст, – той пише най-напред за себе си, а по-рядко и за някои други. в предговора към неговите „автобиографични съчинения“ се опитахме да представим само по един вид от типологията на главните теми в книгите му, включени в това издание 1, защото не е възможно всичко да бъде вместено в един толкова кратък кадър: затова и разнообразието на „човешкия пейзаж“ обеднява. имам предвид онази огромна галерия от портрети, която представя канети като голям хуманист; цялата авто-биографична поредица обаче не може да бъде тълкувана така. читателят сам ще на-мери своя път между ориентировъчните пътеуказателни знаци, които мога само да предложа. колкото до подреждането им в стройна теория, аз се отказвам, още по-вече, че тези, които са опитали това, после са съжалявали. 1 в аналитичния предговор към този мемоарен сборник главните теми, които авторът м.-ф. демè разглежда, са: канети и езиците – езикът на канети; забраните и сексуалността; канети и темата за парите; канети портре-тист: един пример; масата. (бел. е. к.) (из предговора към “elias kanetti. écrits autobiographiques”. edition préfacée et annotée par michel-francois demet. albin michel. paris, 1998, p. xxix–xxx.)225 елиас канети големият хуманист всички творби на този своеобразен мислител са на границата между литературата и философията. френският ежеседмичник le nouvel observateur през 1980 г. помества обширна статия за писателя – „пророкът елиас“ с подзаглавие: „през целия си живот канети сякаш пише една творба, излъчваща желанието да бъде победена смъртта“. в своите „автобиографични съчинения“ елиас канети възстановява последователно пътя на своя живот – от най-ранна възраст, през годините на неговото образование до активната творческа дейност: „спасителният език: история на една младост“, (1905–1921); „факел в ухото: история на един живот“, (1921–1931); „игра с очи: история на един живот“, (1931–1937); „провинцията на човека“, (1942–1972); „тайното сърце на часовника“, (1973–1985). първата глава в „спасителният език” канети посвещава на родния си град. той об-рисува облика на стария русчук от първите години на миналия век с вълнение, поро-дено от спомена за детството, за обкръжаващата го среда, за близки и далечни хора. и в другите си автобиографични книги, при всеки подходящ случай, елиас канети на-помня за своята родна страна – факт, отразен в световните енциклопедични справки за големия писател нобелист.226 пантеон. книга втора елиас кане ти р у с ч у к 1 ( 1 9 0 5– 1 9 1 1 ) моят първи спомен разположен по долното течение на дунава, русчук, където съм се появил на света, беше прекрасен град за едно дете; когато казвам, че се намира в българия, човек би могъл да си състави и неточна представа: защото тук, в този град, живееха хора от различен произход и всеки ден можеше да се чуят седем-осем различни езика. освен българите, най-често дошли от селата, имаше много турци, които живееха в свой квартал, а встрани от него беше нашият еврейски квартал. срещаха се гърци, ал-банци, арменци, цигани. румънците идваха от другия бряг. имаше също руснаци – наистина малобройни. като пристанищен град на дунава русчук в миналото е имал изключително важно значение. пристанището бе привлекло хора отвсякъде – и това е естествено. става дума за годините, когато дунав замръзваше; реката преминавахме с шейни по леда, за да се отиде в румънската територия; изгладнелите вълци тичаха по петите на впрег-натите в шейни коне... не бих могъл да възстановя всички цветове на тези първи години в русчук, както и мъките и ужасите, през които хората бяха преминали. нищо от това, което щях да преживея в бъдеще, не може да се сравни под една или друга форма с русчук от онова време. европа тук – това бе краят на света. когато някой тръгваше по дунав към виена, казваха: той отива в европа; европа започваше там, където е свършвала ото-манската империя... 1 elias kanetti. histoire d’une jeunesse: la langue sauvée. (i. roustchouk. 1905–1911.) albin michel. paris. 1980. вж. също: elias kanetti. die gerettete zunge. geschichte einer jugend. (i. rustschuk). münchen. 1971. (кратък откъс от „спасителният език: история на една младост“.)з а е з и ц ите... съществуването на толкова много езици е факт – и това е най-тревожното за света. а то означава, че всяко понятие има толкова различни наименования и често се запитваме дали става дума за едно и също нещо. впрочем цялото езикознание се стреми множеството езици да се възвърнат към един-единствен корен. историята на вавилонската кула всъщност е историята за второто наказание на човека. след като беше изгубил своята невинност заедно с рая, много странно е, че човекът иска с хитрина пак да достигне небето. той беше вече вкусил от забранения плод и сега изучаваше тайното познание как може да се удовлетворява тази страст. но така човекът изгуби това, което бе съхранил по време на първото му изгонване: единството на наименованията. тази постъпка на господ ще бъде най-пагубното от действията, извършвани някога, тъй като смесване на езиците е имало и при първо-началното им създаване; затова трудно може да се разбере какви са съображенията му сега – при изграждането на вавилонската кула, – чрез разбъркването на езиците – да се отърве от голямото им изобилие... (elias canetti. le territoire de l’homme, (1942–1972). 1998, p. 972.) 227 елиас канети френското издание на мемоарната книга на елиас канети „история на една младост. спасителният език“. éd. albin michel, 1980. преводът на материалите към елиас канети в „пантеон“ е от вера панова228 пантеон. книга втора илка попова 1 9 0 5– 1 9 7 6 в ролята на кармен от едноименната опера на жорж бизе. родена на 2 август 1905 в софия. оперна пе-вица (мецосопрано). 1922–1929– учи и завършва пеене в държавната музикална академия в софия при ив. вулпе. специализира в консер-ваторията в милано при ф. танера и при пе-вицата вилани. заминава в париж и учи актьорско майсторство в школата на ваг при ф. литвин. солистка на гранд опера в париж, „ла скала“ в милано, театър „колон“ в буенос айрес, на оперите в австрия, испа-ния, монте карло, бразилия, египет, мароко, швейцария. илка стефанова мавродиева–попова умира на 30 март 1976 в софия. роли : амнерис („аида“ – верди); азучена („тру-бадур“ – верди); кармен („кармен“ – бизе); да-лила („самсон и далила“ – сен санс); лаура и сляпата („джоконда“ – понкиели); брангене („тристан и изолда“ – вагнер); улрика („бал с маски“ – верди); графинята („дама пика“ – чайковски); ефросина („момчил“ – пипков); иродиада („иродиада“ – масне); шарлота („вертер“ – масне) и други.229 илка попова под светлините на големите оперни сцени ма р и н б о н ч е в тя винаги е била и ще остане за своите съвременници примадоната. хората, които я познаваха отблизо, пазят спомена за изключителната певица с богато нюансирания топъл глас, с високоартистичен темперамент, финес и елегантност. в париж тя се радва на огромна популярност, може би по-голяма отколкото в родината си. бъдещата примадона се появява на бял свят на 2 август 1905 година, на празника на свети илия, затова е кръстена на негово име, с тайната надежда светецът да бди над нея. и наистина, тя има необикновена съдба. на шестнадесет години илка мав-родиева е вече студентка в класа по пеене на вездесъщия маестро иван вулпе. тя под-готвя с него ролята на амнерис от операта „аида“ на верди, която наскоро е поставена на софийска сцена. в ролята на радамес пее прославеният стефан маке-донски. пред всички, на сцената, той целува илка-амнерис по челото за големия ù пръв успех и тази целувка е певческият ù кредит, който тя получава за бъдещите си вокални изяви по света. още на другия ден проф. александър балабанов пише една пре-любопитна рецензия в „развигор“ – „...в събота, на 12 декември (1922 г.) на оперната сцена се представи едно младо дарование... тя бе свободна и силна като самата при-рода“. незавършила музикалната академия, илка мавродиева се омъжва за бележития цигулар виртуоз саша попов и остава в историята с името илка попова. получила диплом за музикално образование, тя отива в италия да учи и усъвършен-ства гласа си при певицата от миланската ла скала вилани. наскоро обаче решава да замине за париж при прочутата руска педагожка фелия литвин, изпълнителка на вагнер. резултатът – тригодишен договор с операта в бордо; изпълнява ролята на мадалена от „риголето“ на верди, иродиада в операта на жюл маснè. следва дълго-годишен договор с парижката гранд опера, където се представя с ролята на далила. след този дебют идва цяла поредица от сезони и роли, роли и сезони на огромни ус-пехи – и в париж, и по оперните сцени на франция. забележителният изразителен контраалт на илка попова се превръща в сензация за цяла музикална европа. ръководството на ла скала реагира светкавично – договор с певицата за три заглавия – „бал с маски“ на верди, „лукреция“ от респиги и „тристан и изолда“ от вагнер. в „бал с маски“ на миланската сцена (1932) в ролята на херцога участва прочутият бениамино джили. представленията минават с огромен успех – присъствието и изпълнението на тримата големи – джили, джина чиня и илка попова е блестящо. естествено хвалебствените критики в пресата не закъсняват. с голям интерес се посреща появата на българката и в ролята на брангене от вагнеровата „тристан и изолда“. десет години по-късно с тази опера, отново с участието на илка попова, се открива оперният сезон на театъра в генуа. след успеха също следва договор за участие в операта „орфей и евридика“ от глук. възходящият път към европейските230 пантеон. книга втора оперни сцени за нашата примадона е открит. със своя уникален глас, темперамент и артистичност илка попова е една от най-популярните оперни звезди на онова време. втората световна война е започнала и вече се води по полетата на европа. това се отразява на цялостния културен и музикален живот. точно в това време певицата получава покана за дългосрочен договор от метрополитен опера в ню йорк, но тя взема решение да се прибере в българия. това нейно завръщане обаче този път няма необходимия блясък и колорит – певицата не получава покана от ръководството на софийската опера за участие в нито едно представление. годината е 1942. по същото време в българия пристига за концерти нейният стар приятел, тенорът и киноартистът тито скипа, а няколко дни по-късно се очаква и партньорката му – известната певица бурани. непосредствено преди тръгване тя счупва крак и не може да пътува. концертът е заплашен от провал; тенорът моли илка попова за помощ. тя приема с радост предложението и концертът на двамата се превръща в събитие за българската публика. така, по силата на случайността, илка попова отново е на гребена на славата. оттук до новите изяви в софийската опера пътят е кратък. успешно изнася главните роли в оперите „кармен“ и „орфей и евридика“. показала отново пред родна публика чара и обаянието на големия си талант, тя отива във виена и около две години пее на сцената на щатсопер в творби от верди, бизе и ваг-нер. за любителите на оперното изкуство във виена, които са имали щастието да чуят певицата в „кармен“, тя е останала като „легендата илка попова – най-тем-пераментната, най-впечатляваща карменсита на своето столетие“. завръща се в българия малко преди 9 септември. софийската опера е в бедствено по-ложение поради бомбардировките в столицата. сградата на народния театър, където е и операта, е засегната от бомба. представления няма. италия обаче не забравя прочутото контраалто. през 1947 г. илка попова получава покана да се включи в постановката на „джоконда“ от понкиели в ла скала с ролята на лаура. в това време и театърът в генуа поставя същата опера, в която илка по-пова е поканена за ролята на майката на джоконда чека – сляпата. оперните спек-такли се редят един след друг в двата града с нейното участие. следващите прояви обхващат певческия ù период в софийската опера. голямата примадона от абсо-лютна класа през това време включва в репертоара си редица български творби. това са ролите на ефросина от „момчил“ на любомир пипков, кера от „хитър петър“ на веселин стоянов и някои други. през 1948 г. в темишоара, румъния, устройват честване на илка попова с „кармен“, превърнало се в триумф чрез ролята, която навсякъде по света е била успех за нея и за чието изпълнение е писано само със суперлативи. до края на живота си илка попова бе постоянна изпълнителка на ролята на старата графиня от „дама пика“ на чайковски. с нея тя искаше при всяко представление да каже на всички, че е познала картите на успеха: тройка, седморка, туз. и то не само на сцената, а и в живота, който тя изживя, вземайки от него всичко с пълни шепи. (из книгата на марин бончев и христо нонов „български оперни певци в ла скала“, с., 2001.)231 илка попова илка попова в ролята на иродиада от едноименната опера на жюл маснè в оперния театър на град бордо, 1931.232 пантеон. книга втора христо б ръмбаров 1 9 0 5– 1 9 7 4 фотография. христо юскеселиев. на бял свят се е появил на 15 октомври 1905 в плевен. през 1927 постъпва в държавната музикална академия в софия при проф. иван вулпе. от 1929 до 1935 хр. бръмбаров е на спе-циализация в италия. учи пеене с а. чеки, е. пиколи и най-плодотворно с педагожката лаура дел лунго-дамака. идват поредица по-кани за спектакли на различни италиански сцени, където блестящо изпълнява като ба-ритон широк оперен репертоар. след 1936 продължава неговият възходящ път на сце-ната на софийската народна опера. христо тачев бръмбаров остави изключително твор-ческо наследство като педагог – той бе про-фесор във вокалния факултет на държавната музикална академия. години наред препода-ваше на три места – у дома, в академията и в централната студия за вокалисти, създа-дена през 1961 в софия с негово съдействие. умира в софия на 12 юли 1974. (ал. аб.)вдъхновен певец и вокален педагог а л е к с а н д ъ р а б а джи е в декември 1967 година... броени часове след премиерата на „борис годунов“ в миланската ла скала с участието на николай гяуров. в работния кабинет на прочутата певица и педагожка мерседес леопарт – една от най-ярките звезди на ла скала през 30-те години, която като педагог е подготвила цяла група знаменити изпълнители – сред тях рената ското, фиоренца косото, ада мофо, елена сулиотис – бе ми особено приятно да чуя от самата нея: – българинът гяуров е най-добрият представител на белкантото, който може да се чуе днес. защото вие имате в момента най-добрия педагог в света за мъжки гласове – маестро христо бръмбаров! мерседес леопарт беше абсолютно права. но тя не бе чула великолепните певици вече излезли от гнездото на маестро бръмбаров и едва ли можеше да предположи, че в близките дни ще блесне звездата на гена димитрова и ще се изявят и други женски гласове в прочути оперни театри по света – като валерù попова, галина савова, нели божкова и идващите след тях. днес с гордост можем да определим маестро христо бръмбаров като един от най-значимите вокални педагози изобщо в историята на оперното изкуство. на 17 април 1932 г. той пее в оперния театър на лаго ди комо в северна италия в „травиата“ на верди – ролята на жорж жермон с изключително красив топъл глас. скоро след това и на други сцени с други партньори младият българин ще пее фигаро в „севилският бръснар“, граф ди луна, валентин във „фауст“, тонио в „палячи“. след-ват риголето, марсел в „бохеми“, алфио в „селска чест“. по онова време в италия е на власт мусолини. бръмбаров се връща в българия. 15 юли 1936 година... дебютира като фигаро от „севилският бръснар“ в софийската опера. от 1937 започва на българската сцена пътят на един певец, който не след дълго ще се превърне в символ на българската вокална школа. фигаро, маркиз поза, жермон, арцезиус в „мъртвите очи“ от д’албер, кочубей в „мазепа“ на чайковски печелят сърцата на публиката; от следващите години в историята на българското оперно изкуство остават роли, като георги грозника от „янините девет братя“ на л. пип-ков, холандецът в „летящият холандец“ на вагнер, хамилкар барка в „саламбо“ на вес. стоянов, амонсоро в „аида“, пезаро във „фиделио“ на бетовен. през 40-те години идва друга поредица от ярки роли на хр. бръмбаров – вотан от „рейнско злато“ на вагнер, скарпия в „тоска“, изключителният събо в постановките на „момчил“ от пипков, ескамилио в „кармен“ на бизе. малко по-късно настъпва времето на борис годунов – това е коронната роля в ре-пертоара на христо бръмбаров, който досега е пял само баритонови партии. но той притежаваше такъв изумителен диапазон, че изпя борис годунов по изключително 233 христо бръмбаров234 пантеон. книга втора христо бръмбаров в ролята на хамилкар барка от операта „саламбо“ на веселин стоянов. софийска народна опера.235 убедителен начин. ролята беше някакво разтърсващо съчетание на глас и актьорско превъплъщение! скоро след първите спектакли, като борис годунов бръмбаров замина на гастроли в ленинград, където в театър „киров“ под диригентството на борис хайкив изпълни блестящо същата роля. след два сезона софийската опера гостува на сцената на болшой театър – бръмбаров и там показа със същия успех коронната си роля. и на сцените в париж, брюксел, прага и будапеща аплодират изкуството на българския певец. в тържественото честване в софийската опера 60-годишнината на маестро христо бръмбаров участваха и много от неговите ученици, вече носители на редица между-народни и наши награди от певческите конкурси по света – от асен селимински и гена димитрова – до валерù попова, николай гюзелев и стоян попов. през послед-ното десетилетие от живота си проф. бръмбаров положи решителни усилия за създа-ването на оперен театър в плевен, който впоследствие бе назован на неговото име. той продължи напрегнатата си творческа работа буквално до последния си ден. 12 юли 1974 година... изпраща го с подобаващи почести цяла музикална българия, която приживе го удостои с най-големите си награди и отличия. той няма да бъде забравен, защото живее в сценичното творчество на своите ученици, във възпитаниците на подготвените от него вокални педагози. а италия го удостои с високата награда „кавалиере на република италия“ за заслуги в световното оперно изкуство. преди няколко години ирена бръмбарова и гена димитрова основаха фондацията „професор христо бръмбаров“, основната цел на която е организирането на поредица конкурси за млади певци – да бъдат поощрявани идващите таланти, на които голе-мият певец и педагог отдаде цялата си творческа енергия. „ние сега сме длъжни да съберем и запазим творческото наследство на христо бръмбаров, основите на неговата вокална школа – и да го направим достояние на ид-ните поколения“. (николай гяуров, юли 1974.) (извадки от „маестрото и неговите ученици“ от александър абаджиев. с., 2005, издание на националната опера и балет – софия, и фондация „проф. христо бръмбаров“ по повод 100-годишнината на оперния певец и педагог.) христо бръмбаров236 пантеон. книга втора в е ра недкова 1 9 0 6 – 1 9 9 6 родена на 16 ноември 1906 в скопие. 1924–1930 – следва във виенската академия за изящни изкуства. завършва живопис и майсторския отдел при проф. карл щерер. специализира и реставрация при проф. мауер. награда за жи-вопис на изложбата на майсторския отдел. 1933 – изложба в галерията на „кюнстлерхаус“ – виена. 1934 – завръща се в българия. първа самостоятелна изложба в галерия „преслав“ – софия. член на дружеството на новите художници. 1939 – втора изложба в галерията „студентски дом“–софия. 1946–1961– завеж-да като главен консерватор реставрацион-ното ателие при народния археологически музей, софия. наградена от камарата на на-родната култура. 1948 – участие в междуна-родното биенале венеция. 1966 – участие в биенале чачак – югославия. 1971 – участие в международната изложба кан сюр мер – франция. 1973 – трета изложба в софия, га-лерия „раковска“ 125. самостоятелна изложба в галерия хаус ам люцовплац – берлин. 1984 – юбилейна изложба в галерия „шипка“ 6, софия. участва в представителни изложби на българското изкуство в чужбина: загреб, прага, берлин, дрезден, мюнхен, виена, буда-пеща, букурещ, москва, пекин, виетнам, ко-рея, сирия, анкара, истанбул, париж, токио, ню йорк, вашингтон, лондон, базел, цюрих, белград, атина. вера тодорова недкова умира в софия на 7 юли 1996. нейни творби прите-жават: нхг – софия, сгхг, художествените галерии в пловдив, кърджали, бургас, стара загора, плевен, русе; дрезденската галерия, галерията в шчечин, колекция „д-р петер лудвиг“ – германия, както и много частни фотография. съюз на българските художници.вътрешната светлина на нейните картини с в е т л и н р у с е в през 1934 г. младата ученичка на проф. карл щерер вера недкова се завръща в роди-ната си, приета с възторг от прогресивната културна общественост. новото, което донесе като художествено възпитание и култура, като фин усет за стилност и чистота на формата, съчетани със своеобразна нега и чувствителност – на наша българска земя, в средите на дружеството на новите художници доби нова живописна дълбочина и сила, изведени до един завършен национален стил, лишен от краснописна привлекателност, чужд на салонния вкус и на етнографската битоописателност. тази живопис от най-ранните си прояви до днес – до мокрите платна, току-що из-лезли от ателието – притежава едно съществено качество – винаги е нова и съвре-менна, и то не защото е в тон с последните живописни моди, а защото съчетава трайните пластични стойности с искреността на една лична, духовна оценка на жизнените факти и явления – или по-точно, – отличава правенето на живопис от раждането на изкуство с високи естетически и граждански цели. заедно с това изкус-твото на вера недкова с годините се обогатява сюжетно-тематично, добива нова живописна сила и дълбочина на преживяването, за да стигне до последните ù творби, споило в едно органично цяло изтънчената чувствителност и култура с любовта към националната традиция – странната и деликатна живописна атмосфера с една ста-билна вътрешна архитектоника, постигнати от изграждането на живописната ма-терия в дълбочина, пласт върху пласт, докато се стигне до онази завършеност и онова художествено внушение, които отделят предметния свят и природата от духовните истини в изкуството. независимо дали рисува пейзаж, натюрморт, композиция или портрет, тя изгражда картината от дълбочина, отвътре навън, постепенно, сложно и бавно, разкрива една своеобразна изтънчена и богата душевност, чрез една озарена от вътрешна светлина живопис, лишена от краснописна прелест, но обаятелна и човечна в своята дълбочина и простота. една маса, две-три шишета или една ваза, една пуста улица – всичко е толкова обикновено и банално в своята делничност и същевременно толкова необи-чайно неповторимо. къщите, предметите, хората живеят свой особен живот. странна атмосфера е споила всичко, плъзга се като милувка, навлиза дълбоко в жи-вописната материя, проблясва като надежда и наново заглъхва, смълчана в своята чо-вешка доброта и спокойствие. картините на вера недкова, общо взето, са малки по формат, но действуват просто и монументално със своята живописна тежест, на-ситени и сгъстени, като че събрали в многослойната си живопис богатството на чо-вешката душевност, различните състояния, през които е минало сърцето на твореца, докато стигне до онова единствено и най-трайно, което обединява всички и е винаги ново и различно. вера недкова изгражда със сигурна и стабилна рисунка, с богато чув-237 вера недковаство за цвят и сложен тон формата и пространството. силно, синтетично и мощно – всеки удар на четката материализира сложните и неуловими човешки състояния. рисунката минава отвътре навън, разпределя масите и обемите, докато стигне до онова равновесие, при което всичко – и форма, и цвят, и линия – живеят органично в един личен свят. стотици хиляди пъти можем да минем по една улица, да гледаме през отворения прозорец, но само този, който може да види през него повече от това, което ние виждаме, и да го сподели с онзи неповторим и прост език, който ще отдели малката ваза или едно човешко лице от целия свят, само той може да стигне до онова човешко прозрение, което придава смисъл и стойност на творческия дълг. вера нед-кова видя света като голям и неповторим творец и го сподели с топлината на обик-новената човешка обич. една обич, която струва повече от всичко, защото е изстрадана и носена от сърцето на художника. (предговор към каталога за юбилейната изложба на вера недкова – май–юни 1984.) 238 пантеон. книга втора вера недкова. лято, 1941. м. б., пл., 65,5 х 80,5 см. нхг – софия.239 вера недкова вера недкова. автопортрет, 1951. м. б., пл., 35,5 х 27 см. нхг – софия.240 пантеон. книга втора в еселин стайков 1 9 0 6– 1 9 7 0 фотография. архив васил йончев. 1906 – роден в пещера на 18 юли. 1932 – за-вършва живопис в художествената академия – софия при проф. цено тодоров. 1947 – про-фесор по графика в художествената акаде-мия. 1958 – графична изложба в софия. участва в редица международни биеналета и изложби на българското изкуство в чужбина – венеция, лугано, анверс, белград, любляна, париж, виена, лондон, истанбул, пекин, рим, както и в националните изложби в страната. веселин георгиев стайков умира на 10 юли 1970 във виена. 1972 – юбилейна ретроспек-класик на българската графика д о р а к а м е н о в а името, творческата фигура на веселин стайков са неделимо свързани с укрепването и бързото развитие на съвременната българска графика. ако васил захариев има не-оспоримата заслуга за възстановяване на прекъснатата струя на църковните щампи и литографии отпреди освобождението, ако той с право се нарича родоначалник, то веселин стайков е тази активна, пълнокръвна, многостранна творческа личност, която дава облика на българската графика в течение на няколко десетилетия. той въвежда и затвърждава съвременните изразни средства на черно-бялото изкуство в българия и така, в нашата страна това изкуство е изведено в общото русло на по-дема в графиката, който настъпва в европа през xx век. в. стайков навлиза в нашето изкуство със своя ярък талант в началото на 30-те години; сред създадените през този период графични творби, неговите гравюри се открояват с пълнотата, мате-риалната жизненост и сила на възприятията, получени от света. художникът наб-людава натурата и тя му въздействува със своята веществена тежест и пълно-кръвност, с характерното, специфичното във всеки предмет, във всеки отделен чо-вешки образ. той подема и влива, заедно с други художници, усилията си в разработ-ване на две характерни за цялото наше изкуство от този период теми – образа на обикновения трудов човек от народа и темата за родния край. стайков е един от творците, който с произведенията си се противопоставя на известни салонно-ака-демични тенденции чрез изобразяване труда на простия труженик на нашата земя и осъществява значително обновяване в българското изкуство. образите на селяните и каменарите, на тютюнонизачките, на лодкарите и рибарите – със своята витал-ност и типизация в характерната им жизнена среда – ще останат едни от най-значи-телните художествени въплъщения на тази тема в нашата графика. а в десетките забележителни пейзажи из родния край национално-романтичната традиция е съче-тана с поетичност и с оная характерна стайкова виталност и реалистична сила. в периода на 40-те и първата половина на 50-те години художникът продължава да създава солидни гравюри на дърво, като разширява диапазона на техническите си пох-вати – напречна гравюра, офорт, суха игла, литография. творчеството на веселин стайков е неповторим и драгоценен дял от българското изкуство не само като художествена реализация на нови и значителни теми и образи, но като широта и пълноценност на творческата изява, като забележително майс-торство в градежа на формата, в изразните средства. ние нямаме друг график, който да притежава такъв усет към веществеността, тежестта, спецификата на мате-риите в сезановски дух, предавани с богат гравьорски език. той владее изразител-ността на полутоновете, владее майсторски и първичната сила, и характерната изразност на гравюрата. със своята графична култура, с художествено-естетичес-241 ве с елин стайковките си постижения той се издига до висотата на график, надхвърлил по значимост мащабите не само на нашата страна. нееднократните международни отличия са също израз на стойността, която творчеството му има в едни много по-широки рамки. веселин стайков остави на българското изкуство безценен дар – ярко, многостранно, голямо творчество – с любовта и топлата привъзраност към родния край, към хо-рата труженици и творци на тази земя, с дълбоко националната си същност; то представлява не само изминат етап от общото развитие на изкуството ни, но и не-изчерпаем източник на вдъхновение за всяко поколение български художници. (в сп. „изкуство“, бр. 9–10, с., 1970, с. 14–21. със съкращения.) 242 пантеон. книга втора веселин стайков. лодкари (поправяне на лодката). 1934. гравюра на дърво, 30 х 40 см. нхг – софия.243 ве с елин стайков веселин стайков. индустриален квартал (градът), 1934. гравюра на дърво, 35,5 х 35 см. нхг – софия.със синовна любов към нашата земя иван ненов той беше така съдбовно свързан със своята дейност, че не можеше да мисли за живота, без да твори. веселин стайков е един от онези художници, у които изтънчената чув-ствителност е придружена с буден и жаден за познания интелект, с рядка творческа енергия и жива човешка и гражданска отзивчивост. природата и човешкото дело в нея, човекът, неговите тревоги и възторзи, неговата лична и общочовешка съдба го вълнуваха дълбоко. стайков обичаше със синовно чувство нашата земя и своя роден край, нашия народ – неговите величави в своята скромност труженици. той ги възпя-ваше в епични графични поеми. но той беше не по-малко чувствителен и към всеки хубав кът извън родината ни, към тамошните хора и техните дела. всичко, до което се беше докоснала неговата чувствителност, е оставило следа в неговото творчес-тво. веселин стайков е отразил по един неповторим начин очарованието на нашите старинни градове, на вековните самотни чинари, на дъбовите и букови горски усои, величавите върхове на пирина, очарованието на черното море... в сложния духовен строеж на художника доминираше с непоколебима сила една из-ключителна човешка и социална отзивчивост. той участваше със спонтанни и топли чувства във всяко събитие у нас или където и да било по света, винаги на страната на онези, които се борят да бъде животът по-светъл и справедлив, да може да се радва всеки на своето свещено право да съществува и да твори... като декан и професор по графика веселин стайков се беше отдал на своята работа със студентите, тъй както се отдаваше на своята пряка творческа дейност. той желаеше да сподели с тях целия свой опит, да им внуши чувството за отговорната мисия на изкуството в изграждането на културата на нашия народ, както и за от-говорността в тяхната лична творческа дейност. той правеше всичко, за да стиму-лира у младите здраво развитие на техния творчески потенциал. когато вече е трасиран един път, никой не помисля за упоритата работа на пионерите, за труд-ностите, за жертвите и за възторжените им усилия. веселин стайков е един от първите и най-значителният пионер на черно-бялото изкуство у нас. той е стволът, от който се разклони великолепната многогранна корона на българското съвременно графично изкуство. във всяка клонка на това изкуство той е прелял частица от своята творческа жизненост, захранил я е със своята творческа любов. за този не-оценим принос, за вдъхновените творби, които той ни остави, нашето изкуство и нашата родна култура му дължат много... 14 юли 1970 (в сп. „изкуство“, год. xx, бр. 9–10, с., 1970, с. 16. със съкращения.) 244 пантеон. книга втора245 ве с елин стайков веселин стайков. банско, 1937. гравюра на дърво, 30,5 х 38,5 см.246 пантеон. книга втора г еор ги попов –джон 1 9 0 6– 1 9 6 1 фотография. съюз на българските художници. роден на 6 май 1906 в село видинци, ямболско. 1924– постъпва в художествената академия в софия. 1929 – завършва живопис при проф. стефан иванов. 1930–1935 – пребивава в па-риж след конкурс за специализация. 1931–1933 – излага в есенния салон в париж. изложби в лион, антиб, марсилия. 1942, 1947 и 1957–из-ложби в софия. работи живопис, илюстра-ции, сценография, декоративно монументал-ни изкуства и като художник на филми. георги димов попов – джон умира във варна на 26 май 1960. 2006 – ретроспективна из-ложба в софийската градска художествена галерия.отклик на прекрасното в човешката душа георги павлов – павлето георги попов бе типичен тракиец. висок, строен, с широки рамене и едра, изваяна като от древен скулптор глава. с внезапни и резки движения – израз на спонтанна и пори-виста чувствителност, на горд и капризен характер. към него природата беше без-крайно разточителна в щедростта си. голям талант, с разностранни възможности, пламтяща фантазия и неугасващо въображение, той обладаваше огромни познания в много области – философия, естествени науки, география, история, поезия. той можеше с часове да разказва за рибите в японско море, за бита и културата на инките, за из-чезващите растения в южна африка. това не беше само любопитство към непознати страни и неща, а жаждата на неукротим дух, разперил могъщи криле към непобедимите вечни тайни. умен, с изтънчена чувствителност и интелигентност, той обладаваше мащабност във виждането, в усещането и отношението към света и живота. това му качество и вроденото чувство за справедливост, достойнство и човечност определяха неговото поведение към обществените въпроси, към културата, изкуството и хората. художникът е роден в с. видинци, ямболско. бащата и майката са учители. по-късно бащата завършва естествени науки в швейцария, където се сближава с плеханов. като дългогодишен учител и директор на ямболската гимназия той спечелва лю-бовта и признателността на много поколения. вечер, в своя уютен дом в ямбол, учи-телят разказвал на децата си за големите европейски градове, за прочутите университети, за руските революционери. още тогава у младия джон се заражда коп-нежът за опознаване на света, на неговата култура. в художествената академия георги попов постъпва през 1924 година. професорът му – стефан иванов, е орто-доксален академик, но той е демократичен и добър педагог и дава свобода на учениците си. академията джон завършва блестящо. мечтата му е париж, където се трасират новите пътища в изкуството. спечелването през 1930 г. на един конкурс за стипендия превръща миражния дотогава за него париж в действителност. в париж отдавна вече е отшумяла победната революция на импресионистите. по-чинали са мане и реноар, преживели славата на тази победа. непоклатимите канони на академизма са отдавна разбити и няколко поколения художници трасират нови пътища, изхождайки главно от сезан – от онези негови стилистични белези, които подсказват едно безкрайно и разнообразно развитие, обединено от основния белег на нашата съвременност – синтетизма, определен като явление с постоянни и най-ха-рактерни черти, формирани в процеса на бурното развитие на съвременната наука, техника и нови обществени отношения. така се създадоха многобройни художествени течения, които, отричайки и допълвайки се, носеха много общи белези. от усилията на тези поколения в трескав кипеж се образува парижката школа. в нейното създа-ване участваха изключително талантливи художници от всички страни – испанците 247 георги попов–джонпикасо и гри, италианецът модиляни, българинът паскин, русите шагал и сутин, мексиканецът диего ривера, много французи – матис, руо, брак, леже и др. тази па-рижка атмосфера е окриляла нашия млад сънародник и той се захваща с жар на работа – посещава една частна академия, а работи и навън. излага в есенния салон и получава почетен диплом, после една изложба в лион му донася друго отличие. георги попов открива, че големите художници от парижката школа, въпреки ярко изразения интернационализъм, подчертано носят белези, характерни за техните на-ционалности. тази особеност на художествения живот на световната столица на изобразителното изкуство му прави силно впечатление. потопен в творческата ат-мосфера на париж, художникът живее постоянно с широко отворени очи към родината – така той открива вечното и неповторимото в стилното византийско изкуство, на което и ние сме наследници, после боянската църква и накрая нашето възраждане с прекрасния захарий зограф. той е намерил себе си и е щастлив. облегнал се на нашата богата древна традиция, джон е вече господар на особени похвати както в рисунката и багрите, така и в моделировката на формите и особения строй на композицията. макар още твърде млад, той е вече художник с ярка физиономия, със свой стил. в българия се завръща през 1935 г. с ясен художествен мироглед, с проверени на широка и трудна арена възможности, успокоен и възмъжал. насъбрал много знания, той се отър-вава от много предубеждения и е окрилен и преизпълнен от една вътрешна свобода. от неговото завръщане до ранната му и неочаквана смърт българия стана арена на големи, с историческо значение събития. през целия този период от три десетилетия той работи с жар и има голям принос към нашата културна съкровищница. георги попов имаше сериозни творчески прояви в много области на изкуството – живопис, илюстрация, театър, кино. той се изяви във всички жанрове на живописта – портрет, композиция, пейзаж, натюрморт, интериор. трудно бихме определили какво повече му допадаше – маслената боя, пастелът или стенната темперна живопис. обичаше да рисува непосредствени хора, горди, мъжествени, със силно чувство за самоуважение. удивително лесно улавяше типичното – един жест, непринуден и случаен, мигновен блясък в очите или едно краткотрайно мълчание – и художникът е вече по следите на сложната и трудно уловима психика на модела. незабравими като психологическа ха-рактеристика остават портретите на васка емануилова, портретът в цял ръст на татяна попова, на сина му димо попов, мария иванова, георги павлов, филип чипев, на арх. белязов. и в пейзажния жанр той грижливо подбира своите сюжети. търси в природата онези състояния, които ще я разкрият най-пълно откъм поетичната ù страна и ще я сродят с най-хубавото в човешката душа. поривист, динамичен, силно емоционален, георги попов със своята изтънчена интелигентност и изключителен усет за стил, за мярка ни респектира с една омайваща красота, с изкуството си, в което чувството не възпламенява, а хипнотизира. прекрасното в творчеството на георги попов – отклик на прекрасното в човешката душа, е може би белегът, който дава основното в стила на неговото изкуство. (в сп. „изкуство“, бр. 10, 1966, с. 14–18. със съкращения.) 248 пантеон. книга втора249 георги попов–джон георги попов. портрет, 1941. пастел на картон, 122 х 93 см. нхг – софия.250 пантеон. книга втора емилиян стане в 1 9 0 7 – 1 9 7 9 фотография. иво хаджимишев, 1977. къща музей „емилиян станев“ – велико търново. емилиян станев, псевдоним на никола стоя-нов станев. роден на 15 февруари 1907 във ве-лико търново. писател белетрист. следвал известно време в художествената академия, след това финанси и търговия в свободния университет – софия. работил като чинов-ник и редактор. академик – действителен член на бан. умира на 15 март 1979 в софия. произведения : примамливи блясъци. 1938; сами. 1940; вълчи нощи. 1943; крадецът на праскови. 1948; когато скрежът се топи. 1950; след лова. 1954; избрани разкази. 1957; иван кондарев. роман в 3 части. 1958–1964; из-брани разкази и повести. 1959; избрани раз-кази. 1967; легенда за сибин, преславския княз. 1968; антихрист. 1970; търновската царица. 1973; вълкът. 1973; скот рейнолдс и непости-жимото. 1973; тихик и назарий. 1977; избрани произведения в 3 тома. 1977. за деца и юноши: през води и гори. 1943; лакомото мече. 1944; дива птица. 1946; тежък живот. 1948; повест за една гора. 1948; чер-нишка. 1950; януарско гнездо. 1953; горски чу-деса. 1954; слънчевото зайче. 1954 и други.в света на нравствената героика па нт е л е й з а р е в той си е спечелил славата на майстор художник анималист, изобразител на света на безсловесните. неговото интимно отношение към загадките на природата и суро-вата ù благородна красота ще привлича вниманието на не един изследовател. и ще го определят и като философ, и като одухотворител на онова, което е на прага на човешкото и диша със скрити инстинкти, в което е прастарата, праосновната същина на живота. от тази праоснова е тръгнал човекът, за да създаде своята циви-лизована среда и за да се отрече отново от себе си – вече в играта на човешките страсти. но дали е станал по-мъдър? дали моралът на природното – като родово начало – не се състои по-високо от морала на човека? дали у него цивилизацията не е направила съзнателна жестокостта, съзнателно злото? ето първоелемента на тази дълбока „анималистична“ философия. нека кажа още, че емилиян станев навлезе и в света на героиката – нравствена или политическа: „крадецът на праскови“, „в тиха вечер“. ловец и поет, влюбен в българската природа, реалист и романтик при претворяване на родното, той оставаше все в границата на малкия разказ и новелата, всред пое-тичния аромат на тяхната тънка, изящна и копнежна красота. и изведнъж бе граб-нат от нещо ново. изведнъж го увлече сложната линия на романа, широкото епично изследване. на последната страница на „иван кондарев“ стои началната дата 1 ок-томври 1950 г. и заключителната – 5 май 1964 г. нещо ново го бе развълнувало в на-чалото на 50-те години. през това време течаха събитията изненадващо. затихваше шумът около голямото платно на димов, излезе първата книга от тетралогията на талев. нашият автор на малки разкази и новели все се бореше със спомените, с огромния материал на ми-налото, напипвайки формата на своето голямо повествование. освен от жива мисъл, която растеше като зачатък на живота, той бе решил да стане изобразител на со-циални отношения и борби, да създаде хроника на едно историческо време, да използва многоплановата композиция с разнообразни характери и с философски подтекст. представял съм си много пъти началото на неговите откровения, на неговото ду-ховно озарение и съм го разпитвал. виждам го как се усмихва загадъчно зад очилата с бляскаво черните точки на очите си, как замахва с ръка неочаквано в закана и в жеста му има изящна сила и увереност – е-хе! или пък как седи, като че притиснат от мисълта си, и все потъва и потъва в себе си, подръпва от лулата, притихнал, но раз-вълнуван в някаква извънвременна тишина. при него, когато е бил пред написването на някоя нова глава, най-добре съм усещал какво е художествено вълнение, какво е неспокойна радост на душата, тържество на неизчерпаемото въображение, което, замислило сцената, преминава в друг, свой, по-богат реален свят. той се вгледа във 251 емилиян станев252 пантеон. книга втора формата на романа, защото духовно бе узрял за по-широко философско обобщаване на националния ни живот. у него бе подготвен синтезът на съвестта на художника и на историческата истина. зазвучалият в душата му хор от спомени за малки драми в провинциалния градец му нашепваше и големи национално-философски истини. и той се бореше да ги овладее – в събитията на провинциалното всекидневие, в него-вата затвореност, в неговата политическа динамика, в онова, което свързва теку-щото с безкрая и с историята на земята. емилиян станев бе направил откритие, надминаващо доскорошните му представи за света. като малък титан той създаваше от големи късове човешко битие своята епопея на нашия живот. и тя бе сложна и дисонантна, изпълнена бе и с величие, и с трагизъм, с надземните звуци на филосо-фията и със здравата жилавина на реалната материя. емилиян станев притежава свое разбиране за историческото ни битие. то, това битие, според него не е само верига от събития, които може да обхване една хроника. то е нравствени конфликти, сурово изпитание на личността. то е месианско величие и борба с низкото, духовно рушение и духовно съзидание. миналото, и когато е само сладостен спомен, е една драма. то е търсене на свобода за мисълта, почувствана ра-дост от откривателството на голямата водеща идея. така то носи в себе си дра-мата на индивидуалната съдба, тъмни решения и лична гибел. националният колорит на творбата се засилва чрез езика. речта е спокойна – без да е приглушена, богата откъм багри – без да крещи с обилието им. тя е еднакво гъвкава, точна и силна и при психологическия рисунък – на драматични или лирически състоя-ния, – и при пластичните картини. с „иван кондарев“, както и с предишните си творби, емилиян станев развива своето художествено мислене, а не го претворява. той е същият и вече е друг – за разлика от автори, които стъпили на един терен, за-винаги не се отместват вече от него. романът „иван кондарев“ избистря стилно ху-дожествените възможности, подсказани в „примамливи блясъци“, „делници и празници“, „вълчи нощи“, „крадецът на праскови“, и развива нови. по-богата е худо-жествената подробност, по-разнообразни са душевните състояния. авторът на малки човечни разкази с чеховска атмосфера ни напомня сега учен, който с поетическо вдъхновение и грижлива систематичност търси богатството на исти-ната, възкресявайки в пълнота един изучен и съпреживян живот. и неговото лично откриване на епоса допринася за по-нататъшното жанрово развитие на нашия роман. (извадка от очерка за емилиян станев, в „пантелей зарев. съчинения“ – том втори, с., 1981, с. 263–286.)емилиян станев ня м а що! (разказ ) взех си белята с един врабец и сега не мога да се отърва от врабци. една зимна вечер, когато четях в кабинета си, нещо удари по прозореца. отво-рих едното крило, гледам на заснежения корниз лежи полумъртъв врабец. вне-сох го вътре. врабецът се свести, погледна ме с черното си око и кацна на полилея. рекох си: „нека пренощува там. утре ще го пусна“ – и отидох да спя. на другия ден си спомних, че имам хубав кафез. реших да задържа моя гостенин до пролетта. защо да мръзне през зимата? тъй и направих. отначало врабецът се блъскаше в кафеза – искаше да излети на свобода. после свикна. при мен е топло, храна има в изобилие. започнах да го уверявам, че и аз съм врабец. провирам си пръста в кафеза, той го кълве. отварям вратич-ката, хващам моя пленник, говоря му, дразня го, пущам го да лети из кабинета. щом разбра, че в тая игра за него няма нищо опасно, врабецът взе да се бие с мене здравата. след месец се убеди, че и аз съм врабец, само че много по-голям. затракам ли с пишещата машина, той кацне върху буквите и ми пречи да пиша. прогоня го, кацва на главата ми. легна ли да почивам, той е на рамото ми. кълве ми ухото или ми пощи брадата. много му хареса една стъклена ку-тийка със златни ръбчета. щом я видеше, настаняваше се отгоре ù, сърдеше се, цвърчеше. не можех да разбера какво искаше от кутийката. сигурно му из-глеждаше като златна птичка. тъй вървяха нашите работи. той се охрани, натежа. сам влиза и излиза от ка-феза. вкъщи ме следваше навред. понякога се крие някъде и трябва да го търся. погледнеш, отишъл зад вратата – някой ще отвори и ще го премаже. колко му е душичката! като се запролети, тържествено го пуснах. излетя като куршум и право на тополата. обаче на другия ден кацна на корниза. отворих прозореца и го по-каних да влезе. не иска. гледа ме дяволито, поглежда кафеза вътре и сякаш ми казва: „минах само тъй, да видя още ли си запрян тука. всичко живо е навън, а ти продължаваш да стоиш в твоя кафез“. той беше много зает по това време. биеше се с другите врабци, постоянно чу-руликаше и се перчеше с вирната опашка. врабките влачеха перушини и сламки 253 емилиян станев254 пантеон. книга втора под стрехите, виеха гнезда. един ден моят приятел се вмъкна през отворения прозорец в кабинета и задигна памука, с който се готвех да чистя цигарето си. отнесе го под една стряха. втори път отмъкна парченце хартия. през май не се вести нито веднъж. мина лятото, аз забравих за него, но щом падна сняг, пристигна. скача по корниза, източил шия, поглежда през стъклото. тук ли съм, чукам ли на машината в моя кафез? черните му очички сякаш ми казват: „кълвеш, а, кълвеш? дай и на мене!“ натроших му хляб върху корниза. излапа го и отлетя. а преди да мръкне, до-веде цялото си поколение. три пъти по дванадесет врабчета колко правят? цял взвод – все негова челяд. той стои храбро до прозореца и чака да раздам дажбата, пък синчетата и дъщеричките стоят на оголения кестен. чистят си човките, предвкусват трошичките и ми показват, че са готови. баща им е сигурен, щом машината трака в кабинета, аз кълва. а щом кълва аз, ще кълват и те. но тая работа не остана скрита от другите врабци и сега на прозореца ми се събират цял орляк. че и гугутките се научиха. казвам им: „голяма ра-бота ми отворихте бе, гладници!“ но те не разбират. щом имаш – давай! щом кълвеш ти, давай и на нас! прави са. няма що! (поместен в юбилейния вестник на сбп „словото на българия“ във връзка с честването на 1300-годишнината на българската държава, 2. x. 1981.)255 емилиян станев факсимиле от дневниците на емилиян станев. къща музей „емилиян станев“ – велико търново.256 пантеон. книга втора асен пейков 1 9 0 8 – 1 9 7 3 фотография. национална художествена галерия – софия. роден в севлиево на 28 юни 1908. 1932–1936 следва и завършва софийската художествена академия – скулптура при проф. андрей нико-лов. 1938 – първа и последна изложба в бълга-рия. от 1938 живее и работи активно в ита-лия, където урежда девет самостоятелни изложби в различни градове. създава много скулптурни портрети и редица монумен-тални творби. асен николов пейков умира в рим на 25 септември 1973. посмъртна изложба в град сполето, италия – 1976. през май– юни 2008 – изложба в националната художес-твена галерия – софия, по повод 100 години от рождението му.257 ас ен пейков жаждата да се живее и бронзовите ù превъплъщения ат а н а с б ожк о в роден в севлиево през 1908 година, след завършване на созополското рибарско училище следва скулптура в софийската художествена академия при андрей николов. на 24 септември 1938 италианската легация му дава входна виза за италия и след дълга оби-колка из европа асен пейков спира в рим и не напуска този град до края на живота си. след първите портрети, които прави там, се поражда амбицията му за участие в конкурси за монументални паметници. сега съдбата е определила на него, възпи-таника на созополското практическо училище по риболовство, да забие в небето на вечния град колосалната статуя на леонардо да винчи, извисила се пред междукон-тиненталното летище във фиумичино, след като спечелва интернационалния конкурс в състезание с 300 участници. когато слязох за първи път на това летище, имах чувството, че съм се озовал в из-мамните пространства на сюрреалистична картина. според земния годишен календар бе месец декември, а това означава, че бе зима, но пред мен се разстилаше свят без се-зонни ангажименти – погледът ми потъваше в светлинни потоци, които обединяваха кобалта на небето и близкото море, а навътре в сушата вериги от пинии се откроя-ваха върху този кобалт като зелени подписи на вечността. в центъра на светлин-ното царство мълчеше бронзов гигант с витлото на човешката мисъл, излетяла в космическото пространство или върнала се оттам. моят посрещач ме изведе и ми показа подписа върху бронза: assen peikov. на 23 юни 1960 г., когато десетметровата бронзова отливка е вече доставена на това място, журналистическата фотоагенция нарича статуята на леонардо „символ на успехите и стремежите на човека да лети“. работейки над фигурата в нейните окон-чателни размери, асен пейков се сблъсква реално с капризите на пространството – той насича обемите на едро и придава на гънките обобщен, малко геометризуван ха-рактер. първостепенно значение добиват ръцете: дясната със спиралата и лявата, която е вдигната свободно като призив или знак на пророчество. може би в този стремеж пейков се увлича и ръцете стават малко груби и прекалено едри. наедрява и главата и фигурата започва да изглежда скъсена. но ако тези детайли будят опре-делени резерви, цялостното въздействие на силуета и великолепният израз на лицето остават вън от всяко съмнение. пейков изхожда от популярния автопортрет на лео-нардо в торинската библиотека и търси гения, който дава в ръцете на човека лета-телен апарат и вместо към разпятието на голгота, отправя неговия дух към небесата. той акцентира не само върху експресивния език на жеста, но и върху прив-лекателната сила на интелектуалното начало. още по време на своето „стабилизиране“ в рим асен пейков среща бъдещата си съпруга емилия боканегра. тя се оказва маркиза със синя кръв, считана за една от най-популярните дами в рим. нейното благородническо потекло се дублира чрез връзките ù с аристократичната фамилия сантанджело. освен това тя е поетеса, учила пиано и драматическо изкуство, прави успешни опити в журналистиката. през 70-те години се появиха приживе няколко нейни книги с разкази и стихове. в тях се говореше за ду-шевната болка, предизвикана от смъртта, която прекъсва любовта на живота. сти-хотворението „благодарност“ завършва с молбата: „направи така, че смъртта на теб да прилича, о, живот!“. книгата ù с разкази „сто милиона“ бе илюстрирана с рисунки от ренато гутузо, милена барули, т. фацини, джорджо де кирико и други художници, а този факт означава много. асен пейков също печаташе свои стихотво-рения в “il giornale dei poeti”, а след смъртта му се появи и една неголяма книга стихове, озаглавена “la poesia di assen реikov” (editrice accademia italiana dei poeti. roma, 1976). друга бе атмосферата в ателието на скулптора, което се намираше на виа „маргута“ 54, там, където някога е било и ателието на андрей николов. край стените в ня-колко реда бяха наредени повече от сто скулптурни портрета – бруно барули, джор-джо де кирико, вилхелм ропке, дино карли, крисполти, енрико мата, кардинал доменико тардини, илдебрандо пицети, джузепе унгарети, александър флеминг, васил стоилов, жорж сименон... под тях – цяла галерия от голи женски тела, всяко с претенция да разкрие най-ефектно своята красота. където да застанехме в него-вото ателие, или в който и край да седнехме, около нас и над нас бяха налетите гърди и силните бедра на неговите венери. те също бяха родени под закрилата на „античния“ езически вкус. а може би и от неговото чувство, че може да прави свободно своя избор. наименованията им бяха гея, помона, марица, големият торс, пролет, вир-жиния, сирена... бронзовите и мраморни женски торсове на асен пейков, неговите голи тела – те всички са превъплъщения на жаждата да се живее. в тях е подчертано преди всичко чувственото начало, което ни дава достатъчно основание да ги разглеж-даме като символи на триумфиращата плът. върху фона на всичко, което ставаше в италианското и европейското изкуство през тези десетилетия, творчеството на пейков бе традиционно, встрани от авангард-ните вълни. лесно можеше да се докаже, че някои от бюстовете му са академични, че други са доста идеализирани, особено тези, преведени в мрамор, че в цели групи от тях се повтаряха сродни или еднакви стилови интонации. той обаче си бе поставил задача не да експериментира, а да създава – да прави своите духовни инвестиции в общата артистична банка на времето, без да се измъчва от мисълта, че държи в ръцете си фалшива валута. освен това той знаеше, че много от неговите творби се харесват тъкмо заради тяхната ясна и силна пластическа изразителност, заради убе-дителната им портретност или заради стегнатия им рисунък. с подобна социална и творческа репутация асен пейков навлезе и в областта на мо-нументалните изкуства. практически това бе неговият най-голям успех, защото тук проблемите се решаваха не с вкуса и индивидуалното финансово самочувствие на отделния меценат, а със съгласуваната реакция на обществото и на съответните държавни институции. така се появиха цяла поредица негови монументални творби: шестметрова бронзова статуя на минерва в университета на гр. бари (1963), три-258 пантеон. книга втора259 ас ен пейков асен пейков. марица, 1990. изкуствен камък, 145 х 115 х 110 см. нхг – софия.260 пантеон. книга втора метрова мраморна фигура на св. йоан предчета в централния дом на покръстените сестри – в рим, бронзова статуя на атлет в института за физкултура в орвието, осемметрова статуя от бетон „момичето на морето“ в остия, композицията „май-чинство“ в болоня, статуя на убалдо командини в гр. чезена (1959) и още много, много други реализирани или мащабирани проекти. на 25 септември 1973 г. неочаквано пейков почина от инфаркт в ателието си, рабо-тейки над проекта „паметникът на мира“ – неговата нереализирана мечта. а преди смъртта си, чрез нежните стихове, той ще признае: на емилия в теб живее надеждата, в теб, и с теб живея аз. за мен ти винаги си нова. в каталога за голямата му посмъртна изложба през 1976 г. в галерия „фонтана арте“ в гр. сполето, джузепе грацини писа: „пейков дойде отдалече тихо, със спокойна стъпка, сякаш да не смути покоя на необятните руини на рим – и никога вече не го забрави. от там започна да черпи драматичното начало на своето изкуство. и въпреки че негови творби заминаваха за далечни краища – от филипините до брази-лия, от швеция до атина, от швейцария до белград, от рим до ню йорк – той ни-кога не се отдалечи от рим...“ днес, с решение на римската община, малкият площад пред дома му на виа „монте опио“ 1 в рим, носи името на асен пейков. случи се така, че на 25 декември 1989 г. самолетът за софия не излетя от римското летище. в софия имало снежна буря. повече от 24 часа пътниците за този полет не откъсваха поглед от електронните табла, вече загубили вяра в техните последни цифри и сигнали. за мен тези мъчителни часове се превърнаха в чудесна възможност да поговоря с асен пейков. успях да се приближа на няколко пъти до бронзовия колос на леонардо и бях готов да промълвя: „свърши се!“ гледката бе катастрофално изме-нена. зоната пред самата фасада на сградата отдавна се накъсваше от асфалтови ленти и площадки за всесилните леки коли. но сега се касаеше за нещо друго. през 1988 г. вечният град започна да се преобразява като бъдеща столица на футбола, а тези процеси засегнаха и летището. фантастичният тунел от алуминий, бетон и стъкло, който бях забелязал предишното лято да пълзи край пиниите, бе съвсем близко, и разпервайки двете си кухи ръце, вече прегръщаше цялата фасада на старата постройка. междуконтиненталното летище сега приличаше на междузвезден център, а статуята на леонардо бе останала по-ниско от прозрачното тяло на изящното чудовище, из което ще се движат електрическите влакове, превозвайки не по петна-десет, а по тридесет милиона пътници годишно. какво ще стане с нея? пейков обаче ме изведе бързо от затрудненото положение; той бе тук, сякаш със строителните кранове, също както в онова време – не като митичен полубог, но не и като каторж-ник. не се съмнявах, че духът на пейков ще отговори на всичките ми въпроси – тойникога не бе крил и най-лудите си прищевки. стори ми се, че казва: „духовните прос-тори на символите, които утвърждават полетите на човешката мисъл, не могат да бъдат засенчени“. той говореше, че когато държим за разписанията на самолетите и за правилата да летим удобно, не бива да забравяме и правилата да гледаме на изкус-твото само с влюбени очи. така ще разберем, че и днес бронзовият колос на леонардо ни съветва да се отправяме из безкрайните простори само с велики идеи и с надеждни духовни спътници. (извадки от книгата на атанас божков „български приноси в европейската цивилизация“. с., 2000, със съкращения.) 261 ас ен пейков асен пейков. паметникът на леонардо да винчи на римското летище, 1960. бронз, вис. 10 м.262 пантеон. книга втора борис коце в 1 9 0 8 – 1 9 5 9 фотография. съюз на българските художници. роден на 8 септември 1908 във враца. завър-шва държавната художествена академия в софия при професор дечко узунов през 1935 – декоративно изкуство. получава с конкурс стипендия през 1940 и специализира в мюнхен в академията за приложни изкуства – сте-нопис, мозайка и стъклопис при проф. хилде-бранд. самостоятелни изложби: 1947 и 1957 – софия, 1959–букурещ, 1965 –берлин. борис василев коцев умира в софия на 7 де-кември 1959. 1979 – изложба за 70-годишнина-та на художника в софия. 2008 – юбилейна изложба – 100 години от рождението му, из-ложбена галерия „шипка“ 6, софия. негови творби се съхраняват в нхг – софия, в сгхг, бнб, в музеите и галериите в пловдив, варна, русе, бургас, враца и други, както и в частни сбирки у нас и в чужбина.263 борис коцев пластичен еквивалент на народната песен к и р и л к р ъ с т е в изкуството на борис коцев е едно откровение – както всяко народно творчество. то говори за жизнена сила, извираща от ярък талант, от пищно въображение и весела житейска мъдрост. то е проникнато от новаторска дързост, но и с умилителния дъх на възрожденска старинност. да, оттам, от затрогващите творби на народното де-коративно изкуство, от безподобните селски тъкани, фантазните стилизации на на-родната дърворезба, шарените паници, от чудните икони, лаконичния израз на предосвобожденските щампи, от наивната разказвателност на старобългарските ми-ниатюри – идат соковете на богатото, преливащо от цветни форми, от идеи, хрум-вания и сърдечност изкуство на борис коцев. той ни показа какъв би бил един от оригиналните пътища на българската живопис, ако тя, следвайки своите традиции и натюрел, бе минала от иконографията на миналото столетие и на зародилата се наивна светска живопис – към съвременни художествени задачи. борис коцев пред-ставлява щастливо съчетание на съживени народни изобразителни традиции – със съвременни задачи и начин на израз. той не е откривател на пътя към живите народни източници; родените преди него владимир димитров–майстора, иван милев, васил захариев, иван пенков, цанко лавренов, пенчо георгиев, георги атанасов вече бяха настъпили в този път, с повече или с по-малко изяснени естетически разбирания, в този път – за съвременна разработка на народното изкуство. ала – подобно на милев – борис коцев живя с най-голяма страст за такова изкуство; до края на жи-вота си той кипя от търсения, опита всички изразни форми и техники. коцев притежаваше силно декоративно чувство. декоративната му система обаче не създава никаква иконописна или орнаментална застиналост на неговото изкуство. то кипи от жизненост и поетичност. по своята тематика и метафорична образност творчеството на борис коцев е пластичен еквивалент на народната песен. в него-вите табла оживяват като в приказен паноптикум героите от вазовите „чичовци“, от влайковите повести и добри-войниковите пиеси. въображението му обаче се раз-палва особено, когато се заема да възпее в големи декоративни композиции героичното хайдушко минало на дедите ни, копнежите им за свобода и честит живот. неговият свят винаги е изпълнен с родолюбива сърдечност. той превръща житейския материал в стилни художествени светове. борис коцев използва изобразителните похвати на старата народна иконопис и сте-нопис. малките жанрови картини той разрешава ту като ритмични фризове, ту като хералдични полета или като стенописни медальони. той е сръчен рисувач. служи си с жива линия – повече вълновидна, овална, пеещо огъната. палитрата на борис коцев е в най-жива връзка с народното ни изкуство, особено с писаните сандъци, тъка-ните, керамиката.с особена вещина той създава големи панорамни композиции от жанров или истори-чески характер. в тях прави обширни синтези, като съчетава в условна многоплано-вост отделни епизоди и съставки на едно събитие или явление. той майсторски разпределя групите, подчертава пропорциите на одушевените и неодушевените вещи изцяло в служба на декоративните задачи, на общото идейно-монументално впечат-ление. борис коцев може да бъде наречен декоративен жанров живописец. той рисува с всички традиционни техники – темперна, фрескова, лакова, маслена, сграфито; служи си с плоски цветове и с преливни тонове, с условност и гротеска, с конкретност и метафора – с увереност в жизнеспособността на неговия стилов ма-ниер, – и винаги постига естетически убедителен резултат. с кипящата си твор-ческа виталност, освободена от всякаква умозрителност, той постави и успешно разреши проблема за продължаване и претворяване на народните традиции. борис коцев съживи и обнови народната изобразителна практика, вля нови сокове и ново съдържание в нея. и обратно. той преля от живителното съдържание на народното творчество, от неговата девствена сила – в съвременното художествено виждане. изкуството на борис коцев е фаза на повишен разцвет на народното творчество; един оригинален принос в търсенето на национално-български художествен израз. (из книгата „борис коцев, представен от кирил кръстев“, с., 1963.) 264 пантеон. книга втора борис коцев. рилският манастир, 1956. м. б., пл., 80 х 55 см. хг– враца.265 борис коцев борис коцев. старинна песен, 1956. м. б., пл., 64 х 96 см. хг– враца.266 пантеон. книга втора марин големинов 1 9 0 8 – 2 0 0 3 фотография. христо юскеселиев. роден на 28 септември 1908 в кюстендил. следва в музикалната академия в софия – композиция и оркестрация при т. торчанов (1924–1926). учи в „скола канторум“ в париж – композиране при професорите венсан д’енди, ги дьо лионкур и албер бертлен, дирижиране при марсел лабе. посещава часовете на пол дюка в „екол нормал“ и лекции по естетика и история на музиката в сорбоната (1931– 1934). 1934– завършва със „златен диплом“ ком-позиция и дирижиране в „скола канторум“. 1934–1935 – член на дружеството на българ-ските компонисти „съвременна музика“. ди-ригент на камерния оркестър при радио софия. 1938–1939 – специализира в мюнхен-ската академия за музика – композиция при проф. йозеф хаас, дирижиране при хайнрих кнапе и при карл еренберг. 1943 – доцент в музикалната академия в софия по теоретич-ни дисциплини. получава награда за „симфо-нични вариации върху тема от „добри хрис-тов“ от академията за науки и изкуство. 1946 – професор в българската държавна кон-серватория по инструментознание, оркест-рация и дирижиране. 1954–1956 – ректор на българската държавна консерватория. 1965– 1967– директор на софийската народна опера. 1976 – удостоен с наградата „готфрид фон хердер“ на виенския университет. 1989 – член на българската академия на науките. марин петров големинов умира на 19 фев-руари 2000 в еспино, португалия. (р. а.)музика, в която властват философски прозрения р у м я н а а п о с т о л о в а i. –––––––––– той често цитира мисълта на ат. далчев: „когато човек не знае един чужд език, мисли какво да каже, вместо да каже това, което мисли“. големинов е композитор с богат арсенал от изразни средства, които през годините непрекъснато се обогатяват с нови. за него езикът на музиката е жива материя, която се развива и усложнява от естествения ход на времето и от еволюцията на изкуството. той е композитор на точния израз. не използва всичко, което знае, но знае много и това личи дори тогава, когато си служи със съвсем пестеливи средства. защото познава отлично амплитудата на техните възможности, тяхната многозначност. държи много на мелодията – за него тя е „траекторията на музикалната мисъл“ и трябва да бъде „не въже от пясък, а от стомана, за да издържиш високото напрежение на творческия процес“ 1. в музиката му мелодията е главният носител на музикалния образ. но тя се дообогатява от хармонията... с годините големинов открива все по-широки простори за творческо експерименти-ране в сферата на полифоничното писмо. той не робува на определени композиционни похвати, не си налага съзнателни ограничения. същевременно държи сметка за прави-лата на музиката, но само за онези, които са плод на творческа логика. с годините той изразява мисълта си с все по-голяма свобода и естественост и с висока „езикова култура“. в партитурите му нищо не може да се отнеме, но и нищо не може да се до-бави: всичко е проектирано с голяма прецизност – творбите му респектират с майс-торската си изработка. 1 големинов, м. „зад кулисите на творческия процес“, с. 1971, с. 21. 267 марин големинов 1940– завършва партитурата на „нестинар-ка“ – танцова драма в девет картини по раз-каза на константин петканов, хореография – мария димова, постановка в софийската опера, 1942. 1946 – трети струнен квартет. втори духов квартет. 1954–1956 – създава музиката към драмата „ивайло“ от иван вазов. 1959 – премиера на операта „ивайло“. 1963 – първа симфония „детска“. концерт за струнен квартет и оркестър. 1966 – втора симфония. кантатата „отец паисий“ за хор, солисти и оркестър. четвърти струнен квар-тет „микроквартет“. 1968–1969 – концерт за цигулка и оркестър. 1969–1970 – трета сим-фония „на мира в света“. 1972 – завършва опе-рата „зографът захарий“, либрето павел спасов. 1975 – концерт за пиано и оркестър. шести струнен квартет. 1976–1977 – седми струнен квартет. 1977–1978 – четвърта сим-фония „шопофония“. 1980 – концерт за стру-нен оркестър. 1985 – втори концерт за вио-лончело и оркестър. автор на концертни инс-трументални творби, на пиеси за камерна му-зика, за глас и оркестър, както и на книгите „инструментознание“ (1946), „проблеми на оркестрацията“ (1953), „зад кулисите на творческия процес“ (1971), на много рецензии и статии за българския музикален живот. марин големинов произведенияголеминов и владимир димитров–майстора ii. пътувахме към кюстендил в един слънчев майски ден. планинските хребети се сте-леха от двете страни на пътя в безкрайна зелена верига, а над тях, в далечината, из-плуваха снежните върхове на рила. „великата рилска пустиня“, както я бе нарекъл вазов. така я нарича и големинов. той се взираше в синкавите очертания на възвише-нията и търсеше да съзре каменния гръб на осоговската планина. спомних си един пасаж от неговия дневник: „легендите за древната пауталия, съвременния кюстендил, моя роден град, с неговото китно поле, облечено в пролетния цъфтеж на дърветата, с цветния дъх под купола на това прозрачно-синьо небе, с каменния гръб на осоговс-ката планина с неговия есенен губер, с богатството на народните си песни и предания – целият този приказно-поетичен свят ми е безкрайно скъп. от дълбочините на този извор съм се старал да черпя красота и мъдрост за моето творчество...“ кюстендилци го посрещнаха сърдечно, като стар приятел. големинов общуваше с хо-рата естествено, с удивителна лекота. в родния си град той идваше, за да участва в юбилейния концерт, посветен на композитора земляк никола атанасов. след увод-ните слова, с които бе открита празничната вечер, големинов разказа спомени за ав-тора на първата българска симфония, приятеля на неговия баща, професора от музикалната академия, при когото големинов бе учил. отново ме порази свежестта на неговата памет, остротата на ума, простотата, която придаваше особена поезия на словото му. така то добиваше значимост, която и най-силните и патетични думи не можеха да изразят. на следващата сутрин се разходихме по слънчевите кюстен-дилски улици. зад буйно раззеленените дървета къщите едва-едва се виждаха и градът приличаше на огромен парк. посетихме художествената галерия на името на владимир димитров–майстора. големинов обича живописта. той е ценител на истинските ù стойности и в живота си е общувал с много художници още в годините на своята младост – с пенчо геор-гиев, тузсузови, цанко лавренов, с дечко узунов. големинов е свързан и със своя велик земляк – владимир димитров–майстора: „аз майстора го познавах. живееше на село в сиромашка къща. когато бяхме евакуирани в ръждавица, той живееше в съсед-ното село шишковци в крайно бедна обстановка. посещавахме го и се разговаряхме дълго. той, както винаги, беше на работната си площадка. виждахме се и в софия“. въпреки любовта си към живописта и връзките с много художници, големинов никога не бе писал музика по конкретна живописна творба. той не е привърженик на слива-нето на видовете изкуства. но през 1982 живописта на майстора го изкуши и създаде своите четири изящни симфонични импресии за женски глас и оркестър по картини на майстора. озаглавил ги е „импресии“, а не „картини“, с което иска да подчертае, 268 пантеон. книга втораче чрез своята музика е изразил не картината, а впечатленията от нея, чувствата, които тя буди. в „мадона“ се пее: „мамо, колко си хубава, мамо! като светица, но по-добра“, а музиката е изпълнена с неподражаема нежност и възвишеност. в „жетвар“ е обобщил образа в едно драматично преживяване, което се родее с драматичния ритъм в картините на майстора: „жетварю, жетварю, облаци спират над главата ти, жетварю. откак се помня на света, ти все носиш златните зърна. колко време носиш своя сноп в нивата голяма на българия?“ цикълът завършва с една инструмен-тална част, озаглавена „сватба“, но това е странна, необичайна сватба, върху която са надвиснали облаците на спотаена в душата мъка. той винаги е търсил по-сложния, по-драматичен свят на човешките чувства. на излизане от галерията спряхме пред паметника на майстора. изсечен от гранит, стъпил върху бялата мраморна пло-щадка пред сградата, той внушаваше почит към паметта и делото на художника. майстора бе казал: „лично дело на тоя свят няма. всеки талант е плод на дълго раз-витие. той не е притежание на един човек. народът дава талант, за да може неговият носител да служи пак на народа... ако сега бих могъл отново да започна, бих отишъл пак там, при земята, при хората. можете да наречете това, както искате – ата-визъм, инстинкт на селянин или обикновена привързаност. и все пак целият този сбор ще бъде само част от цялата истина за чудната, за притегателната сила на моя роден кюстендилски край“. на големинов тези думи особено му допадаха. тях беше поставил върху плочата със записа на симфоничните импресии. „колко хубаво го е казал майстора!“, възхищаваше се той. но не по-лошо е и казаното от него: „какво правя ли? копая надълбоко в земята, за да чуя тон от мой далечен прапрадядо... пък макар и само стон. събирам градивен материал – искам да издигна паметник на моите предшественици, които напластиха в душата ми красота и посяха в нея зърното на изкуството. това зърно аз отглеждам с любов. искам то да даде обилен плод и да бъде от някаква полза за другите. напоследък все повече и повече у мен се затвърждава убеждението, че пиша за хората. а те заслужават и внимание, и топ-лота, и искреност“ 1. но не само в тези думи е общото между майстора и големинов, а в значимостта на тяхното изкуство. 1 големинов, м. „зад кулисите на творческия процес“, с., 1971. (откъси от монографията на румяна апостолова „марин големинов“. с., 1998. вж. също боянка арнаудова „марин големинов“. с., 1968; „музикална драматургия и стилови особености в сценичното творчество на марин големинов“. с., 2000.) 269 марин големинов270 пантеон. книга втора не ва т у зсу зова 1 9 0 8 – 1 9 9 0 фотография. съюз на българските художници. родена в стара загора на 11 януари 1908. за-вършва държавната художествена академия в софия 1933 – декоративно изкуство при проф. васил захариев. работи в областта на приложната графика, сценографията, кера-миката, детската илюстрация. главен ху-дожник (1951–1981) на държавния ансамбъл „филип кутев“. художник на ансамбъл „тра-кия“ (1974–1990). 1968 – получава голямата награда „иван милев“ за керамичното пано „мир“. излагала е керамични и декоративни творби в москва, петербург, варшава, пра-га през 1968–1973. нева петрова тузсузова умира в софия на 16 януари 1990. нейни творби се съхраняват в националния музей за декоративно и приложно изкуство в со-фия и в много частни колекции.с новите проблеми на съвременното декоративно изкуство ат а н а с н е й к о в разностранни са творческите изяви на нева тузсузова: графика, сграфито, монумен-тална керамика и малка пластика, релеф, настенна тъкан и мозайка, театрален декор и костюм, илюстрация... в мисълта, във възгледа, в пластическия си говор и в есте-тическите проблеми тя винаги е последователна. и в керамиката, и в декоративната рисунка открива винаги себе си. това е, което прави художника автор. тя е свързана в своето изкуство с нашето народно творчество и е негов познавач; свързана е и с неговото скрито богатство. тя е декоративна и изящна. вътрешната структура на нейната композиция е сложна – от една страна, нева тузсузова ритмически изгражда композиция на цветовете, от друга – в графически строеж прекомпозира техните контурни очертания по ритъма и обема на плоскостта им така, че едната ритмичност – на цветовете – ражда втората – на плоскостта и графическите очертания. те са органически свързани, защото са резултат не на рационално търсене, а на вътрешното чувство на художника за композиция, подчинено на неговия пластически възглед. затова и осъз-нато. така тя създава своя декоративна архитектура. понякога тузсузова е барокова, но не в стиловия смисъл на думата, а в своеобразното, характерно за нея вътрешно движение – танцова празнична разлюляност. именно това непокорно чувство създава вътрешното движение в нейната фигурална композиция, когато тя с привидна „ма-тематическа“ точност я композира в прости геометрични форми и в сложни компо-зиционни взаимоотношения. с още по-голяма простота, сила и яснота на чувството нева тузсузова решава черно-белите фигурални композиции – проектите си за сграфито. в тях фигурата, етно-графският орнамент са само отделни структурни елементи, които изграждат монументалността на композицията ù – така пълнозвучен е нейният пластически речник. тук нева тузсузова в своята зрелост на художник откри и младостта на своето изкуство. деформацията на формата и нейната пластическа изява не носят в себе си вече само вкуса към първичната сила на орнамента от народното изкуство или към примитивизма на рисунката, но характера на проблемите на съвременното изкуство, минало през сложните опити на своето собствено развитие. чисто орна-менталният и декоративен характер на творчеството ù сега го довеждат до ново, по-задълбочено и вълнуващо търсене: тя е пак в своята декоративна концепция, но осмислена по различен начин – декоративният знак се превръща в знак на преживява-нето. нева тузсузова довежда някои от своите фигури до оброчност и тотем, там, където творческата деформация носи искреността на чувството. това са нови проб-леми на съвременното декоративно изкуство. в цветната детска илюстрация тя създаде свой стил и един засмян пъстроцветен 271 нева туз сузовадетски свят, причудлив, радостен и поетичен. съумя така да открие пластическия еквивалент на естетическите си възгледи в детската илюстрация, че тя не само да бъде тълкувател на текста или декоративно да го обогатява в цялостното графи-ческо оформяне на книгата, но да бъде преди всичко естетически възпитател. нови проблеми, които откриваме в прастария египет: декоративната проста ри-сунка престава да бъде украса, орнамент, защото е мисловното състояние на един свят. именно сега, с опита на съвременното изкуство и смелостта на творческата мисъл, нева тузсузова се насочва към тази проблематика. тя търси да отгатне в общия строеж на композицията мястото на всеки изграждащ елемент не в неговата логична орнаментална връзка, а в тази на емоционалното въздействие и проникновеност. фи-гурата бива построена на това усещане – не орнаментална, а действена. навлиза един по-нов елемент на художествено тълкуване – миловидното лице на жените става сурово и замислено, общата декоративна постройка постепенно губи своята орнаменталност, заместена от цялостното внушение на художника за монументал-ност. това е труден път, по който може би ще върви нашето декоративно изкуство. и несъзнателно мисля за люрса – за онова осмислено декоративно изграждане на творбата, за онази дълбочина и сила на преживяването, което ражда изкуство. (въведение към изданието „нева тузсузова. графика, керамика, илюстрация, театрален костюм“. с., 1965.) 272 пантеон. книга втора нева тузсузова. декоративно пано „празник“, 1972. шамот, 205 х 200 см. габрово. на стр. 273 нева тузсузова. пластика „момент“, 1973. глазиран шамот, височина 40 см. притежание на семейството на художничката.273 нева туз сузова274 пантеон. книга втора елие з е р алшех 1 9 0 8 – 1 9 8 3 фотография, 1975. съюз на българските художници. роден на 12 ноември 1908 във видин в семейс-твото на натан алшех и дуда пинкас, род-ственица на художника жул паскин. 1928–1933 следва в мюнхен живопис при проф. каспар. участва в изложбите на „глас палас“ и на „ре-зиденцията“. с идването на хитлеризма зами-нава за белгия. през 1934 се завръща в бълга-рия. изложба в галерия „преслав“. член на дружеството на новите художници. пъту-ване до палестина, създава значителна колек-ция от пейзажи. 1937 –изложба в белград в галерията „цвета зузорич“. заминава за па-риж. завръща се в българия 1938, рисува в со-зопол и в родопите. в периода 1940–1943 е в еврейските лагери в бов, неделино, ветрен, белово. интерниран във видин 1943–1944. 1944 участва в изложбата „фронт и тил“. 1946 – изложба в галерия „призма“ в софия. 1947 – оженва се за художничката бронка гю-рова (1910–1995). от 1952 семейството на алшех се установява в аржентина. в буенос айрес осъществява четири изложби, получава две престижни награди (1955–1956) и препо-дава до 1973 в държавното училище за изку-ство „мануел белграно“. 1975 – в национална-та художествена галерия в софия показва жи-вопис и рисунки. на 20 юни 1983 художникът умира в буенос айрес. музеят на модерното изкуство урежда негова ретроспективна из-ложба – 1990. през 1995 дъщеря му деяна алшех реализира изданието „елиезер алшех“ (на български и испански език) с автор ружа маринска. по повод 100 години от рожде-нието на художника – юбилейна изложба в нхг–софия, придружена с творби от бронка гюрова–алшех.275 елие з ер алше х със съдбовна привързаност към живописта б о р и с ив а н о в роден във видин, алшех е от поколението художници на 30-те години. получил со-лидна основа при проф. карл каспар в мюнхен, той намира след завръщането си от германия своето място в дружеството на новите художници – авангард на прогре-сивни идеи и пластически търсения в изобразителното изкуство у нас. още с първите си изложби – в софия (1934) и в белград (1937) той убедително показва качествата си на талантлив художник и роден живописец с подчертано експресивно светоусещане и рядко емоционално отношение към пластическите и колоритните стойности. с овладени изразни средства гради категорично живописната структура на формата с плътна фактура, с багрено наситена мазка и така решава цялостно композиционното структуриране на творбата. през първия си период, отличаващ се с известни експресионистични навеи, алшех създава в анверс, където престоява след 1933 цяла година, ценни пейзажи, един от които – на високо ниво като композиционно решение и пластичен строеж – е при-тежание на националната художествена галерия в софия. в този внушителен пейзаж монументалният облик на крайбрежния град е изявен артистично, с богат колорит. от 1939 до 1962 той навлиза в своя втори период – най-значителния като живопис и проблематика не само за него, но и за нашето изобразително изкуство. елиезер алшех сега изчиства и преодолява пространствените проблеми в картината – обобщава колоритните стойности и изтънява фактурата, без да загуби плътността на маз-ката и тоналното звучене, тълкува цветово материалността на формата, постига лирично въздействаща живопис със своя алшеховска поетика. тук сложно степенува-ната колоритна тъкан със сребриста, звучна багрена интонация вибрира с финес в пластически пълноценна живописна атмосфера. през този плодотворен период ху-дожникът създава ценни платна: пейзажи с характерни български терени, непринудено сложни в своята простота. живописните му видения, породени от живота и дейс-твителността и предадени със специфични изразни средства, го довеждат до собст-вен облик, почерк и стил. през 1952 година художникът се установява със семейството си в аржентина. неспо-коен и търсещ, алшех преминава към друг принцип в изграждането на живописта. в новите условия и среда в буенос айрес тя е ориентирана към по-многопластова фак-тура, към една пастьозност на боята и интензивност на цвета. платната от този последен период в творчеството му са продължително живописвани с гъста плътна паста, без да губят тоналните си качества. нещо повече – сега те се изявяват по-силно и звучат по-особено с някаква странна цветова романтика в топли червени и жълти полихромии. всичко е подчинено на доминиращия усет за структуралистич-ната фактура като главен проблем.елиезер алшех е творец изцяло отдаден и погълнат от призванието си, художник със съдбовна обич към живописта. с обич към хората и страната, в която се е родил и изградил като творческа личност, той показа своята живопис и рисунки в изложбата, уредена през 1975 година в националната художествена галерия в софия – едно богато творчество, безспорен принос в българската пластическа култура. (от каталога за изложбата на елиезер алшех в софия – 1975 г. със съкращения. вж. изданието „елиезер алшех“ от ружа маринска, с., 1995.) 276 пантеон. книга втора елиезер алшех. портрет на мари, 1962. м. б., пл., 117 х 89 см. притежание на семейството на художника.277 елие з ер алше х елиезер алшех. пейзаж от анверс, към 1934. м. б., пл., 112 х 120 см. нхг – софия.278 пантеон. книга втора никола йонков вапцаров 1 9 0 9 – 1 9 4 2 фотография, 1932. къща музей „никола вапцаров“, софия. роден на 7 декември 1909 в банско. завършва машинно морско училище във варна. огняр, машинен техник в книжната фабрика в коче-риново. от 1936 се премества в софия. из-дава стихосбирката „моторни песни“ (1940) с името никола йонков. редактор на в. „ли-тературен критик“ (1941). през 1940 органи-зира в разложко акция за сключване пакт за взаимопомощ между българия и ссср. ин-терниран в годеч. арестуван и съден по про-цеса на цк на брп – 1942 година. разстрелян на 23 юли 1942 в гарнизонното стрелбище на школата за запасни офицери в софия. 1953 – удостоен посмъртно с почетната междуна-родна награда за мир. през 1957 година е пуб-ликувана за пръв път драмата му от 1935 „вълната, която бучи“.стихове без поетичен грим к о н с т а нти н к о н с т а нт и н о в днес никола йонков вапцаров няма нужда от утвърждение и името на поета би било еднакво лъчисто и без нимб на мъченик. те само се сплитат в още по-светло единство. какво всъщност има в тия стихотворения, което ги прави да бележат остър завой в лириката ни от последните години? никола йонков вапцаров не прилича на никого от своите предходници. продължител по идейна линия на смирненски, той няма нищо общо с него нито по натюрел, нито в изразни средства и далече го надхвърля в емоционално въздействие. очистен от остатъците на символизма, той излиза непосредно от земята, неукрасен с никакъв поетичен грим и в същото време преливащ от романтизма на едно ново време. така той е най-последното и най-убедително преображение на социален поет в нашата ли-тература. страстно влюбен в живота, в човека и в земните неща, той е винаги за-дъхан, устремен напред и нагоре, цялостен и комплициран, без да бъде раздвоен, чист под саждите, и трепетно чувствителен в грубата черупка на неудържим борец. тъкмо тук е значителността и заразяващото въздействие на неговата поезия. огнената сплав от идеи и чувство в стиховете на вапцаров извира от дълбочините на автора и в това е тяхното внушение... рядко у български поет творческата искреност, ли-шена от всякакъв егоцентризъм, е намирала по-пряк художествен израз. и още – това радостно чувство на общност с хората, и това вродено благородство, и тая бликаща топлота и доверие... присъдата, изпълнена на 23 юли 1942 година, беше поначало едно престъпление против природата и против безсмъртното у човека. но тук варварството е още по-жес-токо, защото прекърши една младост – творческа и чиста, – погуби един несъмнен поет, който донесе на земята ни нов акцент в названието на старите неща, и запали нов пламък в загасващото огнище на българската лирика. той не беше „обещание“ или „надежда“, както останаха мнозина други в миналото и сега. още с моторни песни той е оформен като образ, макар и незавършен. в своя по-нататъшен път щеше само да разшири и избистри бъдещото си творческо дело. тъкмо в това е чудовищността на акта от 23 юли 1942 година. вдъхновеният юноша заплати с живота си своята обич към живота. времето не ще заличи ужаса и позора на тоя ден и никакви възмез-дия не ще възкресят мъртвия. ала неговото име трябва да остане със своя чист блясък като тежък укор към миналото и като пътеуказател към бъдещето. (из книгата на константин константинов „път през годините“, с., 1966, с. 529–532. със съкращения.) 279 никола вапцаров280 пантеон. книга втора никола йонков писмо ти помниш ли морето и машините, и трюмовете пълни с лепкав мрак? и онзи див копнеж по филипините, по едрите звезди над фамагуста? ти помниш ли поне един моряк нехвърлил жаден взор далече, там, дето в гаснещата вечер дъхът на тропика се чувства? ти помниш ли, как в нас полека-лека изстиваха последните надежди и вярата в доброто и в човека, в романтиката, в празните копнежи? ти помниш ли, как някак много бързо ни хванаха в капана на живота? опомнихме се. късно. бяхме вързани жестоко. –––––––––– сега е нощ. машината ритмично припева и навева топла вера.281 никола вапцаров (със съкращения – из единствената издадена приживе книга на вапцаров „никола йонковъ. моторни пѣсни“. стихове, с., 1940, с. 24–27.) да знаеш ти живота как обичам! и колко мразя празните химери... за мен е ясно, както че ще съмне – с главите си ще счупим ледовете. и слънцето на хоризонта тъмен, да, нашто ярко слънце ще просветне. и нека като пеперуда, малка, крилата ми опърли най-подире. не ще проклинам, няма да се вайкам, защото все пак, знам, ще се умира. но да умреш, когато се отърсва земята от отровната си плесен, когато милионите възкръсват, това е песен, да, това е песен!282 пантеон. книга втора факсимиле от стихотворението „писмо“. къща музей „никола вапцаров“ – софия.283 никола вапцаров пролет (от „никола вапцаров. съчинения“, с., 1971, с. 71.) пролет моя, моя бяла пролет, още неживяна, непразнувана, само в зрачни сънища сънувана, как минуваш ниско над тополите, но не спираш тука своя полет. пролет моя, моя бяла пролет – знам – ще дойдеш с дъжд и урагани, бурна страшно, огненометежна – да възвърнеш хиляди надежди и измиеш кървавите рани. как ще пеят птиците в житата! весели ще плуват във простора... ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя. пролет моя, моя бяла пролет... нека видя първия ти полет, дал живот на мъртвите площади, нека видя само твойто слънце, и умра на твойте барикади!284 пантеон. книга втора пе т ър динеков 1 9 1 0 – 1 9 9 2 фотография. национален литературен музей. литературен историк и критик. роден на 30 октомври 1910 в село смолско, пирдопско. 1930–1933 – следва славянска филология в софийския университет. 1934–1935 година – специализира във варшавския и краковския университет. 1938– асистент при катедрата по славянски езици на софийския универси-тет. 1941– редовен доцент по българска лите-ратура. 1945 – професор в софийския универ-ситет. 1947 – член-кореспондент на българ-ската академия на науките. 1966 – академик, действителен член на бан. 1978 – почетен доктор на варшавския университет. публи-кува многобройни научни студии върху бъл-гарското народно творчество, старата бъл-гарска литература, литературата на българ-ското възраждане, на полската литература. петър николов динеков умира на 22 февруари 1992 в софия. съчинения : софия през xix в. до освобож-дението на българия, 1937. софийски книжов-ници през xvi в. i. поп пейо, 1939. кузман а. шапкарев, събирач на народни умотворения, 1940. литературни легенди, 1942. първи въз-рожденци, 1942. литературни образи, 1956. писатели и творби, 1958. български фолклор – ч. i, 1959. възрожденски писатели, 1962. ли-тературни въпроси, 1963. из историята на българската литература, 1969. между свои и чужди, 1969 и други.неговите проучвания ще продължават да живеят и в бъдещето с в е т л и н а ни к о л о в а академик петър динеков е една от най-значителните фигури в българския културен и научен живот на двадесетото столетие. тук няма да се спирам на неговите приноси в изучаването на българския фолклор, историята на българската литература от епо-хата на средновековието, възраждането и новото време – главните области на на-учните му интереси и на най-значителните му научни постижения. ще отбележа само две техни характерни особености. на първо място непоклатимостта на него-вите оценки за българските писатели, литературни факти, явления и процеси, за българския словесен фолклор. и вторият характерен белег – неизменната склонност към обобщаване и осмисляне на българското литературно развитие. оттук произтича и глобалното значение на неговото дело в българската филологи-ческа наука – изграждането на една адекватна цялостна представа за българското словесно изкуство в продължение на целия му исторически път. никога в българската хуманитаристика не е имало, няма и едва ли ще има друг учен освен п. динеков, който с еднаква сигурност и вещина да може да представи българското словесно богатство, като се започне от народното творчество и неговите многопосочни връзки с лите-ратурата, премине се през делото на славянските първоучители св. кирил и св. ме-тодий и всички основни проблеми на българското слово през средновековието, преходния период към новобългарската литература през xviii в., творчеството на най-изтъкнатите възрожденски писатели като паисий, софроний, раковски, петко славейков, пърличев, каравелов и ботев, жанрове и центрове на литературата ни от xix в., и се стигне до върховете на новата и съвременната българска литература като иван вазов, пенчо славейков, яворов, елин пелин, йордан йовков, елисавета багряна, емилиян станев, йордан радичков и блага димитрова. фактически по този начин, във време, когато се пишеха дебели безлични „панорами“ на българската лите-ратура, п. динеков постепенно в продължение на четири десетилетия изгради дейс-твителната картина на ценностите в българската литература в своите близо 20 книги със статии и студии върху нейното развитие. в съответствие с тази картина той публикува и останалите до днес сред най-сполучливите антологии на старобъл-гарската, възрожденската и новата българска литература: „българска лирика“ през 1941 г., „старобългарски страници“ през 1966 г. и „възрожденски страници“ в два тома през 1969 г. в съответствие с тази картина той пое риска да стане главен двигател при подготовката на уникалната тритомна „кирило-методиевска енциклопедия“, посветена на най-големия принос на българския народ в световната цивилизация, чийто първи том излезе от печат през 1985 г. и това е един от факторите, благодарение на които неговите проучвания ще про-285 петър динеков286 пантеон. книга втора дължават да живеят и в бъдещето. тук бих желала да отбележа още два фактора. първо, това е факторът, че петър динеков е единственият български филолог, който остави след себе си значителна и авторитетна школа в своята област. общопризнат факт, че в наше време водещи български учени в областта на фолклористиката, ста-робългаристиката и изследването на българската възрожденска литература са негови ученици, които предават на следващите поколения изследователи традициите на тази школа. и вторият фактор, осигуряващ трайното място на учения и човека петър динеков в бъдещото развитие на българската филологическа наука – будното му чувство за съизмеримост на българската духовност с творческия дух на другите народи, чувство, присъстващо във всеки написан от него ред. още в своята младост той публикува през 1940 г. в сп. „златорог“ статията „нашият литературен досег с европа“, в която разглежда чуждите литератури като тласък за развитието на българската литература, разкриващ пред нея нови пътища за развитие. знаменателно е, че него-вата последна книга от 1989 г. „проблеми на старата българска литература“ за-вършва със статията „българската култура и взаимодействието ù със световната култура“, в която четем: „положението на българия в съвременния свят я поставя в контакт с много народи и много култури. българският народ участва активно в големия процес на обновление на света, в борбата за съществуване на нашата планета, за по-добро бъдеще на чове-чеството. техническият напредък улеснява контактите с всички континенти. българската култура следва пътя на развитието на всички съвременни национални култури – пътя на „европеизацията“ и пътя на самопознанието. мисля, че това е бил в най-общ смисъл и нейният път през цялото ù 13-вековно съществуване. тя се е родила в дълбоките народни традиции, но се е развивала и обогатявала в непрекъснат контакт с другите култури, в постоянно взаимодействие с тях. затова ние днес с такъв интерес се обръщаме към нейното минало, към нейния труден път, към нейните безспорни и високи постижения, към нейната роля в многовековната съдба на българ-ския народ, към нейния хуманизъм и демократизъм, към благородните амбиции, които е имала, към нейното място в света. ние, българите, я обичаме и ценим. това не значи, че подценяваме културата на другите народи. тъкмо обратното, защото знаем, че българската култура се е развивала не в изолация, но в тясна връзка с културите на близки и далечни народи; тя е неделима от тях и е част от огромната, богатата, великата световна култура. и още нещо – ние знаем, че тъкмо в уважението ù към културите на другите народи, в сътрудничеството с тях е нейното бъдеще“. (с. 433– 434, 435–436.) (из студията на светлина николова „90 години от рождението на академик петър динеков“ в сборника „в памет на петър динеков. традиция, приемственост, новаторство“. с., 2001, с. 7–16. със съкращения.)петър динеков същност и значение на фолклора в историята на българската национална култура народното устно поетическо твор-чество представлява една от най-ценните и интересни страници. то свидетелствува за непрекъсната творческа работа сред народните маси през дълги векове, за поети-чески дарби, които са намирали проява и в най-тежки исторически моменти, за вечно живия и необикновено мощен творчески гений на народа. народното поетическо творчество за нас е преди всичко огледало на художествената дейност и на поетическите интереси на народните маси в продължение на векове. за тях то винаги е било жива художествена действителност – изповед на народните мъки и страдания, израз на народните надежди, копнения и стремежи, неразделна част от всекидневния живот на народа, най-ярко отражение на неговата култура. дълбоко демократично в самата си същност, то съдържа в себе си историята на народа. на-родът винаги го е носел със себе си – като съкровищница на своите знания: през ве-ковете то е живяло неотделимо от народния език. за да означим по-точно предмета на науката, която се занимава с народното поети-ческо творчество, трябва да боравим с ясни и определени термини. очевидно е, че термините народоука и народни умотворения не могат да бъдат използувани поради широкото етнографско значение, което им се придава. неудобствата при названията устна словесност и народна словесност произхождат от това, че първото название подчертава един белег (устно предаване), който не е типичен за всички фази от ис-торическия развой на народното творчество, а второто е по-широко по обема си – може да бъде схванато и като название на литературата. най-удобни се оказват наз-ванията фолклор и народно поетическо творчество. второто все повече се налага в последно време, защото в него по-лесно могат да се включат и твърде свое-образните явления на съвременното народно творчество, докато названието фолклор в науката исторически се е свързвало преди всичко с проявите на традиционното на-родно творчество. при названието фолклор съществуват и други неудобства, които се дължат на широкото и тясно значение на думата, но все пак ние продължаваме да го употребяваме поради международния му характер. в широкия смисъл фолклорът обхваща умствената, духовната култура на народа и засяга не само областта на на-родното изкуство, но и на народните вярвания, знания и обичаи. с оглед на това раз-личаваме музикален фолклор, медицински фолклор, юридически фолклор и т.н. в тесния смисъл на думата под фолклор разбираме поетическото творчество на трудовите народни маси, словесно-художествените произведения, създадени от народа и живеещи в неговата среда. следователно фолклорът, който обхваща поетическото творчество на народа, е част от народната художествена култура, от народното изкуство и заедно с народната музика, танц, живопис, скулптура, театър и т.н. сви-287 петър динековдетелствува за творческия гений на народа. фолклорът, както цялото народно из-куство, отразява в художествени образи историческия опит на народа за опознаване и овладяване на природата, изразява неговите мечти, идеали и борби за по-добър живот, дава широки и ярки картини на бита и труда, на обществения живот, на чув-ствата и преживяванията на народните маси. върху народното изкуство се развива и изгражда художествената култура на човечеството; върху основата на фолклора възниква и се развива художествената литература. науката, която се занимава с изследването на народното поетическо творчество, носи названието фолклористика. дълго време и науката се определяше с назва-нието фолклор; днес това название се отнася само до материала, до народно поетич-ните произведения. също така дълго време фолклористиката като наука не се разграничаваше от народоуката, етнографията, етнологията, литературната ис-тория и дори ù се отричаше право на самостоятелно съществуване. голямото значение на фолклора в развитието на националната култура ясно се очер-тава. той представя изключително ценен дял в културното наследство на всеки народ. до появата на писмеността фолклорът е единствената форма на поетическо творчество. и след създаването на писмеността той продължава да се развива, да съществува успоредно с литературата и изразява интересите и надеждите, творче-ските търсения и постижения на народа. в своето развитие, като продукт на колек-тивните творчески усилия и колективния естетически усет, народното творчество създава неповторими художествени ценности, върху чиято основа се изгражда всяка самобитна национална култура и се прави влог в световната култура. 1959 (из книгата на петър динеков „български фолклор“, ч. i, с., 1972.) 288 пантеон. книга втора289 петър динеков везба от самоковско върху ръкав от женска риза. xix в. (детайл) везбата – това прастаро народно творчество, е унаследила вековни естетически традиции, които изразяват общите идеи, чувства, вкусове. тя е свързана с историческото, верското, иконо-мическото и културното развитие на обществото; но най-пряка е връзката ù с народната носия – с материята, кройката и функцията на дрехата, върху която се разгръща везбената украса. шевиците от самоковско са великолепни, синтезирани композиции, в които са заложени основ-ните принципи на декоративните приложни изкуства. в структурата на самоковската везба – във формата, в ритъма, симетрията и асиметрията, в повтаряемостта на мотивите, в специ-фичния им колорит – са съхранени характерните регионални отлики и символи на везбения орна-мент – едно от най-значителните свидетелства за своеобразието на националната култура. (вж. монографичното изследване на павлина митрева „самоковска везба“. с., 1982.)290 пантеон. книга втора люба в еличкова–в елич 1 9 1 3 – 1 9 9 6 в ролята на тоска от едноименната опера на пучини. щатсопер – виена, 1949. родена на 10 юли 1913 в село славяново (преди 1944 борисово). на петгодишна възраст мал-ката люба вече води овцете на паша, а две го-дини по-късно се грижи и за пашата на конете и кравите. в истинска патриархална атмос-фера расте момичето, което бащата възпи-тава да понася мъжки тегобата на селския живот, води я да оре и сее нивите. може би корените на бъдещите ù успехи трябва да се търсят в това спартанско възпитание, под-готвило момичето за трудностите в жи-вота. учи гимназия в шумен, където учител-ката ù открива красивия ù глас. под нейно ръководство разучава песни от шуберт, чай-ковски, балакирев. през 1931 в шумен прис-тига младият певец и педагог георги златев– черкин. силно впечатлен от таланта на мла-дата абитуриентка, той я кани да учи пеене при него в софия. през 1933 е назначена с до-говор като хористка в народната опера, и наред с това пее в хора на храм „александър невски“. за пръв път люба величкова се по-явява в операта „луиза“ от шарпантие. по същото време черкин я завежда на прослуш-ване във виена при неговия професор. през 1935 – вече е редовна студентка във виен-ската консерватория в класа на професор лирхамер – за две години, вместо за шест получава диплом за завършено висше музи-кално образование. (м. б.)една комета, която озари света със своя глас ма р и н б о н ч е в независимо че фамилното ù име не звучи съвсем по български, люба велич беше и остана българка „до мозъка на костите“. езикът ù беше цветист, звучен, пълен с хумор и закачливост – прекрасен български език. „певица с изключителен драматичен темперамент, тя пресъздава тоска, аида, мю-зета, дона анна и амелия от „бал с маски“ така поразително индивидуално, че не може лесно да бъдат забравени.“ това е извадка от кратък оксфордски оперен речник от 1972 година. „люба велич е един бляскав фойерверк на световния оперен хоризонт, който заслепява с огън, страст, вокално майсторство и дихание, несравнима нито с предшествениците, нито със съвременниците си...“ – думи на марсел правù във вест-ник „курир“ от 1969 г. с какво пленява люба величкова – велич своите многобройни почитатели от 40-те и 50-те години на двадесетия век? каква е тайната на нейния неустоим чар? мнозина откриват енигматичната ù същност в „ангелския“ глас, който тя притежава. за му-зикалния свят тя е „саломе на саломеите“, „жената със сто лица“, „фантастичната мюзета“, „стълбът на виенската щатсопер“, „българката, която възроди метропо-литен опера, ню йорк“, „момичето, което взриви ковънт гардън“. това са част от преценките на критиците по света. въпреки своето интернационално изкуство, въпреки че е смятана за гражданка на света, люба велич до последните си дни остана българка, възпитана в патриархалния дух и бит на българското село, страдаща и оби-чаща българия до полуда – личност с открито чело, непокорен нрав и талант. името на люба велич се среща във всеки оперен справочник или енциклопедия, придружавано от епитети като знаменита, велика, незабравима, божествена, непостижимо соп-рано... какво по-голямо доказателство за значението ù в оперния свят, на който тя отдаде всичко, с което я бе дарила природата! завършила музикалното си образование във виенската консерватория, в началото на юни 1937 люба величкова сключва договор за солистка в операта на гр. грац; още на 20 септември изпълнява ролята на неда от „палячи“ на леонкавало. вестник „донер-стаг“ помества блестящ отзив за нейното участие в операта. ролята на неда е по-следвана от нови роли – на мими и мюзета от „бохеми“ на пучини, а по-късно и от опери на моцарт. година след това – на дездемона от „отело“ на верди, на розалинда от „прилепът“ на щраус, а през 1939 г. се среща с творчеството на вагнер. участва в оперите „парсифал“ и „зигфрид“, с които по-късно ще застане пред публиката в байройт. по-голямата част от партиите си люба величкова работи под музикал-291 люба величкова–велич292 пантеон. книга втора ното ръководство на диригентите рудолф моралд, карл бьом, рудолф кемпе. за прес-тоя си в грац от 1937 до 1940 година тя създава 30 образа от 29 оперни заглавия. до 1944 люба величкова пее в германия, а след това се връща във виена на сцената на щатсопер с операта „ариадна от наксос“ от рихард щраус, под палката на карл бьом. когато след спускането на завесата и след бурните аплодисменти (публиката за миг забравя, че навън е война!) певицата се прибира в гримьорната, лично карл бьом развълнувано казва на българката: „вие бяхте великолепна!“ такава похвала, изречена от гениалния диригент, има огромна стойност. следва премиерата на операта „хофманови разкази“ на жак офенбах под диригент-ството на крипс на 24 октомври 1945, поставяна до 1955 година. в ролята на жулиета българката пее 57 пъти, аида от операта на верди – 39 пъти, в ролята на неда – 59 пъти. в „бохеми“ – на мими пее 31 пъти. следващата постановка е на „дон жуан“ от моцарт. в ролята на дона анна люба величкова в продължение на 8 години излиза 36 вечери. така е и при татяна от „евгений онегин“ на чайковски. в напрегнатата програма, в която тече животът ù, някак неусетно се появяват участията ù в „мадам бътерфлай“, в „манон“, „бал с маски“, „отело“, „дама пика“, в „две вдовици“ от сметана. тя пее в „реквием“ от верди във виенския „музикферайн“. люба велич е вече певица със световна известност. на фестивала в залцбург участва в ролята на мюзета през 1946 г. херберт фон ка-раян я кани на сцената в залцбург в „дон жуан“ от моцарт. нейната дона анна е наречена от критиката „пламък и отмъщение“. през 1950 отново в залцбург люба велич пее в премиерата пак на „дон жуан“ под ди-ригентството на фуртвенглер. същата година певицата получава най-високото от-личие на щатсопер – виена, „камерзенгер“. така тя влиза в историята на този театър като първата българка, удостоена от правителството на австрия за голе-мите ù заслуги към културата. следва един период от живота на люба велич, отдаден на киното и театъра. резул-татите от нейните участия са наистина главозамайващи – 75 игрални и телеви-зионни филма! това е единственият пример в нашата културна история. през 1973 г. тържествено е отпразнувана в австрия нейната шестдесетгодишнина. веднага след това люба велич отлита за америка, където отново стъпва на сцената на метрополитен. един от върховете в нейната певческа кариера е тоска от едноименната опера на пучини. и когато става дума за нейното изпълнение, за ролята, която тя е пяла по света най-много в живота си, всички критици и музикални специалисти са едино-душни. ето една оценка на карл льобл и професор марсел правù: „светът познава три бележити изпълнителки на ролята на тоска – мария йерица, мария калас и люба велич“... за виенчани именитата певица е виенчанка, за гражданите на щатите тя е амери-канка, но за самата нея, спор няма – тя е и си остава българка. в нейните интервюта по света винаги присъства изразът: „аз съм горда, че съм българка“. през 1974 г. е на-градена от австрийското правителство с орден за високи заслуги към австрия.на 1 септември 1996 година виенската щатсопер спусна черни знамена на фасадата си. беше починала люба величкова–велич. цяла музикална австрия отбеляза нейната кончина. погребението ù беше израз на всенародно преклонение пред величието на едно голямо дарование, на една необикновена личност. дали така е в българия? (извадки от книгата на марин бончев и христо нонов „български оперни певци на сцената на щатсопер – виена“. с., 2003, с. 25–31. със съкращения.) 293 люба величкова–велич люба велич в ролята на саломе от едноименната опера на рихард щраус.294 пантеон. книга втора борис христов 1 9 1 4 – 1 9 9 3 в ролята на крал филип ii от операта „дон карлос“ на верди. в критиките, написани за него, има всичко – възторг, обожание и преклонение, хвалебс-твия и суперлативи. каквито и похвални слова да бъдат казани за борис христов, ви-наги ще бъдат верни и въпреки това – недос-татъчни. могъщият му божествен глас прос-лави българия – „на многая лeта!“. той не можа да пее на наша оперна сцена, но въпреки това пожела да легне за вечни времена в зе-мята на родината си. надмогнал огорчения-та, великият артист дори завеща на бъл-гарската държава имота си в софия – него-вият дом да се превърне в студио на младите музиканти; завеща и голямото си имение с вилата в рим, за да стане „център за твор-ческо усъвършенстване на младите български таланти, да се пропагандира в италия бъл-гарската култура“. не жест на благодетел, а синовна привързаност и обич към своя народ – в това е величието на големия българин патриот.певец от върховете, където обитават богове пътят по световните оперни сцени ма р и н б о н ч е в и х р и с т о но н о в роден в пловдив на 18 май 1914. баща му кирил христов се премества със семейството си в софия на ул. „цар самуил“ 43. с този дом е свързана цялата младост на певеца, неговите първи срещи с музиката. след гимназиалното образование записва юридиче-ския факултет на софийския университет. наред с това пее в академичния хор, в хор „гусла“ и в хора на храма „александър невски“. след завършване на правния факултет продължава да пее в хор „гусла“ и в камерния църковен хор към дворцовия параклис. през 1942 г., по време на традиционното богослужение за йордановден – деня на ар-мията, хористите пеят в януарския студ пред храма „александър невски“ в присъс-твието на цар борис iii. поканени в двореца от царското семейство, те изпълняват малка програма, в която борис христов е солист. царят остава впечатлен от него-вия глас и го поздравява. седмица по-късно министерството на просветата уведо-мява борис кирилов христов, че му е отпусната стипендия да учи в чужбина. на 18 май 1942 заминава за италия. веднага след пристигането си в рим, той се представя на сънародничката си надя ковачева – графиня фиандака, солистка в ла скала, която го препоръчва на световноизвестния певец и педагог рикардо страчари. незабавно за-почват уроците. това обаче не трае дълго. в тежките години на войната, когато цяла европа е едно бойно поле, рим е обявен за „открит град“. певецът е принуден да се върне в българия. тук борис христов изнася концерт в сградата на радио „софия“. акомпанира асен димитров. направен е запис от целия концерт. този исторически запис е запазен в дома на артиста. на 1 ноември 1943 г. борис христов напуска българия – отива в залцбург, австрия, „да се срещне“ с немската музика на брамс, шуберт, шуман, вагнер. след много пе-рипетии отново се озовава в италия, където продължава работата с маестро страчари. разучава партията на рамфис от „аида“ на верди. премиерата е на сце-ната на „санта чечилия“ през 1945 и донася признание на младия оперен певец. следват редица ангажименти и изпълнения на различни оперни партии. малко по-късно той изпълнява ролята на пимен от „борис годунов“ на мусоргски в римската опера. с първите изяви на борис христов на оперните сцени – „дон карлос“ в лондонската ковънт гардън и „набуко“ от верди в генуа, започва и голямата любов между певеца и франка де рензис, дъщеря на благородник и основател на италианския институт за история на музиката. домът на синьор рафаело де рензис е притега-телен център, където могат да се срещнат композитори, музиканти и певци, при това от най-висока стойност – като рихард щраус, волф-ферари, умберто джор-дано, джина чиня, тоти дал монте, фьодор шаляпин, бениамино джили. годината на запознаването е 1946. като съпруга франка де рензис отдава всичките си сили за оперната кариера на борис христов до последния ден на живота му. 295 борис христов296 пантеон. книга втора в края на 1948 той има повече от десет оперни партии. с тях се появява на различни сцени в италия. със същите роли ще пее в „сан карло“ в неапол, в римската опера, в летния театър в рим, в оперния театър в триест. успехите от тези сцени го из-веждат на самия връх – сцената на ла скала в милано. мечтата за ла скала става реалност, подписвайки договор за сезона 1949/1950. в про-дължение на този сезон той изпълнява ролите на досифей от „хованщина“, граф ро-бинзон от „тайният брак“ на чимароза, галицки и кончак от „княз игор“ на бородин. в ла скала е премиерата на „живот за царя“ от глинка – в ролята на иван сусанин е борис христов, постановката на татяна павловна, диригент – ефрем курч, худож-ник никола бенуа. в състава участват рената ското – антонида, фиоренца косото – ваня, джани раймонди. през същата година получава покана да пее в ковънт гардън. 1950 е богата с прояви извън милано – международният музикален фестивал във фло-ренция (ролята на крал филип іі в „дон карлос“); 1951 – на същия фестивал в операта „сицилиански вечерни“ на верди пее заедно с мария калас, под палката на ролф клай-бер; на фестивала във венеция и на открития театър „термите на каракала“ в рим. на 1 август 1956 е премиерата на „борис годунов“ ( мусоргски) на сцената на прочутия театър „колон“ в буенос айрес. със същата опера гостува на театър „лисео“ в бар-селона, където на сцената става среща със сънародника тодор мазаров в ролята на дмитри самозванеца. след огромния успех следва „дон карлос“ на верди. „представ-лението е истински апотеоз!“ – пише вестник „авс“. в богатата си творческа биография и триумфиране по оперните сцени, борис хрис-тов има много малко участия във виенската щатсопер. в алманаха – история на щатсопер са отбелязани само три негови гостувания – в оперите „силата на съдбата“ (две вечери), „дон карлос“ (осем вечери) и „аида“ (една вечер). в италия, наред с руските опери б. христов постоянно обогатява италианското оперно творчество с нови тълкувания, с нови акценти. на прочутите сцени в ми-лано, неапол, парма, болоня, венеция, флоренция, мантуа, генуа, палермо – се пред-ставя пред многобройните си почитатели с творби като „мойсей“ на росини, „норма“ на белини, „федора“ на джордано, „ирис“ на маскани, „бохеми“ на пучини, „коронацията на попеа“ от монтеверди, с шедьоврите на верди „аида“, „ернани“, „дон карлос“, „силата на съдбата“, „макбет“, „атила“, „сицилиански вечерни“, както и с „фауст“ на гуно, „севилският бръснар“ на росини, „мефистофел“ на бойто. големият бас не забравя и произведенията на предкласиката: „ифигения в авлида“ на глук, „юлий цезар“ на хендел. от дългия списък на оперите, които е изпял през бляскавата си кариера, той е пял крал филип ii – 420 пъти, борис годунов – 300 пъти, дон базилио – 290, досифей – 100 пъти, мефистофел (гуно) – 90 пъти... запомнете датата 1924 година! оттогава потегля керванът на златните български гласове по оперните сцени на света! по оперните сцени, и най-вече в ла скала, борис христов често се срещаше с българ-ски певци. между тях – елена николай, илка попова, тодор мазаров, димитър узу-нов, николай гяуров, никола гюзелев.в един период от няколко години, главно през петдесетте, той прави много записи, оставяйки за поколенията безценни бисери на музиката. през октомври 1976 борис христов направи знаменития запис „български и руски църковни песнопения“ в катед-ралния храм „александър невски“ в софия. храмът, в който той започна като хо-рист, откъдето се отвори пътят му към световните оперни сцени, и в който храм народът дойде да се прости завинаги с любимия певец на 30 юни 1993 г., както самият той бе пожелал преди смъртта си. макар че великият бас никога не пя от оперна сцена в българия, неговите почитатели виждат в съзнанието си борис христов коронован като крал филип іі или борис го-дунов с гръмовния му топъл, дълбок и благороден глас, познат на всички от записи и филми. за своя достоен съпруг франка де рензис разказва: „в герба на моя старинен род е изобразен лъв с перо и меч в лапите. защо името ни е де рензис? ensis на латински значи меч. тогава емблема на фамилията ни е била меч и перо за писане. моят баща беше изтъкнат писател и музиколог... лично мен обаче моят герб никога не ме е ин-тересувал. истинският герб е този на борис. това е една корона от роли, които се ценят в цял свят. той е кралят на кралете в операта!“ вж. биографичното издание „борис христов“ от проф. атанас божков. издателство „музика“. с., 1985. (е. к.) (из книгата „български оперни певци в ла скала“. с., 2003, стр. 32–39. със съкращения.) 297 борис христов борис христов в ролята на мойсей от едноименната опера на джоакино росини.борис христов – борис годунов ваня правчанска–иванова грандиозната постановка на операта „борис годунов“ от мусоргски в неаполитанския театър „сан карло“ за честване на 150-годишнината от основаването му е със специалното участие на борис христов и на хора при софийската народна опера. диригент на оркестъра – асен найденов. четири гала-представления за двайсет дни през януари 1970! хористката в нашата опера ваня правчанска–иванова разказва за това събитие в книгата „срещи с борис христов“, написана в съавторство с брат ù – журналиста николай правчански. –––––––––– 6 януари 1970 година...премиерата. завесата бавно се вдига. първо действие – пролог: мрачна, потискаща картина, тълпа от народ – дрипав, стенещ. свистят бичовете на придворната стража. вопли се чуват отвред... завесата пада, за да се отвори след секунди. сега сцената, обляна в ярки светлини, грабва погледа на зрителите с великолепието на кремълския площад с трите съборни църкви. народът се тълпи, притиска се възбуден и обхванат от нова надежда, с необуздана сила се устремява към новоизбрания цар борис годунов. ог-ромно, неотразимо обаяние излъчва величествената, властна осанка на самодържеца! то обхваща отвред притихналата зала, връща се обратно към нас. борис крачи между протегнатите ръце – повелителен, но вдълбочен в себе си, обзет от тежки мисли; върви с бавни стъпки, отпаднал духом, но с ярко блестящи очи се взира в молещите го; над главите на коленичелите поданици като черно крило плъзва мрачният му стон: „печален съм! скърби моята душа... неволен страх сковава сърцето със зли предчув-ствия...“ едва заглъхнали думите му, и хорът отеква: „слава, слава, слава!“ драма-тично разтърсващо звучи музиката на мусоргски. звучи покоряващо великолепният, ненадминат по богатство на нюанси и драматична сила глас на борис христов. редят се картините... страданието на каещия се борис е сърцераздирателно. майс-торството на големия интерпретатор в ролята на царя завладява все повече и в по-нататъшното вокално-драматично извайване на образа, започнало с лиричното медзавоче, галещо със своята неповторима нежност в затрогващата сцена с децата, та до предсмъртния му стон... внушителната фигура на борис христов, изразителното му лице, сдържаното вели-чие на жеста, съвършената му дикция, съчетани с неповторимо красивия тембър, внушават градация на чувството и искреност, която е в основата на неговата актьорска, овладяна стихия. изтръпнали, гледаме иззад кулисите неповторимата интерпретация: нежната, до-ведена до истинско умиление бащинска топлота на този изтъкан от желязна воля и непоколебим характер човек владетел. това е то – неповторимото, вечното в кла-сическия образ и в борис-христовото превъплъщение! 298 пантеон. книга втора299 борис христов и ето, че идва най-силното, най-драматичното в прочутата пета картина... – днес тук се извършва чудо: един гениален творец ни „въвлича“ – зрителите и нас – да из-живяваме заедно с него трагедията му. каквито и красиви слова да изречем обаче, няма да са достатъчни да възпроизведат онова, което преживяхме в тези минути!...останал сам, годунов отстъпва няколко крачки и вдига отривисто дясната си ръка към очите. на прозореца, изскърцващ от внезапно нахлул вятър, се „появява“ страш-ното видение... с отчаян жест царят, едва добрал се до масата, издърпва покривката и я размахва срещу ужасния „призрак“ – трупа на убития царевич. и реве: „вън! вън!... какво има там?! там в ъгъла... не аз, дете... не аз съм твоят убиец!“ под напора на непоносими болки и раздиращи го угризения, годунов се сгромолясва на пода и предсмъртен вопъл се изтръгва от гърдите му: „господи, ти не искаш смъртта на грешника!... помилвай душата на престъпния цар борис!“ това е моментът, когато артистът постига най-пълно сливане с най-тънките нюанси в творбата. обаяни от борис христов в ролята на борис годунов от едноименната опера на мусоргски.300 пантеон. книга втора изкуството на този голям художник и психолог, ние попиваме всичко. с покърти-телна непосредственост на израза, с точно отмерен, изваян тон той се домогваше с такава простота до формата, която има само едно название – съвършенство. и всички ние – на сцената и тръпнещата публика в салона – бяхме покорени от майс-торското внушение, което идваше от цялостната му личност, от зримото извися-ване на неговия човешки дух......последната сцена: смъртта на борис годунов! тук трагичният образ на самодържеца постига в изпълнението на борис христов та-кова превъплъщение, че силата на духовното му прераждане, неговото покаяние и смърт, звучат в пълен дисонанс с народната драма. покоряващата сила на въздейст-вието е в неговата изповедност. в тази сцена, по шекспировски грандиозна и гениално интерпретирана, той разкрива нови светове, като уголемява всичко, до което се докосва; прави го значимо и внася неумолимост и безвъзвратност. оттам – и неповторимото присъствие на големия артист, което преминава в областта на неизразимото... финал! вулканичното напрежение на сцената „прескача“ рампата, плисва към без-мълвната зала, приковава умовете и сърцата на хората от първия до последния ред... (из книгата „срещи с борис христов“ от ваня правчанска–иванова и николай правчански, ii изд, с., 1993, с. 20–23. със съкращения.) борис христов в ролята на царя от операта „борис годунов“ на мусоргски.„изкуството няма предели и граници“ ( инт е р в ю н а в а н я пр а в ч а н с к а –ив а н о в а с б о р и с х р и с т о в ) неапол, 8 януари 1970 г. хотел „амбасадор “ в просторния хол на апартамента в хотела на чашка кафе. маестрото започва делово: – за интервю – не съм склонен... я по-добре да поговорим така... за мусоргски. е, неизбежно, редом с него, ще върви и „борис“, разбира се... и добавя вече с друг тон: – партията на руския самодържец пея вече двайсет години... в началото беше трудно – работех сам. колко много неща трябваше да се обхванат, преди да пристъпя към партитурата! необходимо ми беше да проникна всецяло в сложния характер на тази исторически важна личност, изследвана и тълкувана противоречиво в нейната същност от най-видни, световни учени. а затова трябваше да се запозная преди всичко с духа на епохата, в която той е живял. освен това, изследвайки съдбата на годунов, трябваше да вникна и в гениалните помисли на пушкин и мусоргски, в не-изчерпаемия кладенец на тяхното мировъзрение... изучавах всичко, което намирах и преценявах, че е полезно и необходимо за моето обогатяване в опознаването на онези времена. стараех се, по мой обичай, да бъда безпристрастен към критиките и изслед-ванията на художници, естети, историци и артисти. не само за техните личности, но и за всички други, обкръжаващи ги, както и за обществото, в което е преминал техният живот. в последните исторически изследвания например съществуват две течения, два отговора на въпроса: „убиец ли е борис годунов, или не?“ по това много е писано и малко доказано. необикновената чувствителност на гениални поети, ху-дожници и композитори се е движила нерядко в по-убедителна посока, стигайки до по-положителни резултати. исках да доловя онова, което е така ярко описано в плътната, кратка и широко обяснявана същина на съдържанието, на ядката в пое-зията на пушкин, за да усетя по-дълбоко народната драма и всичко онова, което е заключено и недоизказано между петолинията на мусоргски. тогава артистът раз-бира и чувства по-добре силата на изразните му средства, ярката гама на музикал-ните му цветове, които, ако не се открият, не биха позволили да се разберат нито характерът на действащите лица, нито средата, в която са живели... борис христов все повече се вглъбяваше в любимата тема. минута пауза и после: – основната мисъл на мусоргски при създаването на операта е била да сътвори му-зикалния закон на словото и да отрази по-пълно средата, в която пушкин поставя драматичното и трагичното действие на своята творба – „борис годунов“. именно мусоргски открива споменатия музикален закон в оперното творчество, по който се движи човешкото слово. с музиката си той разкрива човечността на всеки образ, независимо дали е цар, или просяк, дали е щастлив, или нещастен и т.н. главното е 301 борис христовда пресъздаде човека, изхождайки от неговия вътрешен мир. работех и все още работя непрестанно, задълбочено върху партитурата на тази опера, защото трябва да из-пълняваме изискванията на композитора, за да бъдем верни и по-убедителни в нашите действия. да се пресъздаде един такъв образ е неимоверно трудно... борис христов става. дори в обикновен разговор той не може да говори спокойно за любимия си образ, за своя герой. прави няколко крачки, спира се и продължава: – за актьора е много важно да постигне градацията на драматизма: от лиричната сцена с децата, през необузданата му ярост в сцената с шуйски, към ужаса при виде-нието на убития царевич – до покаянието му и молбата към всевишния да го прости и да вземе душата на престъпния цар борис... аз – гостенката в този момент, а снощи толкова близо до него на сцената – слушах с внимание думите му и отново го виждах коленичил да произнася молитвата си. в ушите ми още звучеше неповторимото медзавоче – тихо, полугласно пеене, галещо със своята мекота. само миг по-късно той е страшен, неудържим, готов да стъпче в краката си измамника шуйски... 302 пантеон. книга втора леонард бодин. рисунка на борис христов в ролята на борис годунов.борис христов стихва, вдълбочен в себе си като древен философ, който търси с мисъ-лта си нови, неизследвани пътеки в недрата на своя душевен творчески живот. той откъсва поглед от прозореца и глухо, като на себе си подхваща: – пътищата, по които актьорът трябва да върви към овладяването на образите, са различни. всеки през собствената си призма и инстинктивно ги пречупва, и филт-рира, което дава гаранция за избягването на шаблони в изкуството. не по-малко влияние оказват и други фактори: обстоятелствата, при които се работи в даден момент, ако щете дори различното настроение при всяко представление. чувстви-телният артист е жива личност, която твори по-лесно и по-достоверно, ако се движи в правдоподобна атмосфера и намира точна реакция за всяка реплика. ар-тистът никога не твори сам – всеки, който се намира на сцената, по свой начин не-волно помага на всички за създаването на успешен спектакъл. вярно е, че в театъра няма малки роли. по обем – да, но не и по качество. и само ако всеки съзнава тези правила, представленията ще се подобряват непрестанно и все повече техният кре-дит ще нараства. изкуството е израз на вътрешния мир на отделните лица, които изграждат духовния облик на обществото и създават атмосферата, в която живеят. всеки по различен начин носи своя характер в себе си. и колкото по-всеотдайно и ра-зумно един артист работи, толкова по-дълбоко ще прониква в своята роля, защото изкуството няма предели и граници на усъвършенстване. кариерата на всеки съвестен артист започва... всяка вечер, при всяко представление. – за вас казват – прекъсвам за миг размишленията му, – че сте на върха на майс-торството, на славата. как се чувствате вие – един от колосите на сцената? – колоси! гиганти! великани!... а по-нагоре?! – откликват словата му. после избух-ва в дружелюбен смях. – ах, ваня, ваня – ето къде се таи суетата, която може само да руши и да затрива и най-големите таланти! за колосална, гигантска работа – да! това съм съгласен, защото това е гаранция за напредък в изкуството и шлифоване на душевно изразителната сила на сценичния мир, който е част от нашия земен живот. няма връх – той е недостижим! всяка стъпка нагоре е сложен и труден процес. и отново дълга, напрегната, осезаема тишина. после добавя: – за достигналия до „висините“ ще говорят идващите поколения – след нашия земен преход... –––––––––– (из книгата на ваня правчанска–иванова и николай правчански „срещи с борис христов“, ii изд,. с., 1993, с. 31–33. със съкращения.) 303 борис христов304 пантеон. книга втора люба енче ва 1 9 1 4 – 1 9 8 9 фотография. фондация „проф. люба енчева“. родена в софия на 9 август 1914, тя навлиза в света на изкуството от най-ранна възраст. единайсетгодишната люба атанасова енчева се явява на конкурс в кралската консервато-рия „джузепе верди“ в милано и между 65 кан-дидати получава първа награда и италианска стипендия. младата българка е една от най-добрите ученички на големия пианист и педа-гог проф. ренцо лоренцони. тя подготвя бо-гат клавирен репертоар под негово ръковод-ство и завършва консерваторията на 16 го-дини. след миланската консерватория люба енчева продължава музикалното си образова-ние в париж при проф. марсел чампи, а по-късно специализира в берлин при още един от върховете на клавирното изкуство – едвин фишер. така в изпълнителския стилов об-хват на пианистката са синтезирани резул-татите на три школи: солидната основа на италианската, топлотата на френската школа в тоналното извличане и в стилисти-ческата характеристика на творбата и на немската школа – с прецизността в изра-ботването на музикалната фраза, на цялост-ната ù организация. (в. п.)тя разкриваше вътрешното богатство на музиката в е р а па н о в а пианист с безупречен усет за стил и тонално богатство, с изключителна виталност – люба енчева е едно от най-ярките имена в клавирното изкуство у нас през миналия век. безспорен талант, с широка музикална култура, тя има щастието да бъде в творчески контакти с мнозина от най-прочутите музиканти по световните кон-цертни подиуми, които не напусна до последните си дни. с особен интерес тя следи „празниците на талантите“, провеждани в миланската скала по време на следването ù в консерваторията на милано. нейните първи срещи със спектаклите на ла скала са свързани – според спомените ù – „с най-дълбоки из-живявания; защото на сцената бяха тоти дал монте, тито скипа, бенвенуто франчи, баркалоне, великият шаляпин, а на диригентския пулт – артуро тосканини“. тези блестящи изпълнения остават завинаги в паметта ù като еталон за най-високи пос-тижения на вокализма и са стимул за нея в пътя на творческото ù развитие. изключително високото ниво на пианистката проличава в разнообразния ù репертоар от всички епохи и музикални форми – от бах и хендел до хиндемит и стравински. нейният богат архив, който сега се съхранява в държавния архив и националната библиотека „св. св. кирил и методий“ в софия, е „една енциклопедия на музикалния живот в българия, на връзките с клавирното изкуство по света“. от многобройните документи и от запазената ù кореспонденция (тя владееше перфектно – писмено и говоримо италиански, френски, немски и руски език), от концертните програми с ав-тографи, фотографии, афиши, ноти, както и от личните бележки, които е водила прецизно, е видно, че само до 1942 г. люба енчева е в контакт и се запознава лично с изкуството на падаревски, артур рубинщайн, рудолф кемпф, алфред корто, марга-рита лонг, пабло казалс, едвин фишер, йехуди менухин, гизекинг, хиндемит, исак щерн, джордже енеску, чампи, ванда ландовска, фуртвенглер, бруно валтер, тоска-нини, емил гилелс, моник брюшолри и с много други музикални знаменитости. клавирното изкуство на люба енчева, с неговата поетична вглъбеност и висок про-фесионализъм, намира топъл прием в много от европейските страни, където тя ак-тивно концертира – критиката винаги отбелязва това с най-ласкави отзиви 1. превъзходен бетовенов изпълнител, тя умело балансира строгия рационализъм и из-гражда творбата с емоционална одухотвореност в съвременна пианистична линия, широко дихание и художествена простота на музикалния израз. по повод изпълне-нието на іv концерт на бетовен с диригент карл бьом, виенската критика през 1942 обявява „изгряването на един свеж славянски талант“. завърнала се в българия през 1946 г., люба енчева продължава най-интензивна концертна дейност както в стра-ната, така и в чужбина – с клавирни рецитали, като солист на концерти от бето-305 люба енч ева 1 вж. книгата на боряна статкова „силата на вдъхновението. животът на люба енчева“. с., 1995.вен, цезар франк, моцарт, шуман, шопен; участва в камерни състави – с виолонче-листа константин попов, с кларнетиста сава димитров, с цигуларите недялка си-меонова, васко абаджиев и владимир аврамов, в дуо-пиано с димитър ненов, с квартет „аврамов“. люба енчева е забележителен интерпретатор на българската клавирна музика. с безпогрешен усет към стила тя изпълнява с присъщия ù темпера-мент творби – от панчо владигеров, марин големинов, любомир пипков – до георги тутев и иван спасов. люба енчева бе най-проникновеният интерпретатор на кла-вирното творчество на димитър ненов. неговите „миниатюри“ и „токата“, из-пълнявани изящно, с чувство за мярка, много често бяха в концертните ù програми. изкуството на тази изключителна клавирна изпълнителка обхваща близо 4000 кон-цертни изяви – люба енчева имà щастието да бъде на концертните подиуми по света и у нас цели шестдесет години! през този период тя е била солистка на софийската и виенската филхармония, на симфоничните оркестри на бърно и братислава, на белградската и пражката филхармония, на оркестъра „ламурьо“ – париж, на симфо-ничните оркестри на неапол, мюнхен, клагенфурт, букурещ, тимишоара, франкфурт на майн, грац, на осака и мн. др. в преподавателската си работа – като професор в българската държавна консерва-тория – люба енчева имаше индивидуален подход към всеки ученик. така тя очерта своя педагогическа система, със строги изисквания при интерпретиране стила на про-изведението, със специфично извличане на тона и с точен музикален изказ. „най-глав-ното е абсолютно и напълно да се овладее звукът – казва тя, – да се чувства стабилност, сигурност и здравина в тоноизвличането, да се натиска клавишът плътно и с лекота, съобразено с механиката и вида на инструмента“. и още: „всъщност динамиката „форте“ е пробният камък за всеки изпълнител. от това как я „прави“, се съди за майсторството на интерпретатора, за стиловата му култура – казваше едвин фишер“. много от нейните ученици са носители на наши и между-народни награди, концертират по света и също са изтъкнати педагози – антон диков, николай евров, минка русчева, тодор кювлиев и др. от 1981 г. пианистката беше гост-професор в „музашино академия музике“ в токио, където наред с педагогическата си работа продължава активно да концертира. япон-ската критика оценява високо изключителните постижения на българската музи-кална школа чрез нейните концертни изяви и педагогическа дейност. името на проф. люба енчева отдавна е известно по света. с особена почит тя бе ка-нена за член на жури в най-авторитетните клавирни международни конкурси – „кра-лица елизабет“ – брюксел, „пражка пролет“, „чайковски“ – москва, „бах“ – лайпциг, „шопен“ – варшава, „дебюси“ – париж, сен жермен ан ле, „шуман“ – цвикау, „цифра“ – версай, „поцоли“ – сереньо, италия, „вианна да мота“ – лисабон, португалия, „панчо владигеров“ – шумен, „салерно“ – италия, „бузони“ – болцано и др. на 4 август 1989 година люба енчева завърши земния си път. с нея приключи една епоха от българското клавирно изкуство. 2005 (публикува се за първи път.) 306 пантеон. книга втора307 люба енч ева откъси от кореспонденцията на проф. люба енчева 2 с вера панова от последните години на нейната активна концертна дейност в чужбина. неапол 24. iv. 79 вчера пристигнах. тук е същинска пролет. от 26. іv. почвам концертите. люба атина, 6. iii. 80 поздрав от гърция – концертът ми вчера мина с грамаден успех, в препълнена зала за 1200 души. имам концерт по телевизията и радиото... варшава 8. v. 80 сърдечни поздрави от конкурса „шопен“, който е много интересен и изморителен. явиха се 145 кандидати, нивото е високо, особено на японци и китайци, които са из-ключителни. днес, след 6-дневно прослушване (по 10 часа дневно), ще бъдат обявени резултатите от първия тур... брюксел 26. xi. 80 снощният ми концерт премина с много голям успех. имам още няколко концерта в белгия. napoli 22. i. 81 сърдечни поздрави от неапол, където имам два концерта. йокохама 6. v. 81 концертът ми мина с много успех – беше в зала бах, която има 1500 места... токyо 25 juni 81 последното ти писмо много ме зарадва – не отговорих веднага, защото имах концерт на 17 юни в голямата бетовен зала, която беше пълна с професори, студенти, публика и 10 души от нашето посолство. успехът беше много голям и след програмата, в която влизаха: бах-бузони, шопен – 2-ра балада, скерцо си минор, ненов – миниа-тюри, и мусоргски – картините, свирих още 4 биса. сега на 28 юни имам друг концерт с програма: рамо – гавот с вариации, бах-бузони – токата, бетовен – валдщайн, обретенов – 6 прелюдии, цезар франк – прелюд, ария и финал... 2 домът, в който люба енчева бе отраснала в софия на ул. „дукатска планина“ 18 и нейното пиано са дарени от съпруга ù александър петров на фондация „млади дарования“, а роялът ù – на българската държавна консерватория. през 2006 г. бе образувана фондацията „професор люба енчева“ с цел – подпомагане на млади таланти и да способства за популяризиране произведения на български автори в страната и в чужбина. (е. к.)308 пантеон. книга втора люб а е н ч е в а. рецитал в зала уено, токио. 14 октомври 1981. фондация „проф. люба енчева“.токио, 2. x. 81 концертът ми на 25. іx. в гр. нумадзу (шидзуока), посветен на 1300-годишнината на българия, имаше голям успех. сега се готвя за концерта на 14 октомври тук, в токио, уреден от импресарио в голямата зала „уено“. програма: шуман – дебюси – ненов (токата). на 24 октомври трябва да замина за жури на конкурса салерно – италия, а предишния ден, на 23. x. ще имам концерт пак посветен на 1300-годишнината... люба токио 22. xii. 81 през февруари (на 12) ще свиря с филхармонията на осака концерта бетовен g dur с американския диригент дейвид ларсон... сидней 23. iii. 82 поздрави от австралия, където имах два много успешни концерта в консервато-рията и в един замък. на 25 март продължавам за атина, където имам концерт на 1 април и на другия ден ще бъда в софия... до скоро виждане люба гармиш – партиенкирхен 11. xi. 83 след двата много успешни концерта в мюнхен, утре е концертът ми в инсбрук. (писмата се съхраняват в личния ми архив.) 3 309 люба енч ева 3 дружбата ми с люба енчева продължи повече от три десетилетия. през този немалък период имахме възможност да разговаряме често за музиката, за радостите и мъките, които съпътстват изпълнителската дейност на пианиста. тя разкриваше своите мисловни прозрения, разказваше с вълнение за личните си контакти с големите музиканти по световните концертни подиуми; споделяше творческия си и педагогически опит, обмисляше концертните си програми; радваше се на своите успехи и с отворено сърце приемаше успеха на всекиго, в която и да е област. по време на ней-ните турнета разменяхме писма. нашата дружба прерасна в искрено приятелство. аз успях да съхраня необходимата дистанция, респектирана от ог-ромния ù талант. и днес съм задължена пред светлата ù памет да свидетелствам за нейния духовен облик – за широ-тата на възгледите ù за изкуството, за изключителната ù ерудираност и всеотдайна работа с младите; за стремежа на люба енчева към съвършенство в клавирното творчество. в своите писма до мен, писани винаги след концертите ù, тя бързаше да сподели приятелски вълненията и удовлет-ворението от работата си. (в. п. )310 пантеон. книга втора любомир т ене в 1 9 1 5 – 1 9 9 3 фотографията е предоставена от г-жа надежда тенева– чакърова. театрален и литературен критик, педагог. роден на 25 април 1915 в хасково. завършва право в софийския университет (1940). сът-рудничи на литературните издания с теат-рални рецензии и теоретични статии. про-фесор във витиз „кръстьо сарафов“ от 1948 и ректор 1951–1953. научен сътрудник към българската академия на науките. съпрези-дент на международната академия на изку-ствата със седалище в париж. любомир димов тенев умира на 9 март 1993 в софия. трудове : драма и сцена (1958); драматургия и съвременност (1961); хамлет (1965); теат-рални светлини (1965); актьори и роли (1966); маска и перо (1968); театър и действител-ност (1971); конфликти и време (1972); теат-рални размисли (1973); избрани произведения в два тома (1975); те в пространството на сцената (1977); срещи във вечерни часове (1978); пристанища за мигове (1981); разкъсани мре-жи (1984); театрални сезони (1984); избрани произведения в три тома (1985); огледала (1988). автор на статии по теоретични проб-леми, на творчески портрети, рецензии.призванието – театрален критик... а нт о а н е т а в о й н и к о в а театърът е едно постоянно нравствено присъствие. той е летопис на своето време и образно разкриване на епохата. любомир тенев колко от имената, дошли след него в критиката и театроведството ни през тези 30 години, бихме могли да наречем и негови възпитаници? няма да сбъркаме, ако кажем: всички. защото, макар само част от студентите театроведи на витиз да минаваха специалните му курсове по театрална критика (останалите сме слушали само лек-циите му по история на западноевропейския театър), то за всички нас часовете на любомир тенев си остават едно от най-впечатляващите ни изживявания там, пред прага на храма на мелпомена. това са часове, в които познанието, високата интелек-туална патетика по най-изтънчен начин си съперничат с незаличимото внушение на изкуството на актьора лектор; часове, които стигат до редкия синтез на свое-образни стилни „учени спектакли“, и които ние тогава като студенти в своята мла-дежка неизкушеност неведнъж сме изпращали, аплодирайки, изправени на крака. или колко от критическите идеи, вложени и разработени в съвременната ни критика, водят началото си всъщност от него, инспирирани са от неговата мисъл и наблюде-ние. с тенев спорим, обсъждаме, взаимно се убеждаваме – но именно провокирани и отключени от него за живот. още в лекциите си (и това е една от причините за властта над аудиторията) той безжалостно умееше да засрамва незнанието и ле-ността на мисълта. така сега и в критиката ни той неведнъж се оказва катализатор на творческото ù безпокойство, неведнъж е инжектирал възможни, дремещи в нея идеи, сам е придвижвал мисленето и търсенето у другите чрез собствените си кри-тически инвенции. и над всичко това стои, разбира се, самата му собствена критическа продукция със собствените ù идейно-художествени качества, значима като обществен, и като ар-тистичен акт. критика, която не бих се подвоумила да нарека едно от най-ярките притежания на театралната ни култура през изминалите години... трудно приемаме за богатство в областта на изкуството дори най-добрите критици. но при тенев това впечатление идва по-лесно – просто защото в своята критика той е и художник. даже, мисля си, че туй е било и причината той да стане тъкмо театрален критик. защото театърът е от словесните изкуства, което най-малко търпи тезиса и съзерцанието. театърът сам е движение, взрив от жива човешка енер-гия в безкрайните ù превъплъщения – и за да го обхванеш, трябва сам да го виждаш и чувствуваш така, сам да мислиш чрез неговите обли, сетивни, динамични форми, да се къпеш в непрекъснато творящата му се материя. тайната на голямото присъствие на тенев в критиката ни започва именно оттук – от това, че театърът е в кръвта и клетките му. той е театрален критик по призвание, орисан от съдбата за такъв – и друг не би могъл да бъде. всичките му останали качества се пречупват и наслоя-ват около тази негова щастлива орис, те я обогатяват и сами разцъфтяват върху ù. 311 любомир теневтворческото присъствие и реализиране на един критически талант не е самодовол-ство от даденото, не е в ярката словесна находчивост, а в непрекъснато търсене и преборване със самия себе си, в това негово надмогване на собствените открития и достижения. в това отношение тенев ни даде уроци и пример – той наистина остана по-млад от много млади колеги. той не уседна, не се умори, гласът му не се „демодира“. талантът му никога не загуби голямото качество на истинския критик – непре-станно да се актуализира, да актуализира критическата си проблематика и идеи, критическите си принципи и способи. не загуби жаждата да знае, да се информира, да превключва на нови вълни в своето познание и изживявания. не бихме били точни, ако не отчетем значението и на неговата обширна и активна ерудиция – ерудиция, в която критикът търси и счита за свои равноправни съучастници историята, тео-рията, естетиката, без да се страхува, че те ще го ограбят, без да се страхува, че ще го изсушат. богатствата, събрани от тези разнообразни сфери, той преработва в аргументация за самия себе си, в подтик за преосмисляне на собствения си опит и разсъждения, в повод за ново мислене и ново критическо изживяване. това е то, което го държи винаги в координатите на една съвременна художествена и общоестетическа проблематика; което му позволява да бъде едновременно модерен и пазещ духа на традицията; едновременно да движи погледа си широко встрани по целия свят и пак да остава дълбоко вкоренен тук, в съдбата и нуждите, в задачите и надеждите на нашия нов, съвременен български театър. един динамизъм, една вътрешна изостреност към ритмите, към тласъците на дейс-твието, на движението, които в работите на тенев напоследък все повече нарастват и усложняват своя облик. наред със специфично творческата си определеност те не-прекъснато ни откриват своята светогледна същност. чувството за динамика тук все по-често прелива в чувство за времето въобще, за неговия историзъм и динами-ческа избухливост. в статиите му усещаме една задъханост, сякаш стъпили на стре-мето на дните и часовете, те непрекъснато търсят техния смисъл. и това чувство, доведено до възглед, става за него канава, върху която напоследък строи изненадващо широки, едри платна на бурния живот на театъра у нас или по света, рисувайки със зряла мисъл и лекота тъкмо мъчната диалектика, в която тук се срещат и общуват минало и настояще, жизнено и въображаемо, непосредствено и метафизично (това особено е характерно за двете му книги „театър и действителност“ и „театрални размисли“). и когато говорим за майсторството на тенев да постига феномена, да го очертава в неговата уникалност, то това у него никога не е едно дребнаво втренчване в отделното, в интересното, а означава постигане именно на живата му структура, на нейната трепетна материя, на духовните ù вибрации, които я сгряват и съще-временно преливат в динамическите кръгообрати на цялото, на големия свят и време. на тази основа се ражда неговото трайно, настоятелно вглъбяване в творчеството на шекспир – най-големия, най-обемния измежду всички, чиято космическа виталност стига, за да покрие целия свят и лудия бяг на времето му. на тази основа е и рязката нетърпимост на тенев към всяко мъртвородено, книжно, скалъпено театрално-дра-312 пантеон. книга втора313 любомир тенев матургическо произведение, па било то кресливо и нахално в претенциите си по от-ношение своята тема или форма. любомир тенев ни научи на професионализъм в работата, на професионализъм в те-атралната ни критика и мислене. той постави на нова плоскост представите и изискванията ни в тази област. не само като вкус и претенция към самото изкуство на театъра, но и като критическа самоизява – и това е неговата принципна заслуга в нашата национална театрална култура. 1974 (из предговора на „избрани произведения от любомир тенев в два тома“, с., 1975. със съкращения.) любомир т ене в шекспир е устремено движение към бъдещето през 1964 цялото човечество чествува 400 години от рождението на уилям шекспир. нашият народ с гордост и радост може да посрещне тази годишнина, защото още от времето на нашето освобождение до наши дни шекспир е бил постоянен спътник в духовния растеж не само на нашата интелигенция. през различни периоди на исто-рическото ни развитие той е бил различно пречупван, тълкуван, интерпретиран и може би „всяко време“ е отразявало част от него, от неговия безкраен, неизчерпаем гений, една или друга негова страна. в гения винаги намираме онова, което търсим. нашият народ е разкрил различни черти от гения на шекспир, но едновременно е останал верен на онова основно и главно в неговото творчество, което го прави така близък и така любим на всички ни. това е шекспировата вътрешна загриженост към съдбата на човека, онази огромна, трагична или „весела“ любов, която преминава през цялото му творчество с утвърждаващия патос на човешкото достойнство и същност. шекспир е извор на самочувствие, на човешко, на гражданско, на социално самочувствие. защото той изправя ръста на човека и в „падение“, и в трагическа възвишеност, и във веселост, и в игра с онази сила на правдата и човешкото достойн-ство, както никой друг все още не е съумял. неговите образи, колкото и конкретни, са винаги исторически и философски обобщения. в тях се оглеждат времето и епо-хата, човешката душа с нейните тревоги от вечния живот или мъка, мъката и ра-достта от страданието и съзерцанието, от въжделенията и разочарованията на „вечните“ болки, „от живота на човешкия дух“. него го интересуват природата на явленията и човешките страсти до тяхната най-дълбока и съкровена същност. шек-спир ни даде „отправната точка“ за ориентирането в човешката личност и истори-314 пантеон. книга втора ческото време. чрез него ние не само разкриваме тайната на гордата човешка природа, но вникваме в закономерностите на дадено време, в историческото движение на епо-хата, така поразително разкрити със своя жесток трагизъм и величави социални кон-фликти и неудържимо движение. шекспир е устремено движение. у него преди всичко се чувства кипящият живот, помитащата стихия на социалните бури, на народните движения, на борбите, победите и пораженията. това непрекъснато напрежение, което характеризира живота, това чувство, че хората са „затворени“ и се мъчат да разбият черупката на този затвор, за да излязат на широкия друм на живота и да усетят неговия неспирен, вечно жив и прогресивен ход, за да намерят хармонията, ви придружава непрекъснато при четенето и на хрониките, и на зрелите трагедии. и в тази борба човекът се извисява, достига своя голям, човешки ръст, своята трагическа величавост. един трагизъм, който блика от „сбъркани посоки“, от нарушено равно-весие между цел и средства, от трагическа прозорливост (хамлет), от историческо и лично заблуждение (лир). но трагизъм не съзерцателен, не пасивен и не интимен, трагизъм, роден в борба, извън дребното, личното, битовото, трагизъм на широкия фон на обществената и класовата битка, в която времето е „отразено в човешката личност“ и човешката личност е събрала в себе си своето „време“. и в трагическия, и във философския патос на тези битки се откроява титаническият образ на човека, по-голям и по-величав от целите си, по-благороден и по-възвишен от жребия си, много човечен и много трагичен, и много устремен. той е устремен в бъдещето, в онова бъдеще, което ще е наистина достойно за неговия човешки гений, величав и свободен... 1964 (из литературно-критическия анализ „хамлет“ в том ii от „избрани произведения на любомир тенев“, с., 1975, с. 145, 146. със съкращения.)изкуството е висша нравственост... обичал съм винаги таланта на актьора, творчеството на актьора и мисля, че тази си любов съм изразил не само в книгата си „актьори и роли“, която „продължавам“ с портрети и скици и на по-млади актьори. не мога да пиша за таланта без любов. обичам и приятелите си актьори. и студентите си. но онова, което е било моя по-стоянна любов, това е театърът, театралното изкуство в своята цялост. него-вият „климат“ – с интегрираните в него изкуства, които днес все повече и повече врастват едно в друго и го обогатяват. обичам и искам да живея и сред музиката, и сред живописта. и винаги съм искал моят голям живот да бъде животът сред изкуст-вото, литературата и сред техните социални и естетически цели. видял съм и другата страна на театъра, неговата девалвация, макар на временни пе-риоди от неговото развитие. но това не ме е отчайвало. като историк на театъра съм свикнал да гледам „философски“, а не отчайващо на кризисите, които са придру-жавали цялото минало на театъра и са били надживявани от времето. и все пак праз-ниците са били повече... моралната отговорност на театралния критик е много по-голяма, отколкото на литературния или на художествения критик. защото, ако читателят се усъмни в правдивостта на критическата оценка на една книга или картина, може да се върне към първоизточника и сам да провери истинността на казаното. към театралния спектакъл не можем да се върнем. той отдавна е в пепелта на миналото. огъня го няма. останали са само тлеещите вълни на критиката. и ако тя е била недобросъ-вестна или невежа, никога няма да добиете реална представа за представлението, което отдавна е отминало. моралът и отговорността на театралния критик е от особено значение за утрешния ден. а колко конюнктурни и преднамерени съображения влияят върху критиката! нужно е характер, морал, честна позиция – дълг на всеки истински и вътрешно независим критик. инак няма критика. защото критиката не е само художествена инвенция, а част от голямата истина за живота и изкуството на дадено време. театърът и изкуството въобще е висша нравственост, дълбоко съм убеден в това... винаги съм схващал критиката не само като „регистратор на театралните съби-тия“, а като съвременен „артистичен рефлекс“, който в днешния ден съдържа утреш-ния. и бих желал девизът на критиката да бъдат думите на шилер: „аз съм съгражданин на тези, които ще дойдат по-късно“. (откъси от „ще се спаси ли човекът?“ в книгата на любомир тенев „огледала“, с., 1988, с. 240–241, 230.) 315 любомир тенев316 пантеон. книга втора р ужа делче ва 1 9 1 5 – 2 0 0 2 фотография. интернет. родена на 2 август 1915 в стара загора. учи при н. о.масалитинов в драматичната шко-ла на народния театър и играе на неговата сцена. председател на съюза на артистите в българия (1968–1970). ружа николова дел-чева умира на 25 ноември 2002 в софия. роли: албена – „албена“ (й. йовков); ана кристи – „ана кристи“ (ю. о’нийл); грейс – „битката на живота“ (ибсен); хестър – „бягство“ (голсуърти); евгенù – „хъшове“ (вазов); лида – „платон кречет“ (ал. корнейчук); льошка – „далечен път“ (а. арбузов); аксюша – „лес“ (островски); софия – „от ума си тегли“ (грибоедов); регина – „лисичета“ (л. хелман); маша – „три сестри“ (а. п. чехов); варвара михайловна – „дачници“ (горки); екатерина лагутина – „майка на своите деца“ (а. афиногенов); мелания – „егор буличов и другите“ (горки); костанда – „свекърва“ (ант. страшимиров); сабурова – „единственият свидетел“ (а. и п. тур); демидиевна– „нашествие“ (л. леонов) и други.317 ружа делч ева озарена от творчески огън а н а ив а н о в а има актьори, върху които природата разточително е изливала своите щедрости. те са запазили безкрайното си очарование на хармонични личности, които времето не е успяло да победи. те и до днес живеят в съзнанието на зрителя с онова рядко съчета-ние на физическата и духовната красота с таланта, което прави нетленно дори та-кова преходно изкуство, каквото е изкуството на актьора... сред тези актьори, приели, запазили и доразвили всичкото онова богатство, с което щедрата природа ги е надарила, е и ружа делчева. двете години, през които тя учи в театралната школа към народния театър, са из-пълнени с непрекъснат труд. всяка сутрин следи репетициите, които се работят на сцената на театъра. вечер играе в масовите сцени или по настояване на н. о. маса-литинов застъпва малки епизодични ролички. огромната ù енергия, яростната ù ам-биция, усърдието, нейната трудоспособност, ù дават сили да работи, да твори, да превъзмогва нищетата на бедняшкото си съществувание. да работи! на държавен изпит ружа делчева се явява в ролята на албена от пиесата на й. йовков. присъства и авторът. успехът ù е безспорен. той е регистриран от жеста на големия писател, който ù поднася изданието на пиесата си със следния надпис: „на ружа делчева – най-добрата албена – такава, каквато си я представям“. на 1 януари 1938 г. ружа делчева получава назначение в народния театър. през първите години от своя професионален живот на сцената на народния театър тя играе много роли. сред тях са ана кристи от едноименната пиеса на юджин о’нийл, грейс от „битката на живота“ на ибсен, хестър от „бягство“ на голсуърти, лида от „платон кречет“ на ал. корнейчук и др. актьорският състав, сред който попада, е от най-добрите, за какъвто въобще би могъл да мечтае един млад актьор. тук блес-тят имената на кр. сарафов, г. стаматов, н. икономов, ив. димов, вл. трендафи-лов... на п. герганова, з. йорданова, н. буюклиева, м. попова... за да дръзнеш да мечтаеш да заемеш собствено място сред това ярко актьорско съзвездие, трябва сам да си носител на определени черти на творческа индивидуалност. с присъщата си упоритост р. делчева избира най-трудния път. без да се обезличава чрез подража-телство, без да търси прикритие в сянката на чуждото ярко дарование, тя поема пътя, който ще я изведе до творческо откриване на самата себе си. така, неусетно за останалите, но твърде мъчително и с несломимо усърдие тя се оформя като ак-триса, способна да интерпретира както дълбоко драматични характери, така и остро характерни, комедийни роли, както героични сценични образи, така и свое-образни сложни героини, ярки в жизнеността си. творческият диапазон на младата актриса става необикновено богат. за неговата широта най-красноречиво говорят ролите, които играе на сцената на народния театър: льошка от „далечен път“ на318 пантеон. книга втора ружа делчева в ролята на костанда от пиесата „свекърва“ на антон страшимиров (1969). музей на народния театър „иван вазов“.а. арбузов, аксюша от „лес“ на островски, софия от „от ума си тегли“ на грибо-едов, варвара от „егор буличов и другите“ на максим горки, маша от „три сестри“ на антон чехов, варвара михайловна от „дачници“ на горки, глафира от „вълци и овце“ на островски. ружа делчева ту привикваше публиката да я възприема като дълбоко драматична актриса, ту внезапно я изненадваше с някоя роля, блестяща с остроумието на коме-дийната си находчивост. ту ù се разкриваше като очарователна наивка, ту я стъпис-ваше с активната настъпателност на млада хищница. ту я респектираше с вели-чествената си сдържаност, ту я увличаше с топлата женственост на своето из-лъчване, за да затвърди у нея дълбокото убеждение, че няма такъв театрален жанр, който да не е подвластен на богатата ù творческа природа. че независимо от това, дали пресъздава образ на героиня от съвременния или класическия репертоар, в нейната игра винаги пулсира животът на живия човешки дух, придаващ плътност и жизнена убедителност на всяка нейна роля. следващите две десетилетия от творческия път на актрисата са маркирани от нови значителни сценични постижения. те окончателно ù отреждат едно от първите места сред създателите на националната ни театрална култура. доказала мащабите на актьорското си майсторство на сцената на народния театър в софия, тя събира овациите на публиката и компетентната оценка на театралната критика в москва, берлин, белград, където гастролира в ролите на екатерина лагу-тина и варвара михайловна, на мелания, костанда и сабурова. през последните го-дини ружа делчева жъне значителни успехи и на телевизионния екран в редица постановки на телевизионния театър. от една страна, това беше образът на злата от „криворазбраната цивилизация“ по д. войников в адаптация за мюзикъл. в тази роля актрисата неочаквано доказа способността си да играе фарсово заострено, без да бъде грубовата. тук тя изпълнява ролята гротесково изящно, ненатрапчиво. тя разкри духовната несъстоятелност на своята героиня с изискана елегантност, с уди-вително чувство за мярка, с финес и музикалност, като ù придаде ярък театрален блясък. и съвсем наскоро зрителят видя нейното превъплъщение в образа на демиди-евна от „нашествие“ на л. леонов – мащабна със силата на нравствения си стоици-зъм, героична в могъществото на сдържания си протест. величествена с неиз-меримостта на страданието, притаено в несломимото ù сърце... в ружа делчева има толкова творчески огън, че той ще стигне и за бъдните ù десе-тилетия, за да стопля с рубиновата си радост виното на бялата ù зима. 1975 (из книгата на ана иванова „незабравимите. портрети и скици на театрални творци“. с., 2002, с. 59–72. със съкращения.) 319 ружа делч ева320 пантеон. книга втора александър поплилов 1 9 1 6 – 2 0 0 1 фотография. архив васил йончев. роден на 12 май 1916 в град кула. завършва държавната художествена академия в софия 1942 година при проф. дечко узунов. работи във всички области на пластическите из-куства и на графичния дизайн. професор от 1965 в софийската художествена академия и ректор от 1962 до 1966. александър поплилов йончев умира в софия на 8 септември 2001. негови творби притежават нхг – софия, сгхг, художествените галерии в пловдив, кюстендил, видин, казанлък, много частни сбирки. по повод 90 години от рождението на художника – изложба в галерията на на-ционалната художествена академия в софия през юни 2006 година.художникът романтик е в г е н и к л и н ч а р о в един естетически идеал, който служи на живота, проличава винаги в богатото творчество на александър поплилов – в неговите портрети и пейзажи, в живопис-ните му платна, графични рисунки, в разнообразните илюстрации, артистични шриф-тове, корици на книги и плакати. по-точно: той се изяви във всички изобразителни видове и форми – амплитудата на неговия творчески размах бе твърде широка. дълбокият психологизъм, уловен сякаш неусетно с лекотата и виртуозния замах на четката, с деликатната цветност на приглушените тонове и, преди всичко, с изряд-ния коректен рисунък – се налага във всичките му творби. учители в пътя му към голямото изкуство бяха илия бешков и борис ангелушев, дечко узунов и румънецът корнелиу баба. основна тема в творчеството му беше социално-психологическото изследване на сложната човешка личност. вълнуваше го онова историко-революционно и, наред с това, хуманистично-епично величие, което излъчват героите му. той бе наистина съвременният художник романтик, може би един от последните ро-мантици. неговият романтизъм го увличаше по един идеал, колкото абстрактен, толкова и високо нравствен. това романтично-епично увлечение мисля, че характе-ризира до голяма степен изкуството на александър поплилов. то се изявява в анек-дотично-сюжетната линия на творбата, в условността на колорита при худо-жественото интерпретиране, в недоизказаната или загатната импресивност в жи-вописта, в акварелите и дори в илюстрациите на художника. с други думи – поплилов провокира винаги асоциативната памет на зрителя чрез един недоизказан, усложнен подтекст и по такъв начин изискваше от него да се включва мисловно-емоционално в творческите му намерения. той не обичаше хипер-болизацията и външната експресия. в основата на неговата творческа свръхчувстви-телност беше преувеличената бунтовна възбуда и една социално-нравствена неудовлетвореност. в облика на живописта и на графичните му рисунки живееше ре-волюционната романтика на миналото. суровата „романтика“ на обозите по бой-ната линия в отечествената война, които показа в изложбата „фронт и тил“ още в края на 1944 година – до онази романтична разказност в композициите му от пос-ледните тематични общи художествени изложби през 70-те и 80-те години, об-вързани сюжетно с конкретни исторически събития, – платна, напрегнати от човешко съчувствие и мисъл. затова образите, които създаваше, бяха с различни съдби. но те можеха да се свържат чрез общата идея за онази величава човечност, която е същността на всяко истинско изкуство. тези негови образи излъчват особен хуманистичен заряд, сурова мъжественост, и наред с това подчертан лиризъм и бла-городство. той рисуваше най-обикновените, познати неща, но те придобиваха под 321 александър поплилов322 пантеон. книга втора александър поплилов. илюстрация към разказа на йордан йовков „овчарова жалба“ в „старопланински легенди“. издателство „български писател“, 1980.323 александър поплилов четката му друга стойност, друг живот и излъчват своя сила, красота и смисъл. в усещането на природата александър поплилов бе също така романтик. за него тя не е обикновен пейзажен терен, а непрекъснато движение; тя е духовен стимул, мост за общуване на земята с небето. нека погледнем неговите акварелни пейзажи, с дъха на нашата земя хубава, с цялата им носталгично-идилична атмосфера, или неговите илюстрации, които говорят за забравената „идилия“ на някогашното наше село. не случайно той бе така близък до творчеството на йовков, с психологизма и с експре-сивната линеарност в многобройните рисунки към старопланинските му легенди. да видим великолепния цикъл акварели „париж“, с кейовете по сена, които звучат като метафори на копнежа на човешкия дух по безкрайните житейски пътища! имаше нещо мъдро в онова равновесие у него между чувство и интелект, в онази не-посредствена отзивчивост, която сякаш извираше интуитивно от художническата му природа. и без сам да подозира този сложен процес, понякога емоционалният из-блик вземаше превес – като необуздан поток от размисли и съмнения, – за да ни из-ненада със своята своеобразна логика. в педагогическата си дейност той се стремеше към съхраняване на творческата индивидуалност и поощряваше таланта на младия художник. мислеше за неговото бъдеще, за утрешния ден на нашето изкуство. с ба-щинска грижовност, с богатия си опит като професор в художествената академия той създаде школа от свои възпитаници – един пъстър, многоцветен букет от ху-дожници плакатисти и илюстратори (или както е модерно днес да се казва графични дизайнери, без нито един да повтаря своя учител!), които утвърдиха престижа на това изкуство – асен старейшински, петър рашков, йордан петров, людмил чех-ларов, иван газдов... днес, когато от дистанцията на времето погледнем цялостното творческо дело на александър поплилов, все по-ясно виждаме, че опирайки се на своето здраво чувство за своеобразието на изкуството и на неговия специфичен изразен език, той се е стре-мял да надмогва ограниченото схващане за примитивната идейност в един съдбоносен, свързан с много превратности в културното ни развитие период. точно в този тру-ден период той беше професор по плакат. поплилов – професорът, винаги се стре-меше да насочва творческата мисъл на младите към овладяване езика на метафората, избягвайки алегоричната разказност; насочваше към синтетичен условен графичен израз в плаката, в изкуството. а това означаваше, че сам, с творческата си енергия и самочувствие е искал да защитава самостойната художествено-естетическа сила на изкуството – както от фалша на агитационната декларативност, така и от късните отражения на един свръхиндивидуализъм; означаваше стремеж за възвръща-нето на изкуството към земята и хората, правото на свободния пластически изказ, независимо от сюжетните съблазни или несюжетни празношумни ефекти. и колкото парадоксално да звучи – да бъде съхранен неговият пълноценен истински живот. това свое убеждение той защитаваше със страстно увлечение и с интелектуалната свобода на мислещия човек. в неговия сложен вътрешен живот се включваха и полюс-ните пристрастия на идеите, и деликатните чувства, и прозренията с поглед към същината на нещата. повечето от творбите му свидетелствуват за изострената324 пантеон. книга втора борба в глъбините на душата му, за непрестанни съмнения, чувства, размисли и стрем-ления, които го тревожат („при синовете“, „19. іі. 1873 г.“, „след разстрела“, „копер-ник“). той имаше моралната сила сам да преоценява различните етапи не само в собственото си творческо развитие – в миналото и в настоящето, да се взира в бъдещето, да търси нови градивни форми, да обогатява избрания свой път в изку-ството. творческото дело на александър поплилов несъмнено е младо по дух. в него виждаме вглеждане в уроците на миналото и развитие на традицията, нови мисли, съвременно вълнение, един богат творчески опит. то е свързано и с динамиката на днешния ден. със своя извисен хуманизъм неговото изкуство е неотделимо от духовното наслед-ство на българската култура. май, 2006 (публикува се за пръв път.) александър поплилов. рисунка, 1958. темпера, 25 х 17,5 см. частно притежание.325 александър поплилов александър поплилов. „васил левски на път“, 1973. м. б., пл., 140 х 120 см.326 пантеон. книга втора васил йонче в 1 9 1 6 – 1 9 8 5 фотография, 1974. архив васил йончев. роден на 22 ноември 1916 в арбанаси, вели-котърновско. завършва художествената ака-демия в софия 1942 при проф. дечко узунов. работи в областта на книгооформянето, шрифта, илюстрацията. професор в художес-твената академия – софия, доктор на изкуст-вознанието. главен художник на издател-ство „народна култура“. (1946–1970). публи-кува поредица научни трудове за теоретич-ното проучване и практическото приложение на методите в шрифтообразуването, от-личени с международни и национални награди: „шрифтът през вековете“, 1964. „книгата през вековете“, 1976. „древен и съвременен български шрифт“, 1982, (в сътрудничество с олга йончева). „азбуката от плиска, кири-лицата и глаголицата“, 1997, посм. създава с олга йончева пълната шрифтова наборна гарнитура „виол“. васил димитров йончев умира в софия на 10 май 1985.327 васил йонч ев творческите прозрения на художника с в е т л и н р у с е в той бе една от големите фигури на родната култура, посветил изцяло творческите си усилия на българската книга, на историята и теорията на шрифта, на изгражда-нето и възпитанието на поколения художници, свързани с развитието и издигането на изкуството на книгата. делото на проф. васил йончев не само беше изключително, но и много българско – започнато и развито с трудове като „шрифтът през вековете“, „книгата през веко-вете“, „древен и съвременен български шрифт“. днес българската култура има едно от най-ценните си открития за произхода и строежа на нашата писменост с изслед-ването му „азбуката от плиска, кирилицата и глаголицата“. някога, преди повече от 11 века, към края на 868 година константин кирил – философ се явява пред папа адриан іі, за да защити правото на живот на азбуката, която е създал, нейната „святост“ и духовен смисъл, правото ù да съществува заедно с еврейс-ката, гръцката и латинската азбука. не знам дали от този факт тръгва васил йончев, за да докаже уникалния произход на старобългарската азбука или е резултат на двадесетгодишното му изследване на проблема – от философско-символичния смисъл до изобразителната графична форма на буквения знак и обратно – от символиката на графичния знак до неговия дълбоко философски смисъл, – но мисълта му, че „свята“ азбука се изгражда от „свети“ еле-менти, ни изправя пред откритие, на което тепърва ще оценяваме значението. в резултат не само на дългогодишни усилия, но бих добавил и на творческо прозрение, васил йончев стига до фигурата модул, на основата на която са създадени азбуките от плиска, кирилицата и глаголицата от могъщата творческа мисъл на константин – кирил. наред с изключителните качества на литератор, философ, езиковед и прос-ветител, той е владеел графичната сила и красотата на знаците като истински ху-дожник, който умело организира в единна смислова система идейни, изобразителни и абстрактни внушения. като представител на своето време и преди всичко като велик син на бъдещето – константин кирил–философ създава фигурата модул – философски и графичен син-тез на символа на вселената, образуван от основните елементи, – въздух, вода, огън и земя. достатъчно „свята“ в своята философска първооснова и заедно с това дос-татъчно широка, обемна и демократична, за да може да включи цялото богатство и смисъл на буквените знаци. васил йончев не беше само учен, който изследваше историята и структурата на шрифта, а истински творец, който умееше да анализира и обобщава, да прави изводи и заключения с трайни и неповторими стойности. цялата система, която той предлага, не е само едно убедително, силно и дълбоко328 пантеон. книга втора проникване до „тайните“ и „загадките“ на старобългарските знаци и наименованията на буквите, но преди всичко откритие, което извежда националния принос в света на духовната култура в пространствени и смислови връзки, които са общовалидни и стойностни не само като наука или познание, но преди всичко като прозрение на чо-века за вселената. васил йончев разкрива и извежда гениалната структура на фигурата модул в една логична последователност, която доказва мисълта му и отваря вратите към прочита на редица старобългарски писмени паметници. не бих казал, че се намираме само пред откритие с изключително национално и общославянско значение – нещо повече, – разкрит е не просто пътят и начинът, по който са изградени старобългарските аз-буки, но красотата и съдържателността на една изобразителна графично-поетична символика, в която пространството, звездите, изгревът на слънцето, морето и су-шата са началата на нейното приземяване до необходимото за трайното човешко общуване – писмеността. не знам кой и кога е измислил максимата на посредствеността и инерцията, че няма незаменими хора!? а истината е по-различна! човек е незаменим и единствен – неза-меним в това, което е постигнал, и единствен, – защото в живота на изкуството остава само този, който е неповторим. и колкото повече времето минава, толкова по-осезателно ще се чувства загубата и толкова повече истинският творец ще заема истинското си място, онова, което е само негово, което е изстрадано от живата болка и радост на живия. а мястото на васил йончев е заедно с големите строители на българската духов-ност. 1985 (из предговора към книгата на васил йончев „азбуката от плиска, кирилицата и глаголицата“. с., 1997. със съкращения.) страница от асеманиевото евангелие, (іx–x в.), л. 112, об., изписана с буквените знаци на облата глаголица. (рим, ватиканската библиотека, cod. vat. slav. 3.) евангелието съдържа 158 листа пергамент, 22,5 х 16,5 см. ценен паметник на старобългарската писменост от югозападните краища на българската говорна група. по съдържание е изборно евангелие (апрокос) – неговият текст вероятно е най-близък с първоначалния кирило-методиев превод на новия завет. в месецослова, включен към асеманиевото евангелие, са отбелязани празничните дни на кирил философ, методий и климент охридски. намерено в йерусалим от папския библиотекар й. асеманий и пренесено в рим, ватиканската библиотека.329 васил йонч ев васил йончев „о писменахъ...“ въпросът за произхода на старобългарските азбуки, поставен преди повече от 160 го-дини, стои открит. азбуките са разглеждани по различни начини и поводи, като не-прекъснато се търси истината. в многообразието на формите на глаголическите и на допълнително създадените ки-рилски букви, претърпели многовековно развитие от ръцете на стотици сръчни и не-сръчни преписвачи, е останала неизменната конструктивна форма на знака, въпреки лич-ните предпочитания на шрифтописците и на епохите към графичните форми и моди. това ни накара да потърсим положителните, неизменните форми в тях и да открием вътрешната логика на изграждането на знаците чрез структурата на самите знаци. като проследявахме пътя на развитието им, забелязахме, че в тези азбуки няма упот-реба на случайни основни графични елементи и всичко е подчинено на една система за последователно изграждане на формите и че тези форми са поставени в зависимост от вътрешна връзка и се стремят към определен основен геометричен модул. когато открихме този модул, ние го нарекохме фигурата модул ; той е образуван от една окръжност, пресечена от отвесна, хоризонтална и от диагонални, разполовяващи окръжността, линии, които минават през центъра ù. по-късно установихме, че тази фигура модул е същата, с която са изградени знаците на азбуката от плиска. това всъщност е външната, визуалната страна на находката. оказа се, че в тази гео-метрична схема нейният автор е вложил важна идея. стремяхме се да вникнем в сърцевината на вложената във фигурата модул идея, да открием водещата мисъл на самото изграждане, защото тя е била предварително програмирана и е била последо-вателно осъществена. и наистина, във фигурата модул е била вложена идеята за вселената и за всичко, което е станало в нея. според библейския текст на книгата „битие“ (i, 1–27), сътво-ряването на света е станало в шест дни. константин философ при създаването на глаголическата азбука спазва абсолютно хода на деянията, извършени от твореца през тези шест дни, и съобразно текста оформил буквите. той е използвал за всеки ден по една пълна, цяла фигура модул и така е определял формите на буквите, с които за-почват наименованията на символите, понятията и събитията, станали през съот-ветния ден, та като ги постави една към друга, да запълнят всички линии на фигурата модул. ние знаем вече, че фигурата модул за глаголицата е създадена от знаците и символите на буквите à (вяра), б (бог), ø (вечност). авторът на фигурата модул константин философ–кирил, е създал това графическо изображение и обобщение, за да може да развие по него всички знаци на азбуката. вло-женият огромен философски заряд в това велико хрумване – да се изрази графично живо-тът на вселената с основните ù елементи – въздух, вода, огън и земя, както и неговото330 пантеон. книга втора a б д в о т ш и з м н щ с л з х е г ж п н р ц й г ф н ь ъ ю у ч фигурата модул, установена от проф. васил йончев, по която константин философ–кирил е създал буквите на глаголическата азбука до 863 година.приложение при осъществяване на трите азбуки е предмет на нашето изследване. открихме формите и звуковото им значение и разчетохме една неизвестна азбука – азбуката от плиска. разгледахме произхода на формите на трите азбуки – азбуката от плиска, кирили-цата и глаголицата и установихме, че трите азбуки се подчиняват на законите на създадената от великия наш първоучител константин философ–кирил фигура модул и че имат пряка връзка помежду си. за да докажем това, ние направихме проверка по няколко начина. 1. нагледно показахме кои форми от азбуката от плиска са послужили за създаването на четиринадесетте новооформени кирилски букви за фиксиране на специфичните сла-вянски звуци. 2. изследвахме и доказахме с нагледни визуални факти от какви елементи от азбу-ката от плиска е създадена формата на всяка глаголическа буква и мястото ù във фигурата модул. чрез създадените символи за всяка буква изяснихме формите им. бук-вите от трите азбуки сравнихме с археологическия материал от писмени знаци. 3. чрез поставяне един към друг знаците от основната форма на глаголицата, за да запълнят фигурата модул, определихме действията и събитията, станали от първия до шестия цикъл на сътворението, което подкрепихме с текстове от „шестоднев“ на йоан екзарх български и от книгата „битие“ на библията. 4. показахме как са създадени колелцата на облата глаголица и че между основната форма и облата форма на глаголицата разликата е само в превръщане на ъгловатите сегменти в колелца за удобство в изписването. тези нагледни доказателства, подкрепени от безспорни текстови източници, ни дават възможността да кажем, че сме решили въпроса за произхода на трите азбуки и техният общ извор е на територията на българия. изследването на всички надписи от времето на първата българска държава ни дава основание да твърдим, че формите на буквите от предкирилския период и тези от кирилския са сходни и са изградени по силата на една логична последователност. глаголическата азбука е изградена от фигура модул, създадена от константин философ– кирил. вярваме, че така построена и смислово изградена азбуката глаголица е била убедително защитена от константин философ–кирил през декември 868 г. пред папа адриан іі и той е признал правото на нейното съществуване, наред с трите „свети“ азбуки – еврейската, гръцката и латинската. въпреки историческите превратности в развитието на шрифта, ние сме се върнали на онази кръгла форма на буква о и нейните производни, каквито са били в началото на създаване на нашата кирилска азбука. азбуката от плиска и глаголицата са отдавна забравени. кирилицата повече от еди-надесет века е давала сила и мъдрост на народа ни в щастливи и в мрачни дни, каля-вала е волята му и го е водела в бъдещето. 1984 (извадки от уводния и заключителния текст на проф. васил йончев към книгата му „азбуката от плиска, кирилицата и глаголицата“. с., 1997, с. 7, 85, 126.) 331 васил йонч ев332 пантеон. книга втора найден пе тков 1 9 1 8 – 1 9 8 9 фотография, 1987. недялко кръстев. роден на 16 май 1918 в село видраре, софийско. 1942 – завършва държавната художествена академия в софия при проф. н. ганушев. 1947 – изложба в галерия „призма“, софия. участва в международните биеналета лугано – 1956, любляна – 1957, венеция – 1964. 1961 – изложба в индия. създава „индийският цикъл“. 1967 – изложба в алжир. 1968 – изложби в софия и тунис. 1974 – награда за живопис „захарий зо-граф“. 1977 – изложба в берлин. 1978 – професор по живопис в художествената академия в софия. изложба в софия. 1980 – награда за живопис в конкурса „100 години от рожде-нието на йордан йовков“. 1982 – наградата „никола петров“ за пейзаж – видин. 1984 – изложба в софия. 1987 – наградата „добри чинтулов“ от тържествата „сливенски ог-ньове“. 1988 – изложба в софия. 1989 – изложба в русе. найден стефанов петков умира в софия на 2 декември 1989. 1998 – ретроспек-тивна изложба в националната художествена галерия – софия. 2008 – юбилейна изложба в софия, „шипка“ 6. негови творби се намират в нхг – софия, в сгхг, в художествените га-лерии в страната, както и в частни сбирки у нас и в чужбина – в германия, франция, ита-лия, унгария, испания, русия.333 найден петков пътят към сърцето на хората с в е т л и н р у с е в преди няколко години, в интервю по телевизията, на въпроса – „какво иска да внуши на зрителя?“ – найден петков отговори, че „не желае нищо да внушава, а да сподели“. в непосредствената реакция на въпроса всъщност се съдържа много от истината за изкуството на найден петков – деликатност, интимност, вътрешна съсредоточе-ност, избягване на всичко външно и ефектно, – от багреното разточителство до емоционалната необузданост и търсене на контакт не със силата на звука или кате-горичността на гласа, а с неговата дълбочина, мекота, простота и човечност. изкуството на найден петков е красиво и изискано – красиво с чистотата и изви-сеността на вълненията и изискано със стилната простота, с която е постигнато. и ако някога се взирахме в сложната живописна тъкан, в богатата фактура, в артис-тичната линия – в онази сложна творческа кухня, която найден петков познава и владее по свой неповторим начин – днес с не по-малко удивление търсим в изящната лекота и почти чистото едва-едва полупокрито платно – онази неуловима тайна, с която изкуството на найден петков премина през живота на българската култура и винаги, при всички естествени и неестествени превратности в нейното движение – беше от онези водещи явления, които не просто бяха на върха, а винаги напред. рецепти за движение в изкуството няма. но поне досега скоростта и височината са се определяли от нравствената и човешка цел на пътя и от личния творчески багаж, с който са изкачени стръмнините му. и ако при цялото това надпреварване в инфор-мация, мода, амбиции, „открития“ – голяма част от които са мъртви, преди да бъдат обявени – една привидно просто изградена живопис с два-три цвята, които почти неуловимо организират пространството, една „банална“ сюжетност, покрай която ежедневно минаваме – остават и след бурята и след признанието, – очевидно е, че има нещо повече – нещо над формата и съдържанието, над стила и времето, над присъс-твието в живота, нещо по-устойчиво на вкусовете и предпочитанията, вероятно и над преживяването – качеството на човешката душевност. името на найден петков в младежките години за нашето поколение имаше странно обаяние и въздействие, свързано, от една страна, с естествения стремеж на всеки млад автор към новото, по-различното и необичайното и, от друга – в него виждахме една нова пространствена действителност, трайно свързана с човека и земята, из-ведена като трайни духовни видения. изкуството на найден петков – от първите ни познати работи, които бяха като бяла врана сред общата уравниловка и чрез които малко по-късно младите от 60-те години откриха в определен смисъл пласти-ческата красота на природата, националното и трайното в живота на изкуството, от онези наситени и звучни, дълбоки тоналности, топли като прясна оран и благо-родни като душата на селянина – до изисканата сивосребриста простота и чисто-334 пантеон. книга втора тата на последните пейзажи и портрети – е колкото българско, толкова и човечно. топло и човечно е преживяването на природата и тълкуването на човешките харак-тери. дълбоко човешки е преживян пластическият строеж, човешки, просто човешки като състояние и атмосфера са видени пътищата, терените, къщите и дърветата – с онази простота, до която трудно се стига, до която се стига само с богата ду-шевност, до която малцина стигат и още по-малко са тези, които могат да я пос-тигнат като своя духовна вселена. в изкуството на найден петков особено място заема един цикъл, наречен „пътища“. не толкова с определеността на сюжета, колкото с идеята за движение на духа – онова движение, което отвежда автора от топлината на родния чернозем до тайн-ството на пейзажите от гърция, от тъгата на неговите индийски момичета до странната съзерцателност на китайските мотиви, от суровата решителност на владайските въстаници до добрината на майчинската печал – едно пътуване, което прави близкото далечно и непостижимо, а далечното достъпно – и възможно. там, някъде накрая на хоризонта, там някъде, където пътят изчезва зад мрака или се за-губва зад хребета, там някъде, където кипарисите разговарят с изгрева и залеза, там някъде на границата на видимото и невидимото – изчезват или продължават пъти-щата – истинските, които не се мерят по километричните знаци, а по извървения опит, по преживяната болка и радост, по трепета и чистотата – по всичко онова, с което един пътник е винаги напред и винаги в движение, – по всичко онова, с което найден петков на нашата младост – найден петков на зрелите прозрения и за-вършеност премина през годините, за да стигне до сърцето на хората. (предговор на каталога за юбилейната изложба на художника в софия, 1988.) найден петков. балчик, 1965. м. б., пл., 50 х 73 см. нхг – софия.335 найден петков найден петков. портрет, 1979. м. б., пл., 86 х 68 см. дарение-колекция светлин русев – плевен.336 пантеон. книга втора дора валие 1 9 2 0 – 1 9 9 7 фотография gallerie louis carré & cie, 10, avenue de messine. paris 8. критик, теоретик и историк на изкуството дора валие (dora v allier) е автор на книгите: jacques villon, cahiers d’art, 1956; carnet inédit de fernand lèger, cahiers d’art, 1958; serge poliakoff, cahiers d’art, 1959; henri rousseau, flammarion, 1961; histoire de la peinture 1870–1940, éditions de la connaissance, bruxelles, 1966; l’art abstrait, ha-chette, 1967; catalogue raisonné de l’oeuvre de henri rousseau, flammarion, 1970; vieira da silva, weber, paris, 1971; repères: la peinture en france. début et fin d’un système visuel 1870–1970, alfieri– lacroix–weber, 1976; les tapisseries de marin var-banov. catalogue, paris, 1977; henri rousseau, un dossier, flammarion, 1979; chemins d’approche: vieira da silva, galilée, 1982; boyan. pour l’exposition de sculpteur à la galeriè du mésager. paris, 1982. cat-alogue; georges braque– l’oeuvre gravé–catalogué raisonne, flammarion, 1982; l’interieur de l’art. en-tretiens avec braque, lèger, villon, miro, brancusi, 1982; art, anti-art et non-art, l’échope, 1982; la rencontre kandinski – schönberg, l’échope, 1987; du noar au blanc, l’échope, 1989. дора валие. изкуството: поглед отвътре. разговори с брак, леже, вийон, мирò, бранкузи. издание на агата–а, софия, 2001. (в поредицата “punc-tum”). автор е и на много статии и рецензии по проблеми на съвременните пластически из-куства.337 дора валие проникване в богатия свят на модерното изкуство а нт о а н е т а в о й н и к о в а дора валие има трайно присъствие в европейската художествена мисъл на xx век. нейна основна тема е модерността в изкуството на съвременното ù столетие. кни-гите ù (монографии за художници и фундаментални теоретико-исторически изслед-вания) са издавани във франция, германия, италия, англия, сащ, австрия, швейцария, япония. най-значителното ù съчинение – със световно признание и ста-тут на „класически труд“ – абстрактното изкуство, от годината на появяването му (1967) до днес непрекъснато се преиздава във франция 1. отсъствието на името на дора валие от българския книжовен фонд е крещяща кул-турна беда. бедата удвоява горчивия си смисъл от факта, че дора валие – по рожде-ние и привързаност – е българка. родена е в софия през 1920 г. тук завършва гимназия. бащиният ù род увалиеви са хора от старо, уважавано потекло. нейните родители са учители и видни строители на новото българско образование. дора валие и ней-ният брат, известният ерудит петър увалиев, получават отрано завидна общоху-манитарна и езикова култура – още със завършване на гимназиалните курсове те свободно владеят френски, италиански, латински, немски и английски, с българския работят перфектно. в началото на 40-те години дора валие, вече студентка в италия по история на из-куството, става по неизбежност емигрант-заложник на военните събития в европа. политическите промени в българия през 1944 г. я превръщат в доживотен емигрант. след италия продължава образованието си във франция – сорбоната и висшето училище при лувъра. истинската ù школа обаче за съвременно изкуство става самият париж – улиците, галериите, изложбените му зали, тълпящите се художници от цял свят. пак париж ù поднася и най-висшата за това време практическа школа – шест-годишното (1954–1960) „чиракуване“ (изразът е неин) при знаменития кристиан зер-вос, тираничния, но гениален в издателската си прозорливост собственик на кайе д’ар (едновременно списание и издателство за визуални изкуства). „школата на зервос“ от своя страна дава на дора валие принципно важни неща, най-важното от които – свободата на знаещия човек. в париж бушуват вълните на следвоенния модернизъм (сартър, камю, криза в образ-ността на изкуствата, тяга към абстрактното) – принадлежността на валие към тях е „поколенческа“, а то значи пристрастена. по същото време в бастиона на зер-вос всекидневно се срещат „старците“ от вече затихващия авангард на пикасо, брак, дюшан, вийон и др., които кайе д’ар е отстоявало в началото на века с пророческа 1 изучаването на книгата l’art abstrait е включено в програмата на висшите учебни институти по изкуство във франция. в нея дора валие анализира в историческа последователност естетиката на съвременните пластически изкуства и творчеството на най-ярките представители на новите течения от xx век. (е. к.)338 пантеон. книга втора обсебеност, а сега документира класическата им безспорност. в полето на студена враждебност между тези два авангарда дора валие постига формулата на собствения си път, изненадващо равновесна за младостта ù и за страстите на времето – не да съди, а да познава, и то до корен, в дълбини – да бъде безпристрастно страстният анализатор на ставащото. през 1959 г. монографията ù за серж поляков е издадена от кайе д’ар. по същото време валие публикува в списание кайе д’ар своите забеле-жителни разговори със „старците от авангарда“, където дълбоката ù почит и позна-ване на изкуството им ги превръщат в неоценими по културната си стойност творчески свидетелства. в тази ситуация кристализира голямата тема на дора валие, която я извежда на предните позиции на европейското художествено мислене: глобалната визуална система на xx век, корените ù (естетически и философски), фе-номенните ù реализации, мутациите ù. когато през 1960 година тя напуска кайе д’ар, в ръцете си вече има договори за издаване на нейни книги на няколко европейски езика. оттук нататък валие няма друга професионална биография, освен тази на личното си творчество – на книгите, изследванията, идеите, на многобройните си лекторни ангажименти във франция, италия, швейцария, сащ. по принцип анализира само художествени явления, които трасират и узаконяват тенденции в изкуството. през 70-те години е председател на асоциацията на европейските художествени критици (цели два мандата). тя е официален емисар на изложбите от произведения на жорж брак по цял свят. експерт е за установяване на автентичността на картините на митничаря русо. или ако цитираме френския печат, дора валие действително „за-конодателства в художествената критика и история“. умира в париж на 12. іx. 1997 г. непостигнала единствено копнежа си да види своите книги преведени на родния български език. (из послеслова към книгата на дора валие „изкуството: поглед отвътре“, с., 2001.) корица на книгата „абстрактното изкуство“ от дора валие. hachette, 1967.339 дора валие дора валие животът ражда изкуството на фернан леже –––––––––– художникът, потопен в заобикалящите го събития, възприема живота в неговата обективна сила, пречупен през собствената му витална природа. именно такъв живот ще ни представя върху платната си фернан леже – живот, в който конкрет-ното, извлечено от времето, е доведено до неговата абсолютна концентрираност. намираме се при извора на „лиризма“ на леже. един необичаен лиризъм, неосъзнат, който той сам не култивира и не подозира може би. като дърветата, които толкова обича да рисува, той носи тяхната упоритост в растежа им, твърдостта на тях-ната кора – неподатлив на изтънчените движения на интроспекцията. всъщност колкото повече се прибижаваме до леже, толкова повече чувстваме как анализът, вместо да го разкрива, го затваря, плътен като ствол. така е и с живописта му – от началото, преди петдесет години, – до днес: „в работите си съм много суров... моите пътища са инстинктивни“. по тези пътища като по писта, от която не потегля нито един страничен път – нито на чувството, нито на въображението, нито на разсъждението, – се устремява живописта на леже и много скоро приема стил, сроден едновременно на машините и на дърветата: „освен сезан, по онова време никой друг не предизвикваше интерес у мене. що се от-нася до сезан, и това е естествено, нужно ми беше да се опра на нещо. сезан е ин-стинктивен. той е много прям. живописта му внушава, стимулира. интересът ми към него се появи едновременно с необходимостта да увеличавам обемите. две години се борих с „г о л и те л а в г о р ата “ – картината завърших през 1910 г. исках да оформя обемите така, че те да станат колкото се може по-плътни. усещах, че вече не мога да задържам цвета, обемите ми бяха достатъчни... после, през 1912–1913 г., обратно – започнах битка как да се освободя от сезан“. освободен от сезан, откъснал се и от импресионистите, леже е в момент на напип-ване на това, което ще стане капиталното му откритие: мощта на контрастните форми. по пътя от обема към цвета първата проява на това откритие ще бъде ба-лансирането на правите с извитите линии, и то ще се затвърди едва след овладява-нето на цвета: „започнах да си служа с плоскости, защото плоската цветна повърхност се възприема по-бързо. моделираното изображение забавя окото. това дойде сигурно от омразата ми към академичната живопис и се задълбочи още повече, когато започнах да се зани-мавам със стенопис... голямата борба между плоскостно положените тонове и мо-делировката започна, когато усетих нуждата от по-директна форма на изказ“. разговорът с фернан леже (f ernand léger, 1881–1955) се публикува за първи път в списание кайе д’ар, 1954, ii, придру-жен от 40 репродукции (броят излиза през юни 1955). бел. авт.340 пантеон. книга втора и така до края – връщане все към същия извор: „вървя между двете крайности – черното и бялото. останалото се оркестрира между тях. черното е извънредно важно за мен. в началото го използвах за линиите, за да покажа контраста между кривата и правата. после, както виждате от карти-ните ми, линията ставаше все по-настойчива и когато черното доби достатъчно сила, можех да се опра на него, за да освободя цвета; вместо да го вписвам в контури, можех свободно да го изнеса отвън“. така, с интересното сходство на различните подходи (в това именно е оригинал-ността на леже – неразрушимата му цялост), всички пластически компоненти ще бъдат последователно сведени под знаменателя на контраста. в последния етап от творчеството му този контраст постига изключително съвършенство – черните контури се превръщат в противотежести на цвета; контраст – между живописни елементи, – изтънчен контраст, който само на пръв поглед изглежда произлязъл от естетическото чувство на леже. а всъщност: „това не е въображение, всичко е вярно... животът ме интересуваше и аз черпех всичко от живота“. все така здраво стъпил на земята, леже ще преплита живописта си с живота и малко ще го е грижа да търси по пътя на творчеството си уроци от самото изкуство. се-тивата му до такава степен са упорити и неотклонни, че отвеждат и най-неулови-мите изисквания на творческия процес до императивна яснота: „не съм от хората, които се съмняват. това, което ме интересува, са естествените форми, а те са силни“. знае какво прави: „зная, че в една картина чрез контраста давам живот на предметите. установявайки противоположностите, аз съживявам“. знае кой е: „моето време беше време на контрасти, аз най-много се възползвах от това. аз съм свидетел на времето си“. свидетел на времето си, но същевременно е и преди всичко – човек на своето време: „законите на симетрията все още играят голяма роля за вкуса на времето ни. въпреки че нямат нищо общо с него... в архитектурата например тепърва има да се прави тотална революция. архитектурата, която по силата на специфичността си ево-люира по-бавно, все още не е схванала духа на времето. но в деня, в който това стане, там абстрактното изкуство веднага ще намери своето място. що се отнася до аб-страктното изкуство, моята позиция е известна: то е валидно само когато е ус-пешно. от импресионистите насам в живописта съществува все по-голямо желание за освобождаване. ние се освободихме от сюжета, младите искат да се освободят от предмета. разбирам това желание на абстрактното изкуство за освобождаване, но то носи много рискове поради ужасната си леснота. аз си служа с абстрактното изкуство като акомпанимент към архитектурата. архитектурата е единство от установени пропорции и само освободените цветове могат да се свържат с нея, без да я разрушат. там абстрактното изкуство приема декоративния си смисъл и от341 дора валие това може само да спечели, защото стенописта е сборно [сумарно] изкуство за раз-лика от кавалетната живопис, която е израз на личността на художника“. всички ония замисли, които зависят единствено от него, ще бъдат осъществени. но затова пък много други негови намерения ще останат чисти химери... въпреки това виденията на фернан леже бяха орисани да проникнат отвъд пределите на изкуството – в света на всекидневието и там да проявят силата си. и колкото повече тази сила ни обгражда, колкото повече привикваме с житейските приложения на неговите видения, толкова по-ясно ще разберем онова, което пак по същите при-чини е убягвало на мнозина: а именно, че в основата им винаги стои чистият, доведен до възможния му предел пластически акт, който чрез възвишена осмоза е дошъл от живота и отива към живота. –––––––––– (извадки от разговора на дора валие с фернан леже, поместен в българското издание на книгата ù “l’intérieur de l’art. entretiens avec braque, léger, villon, miró, brancusi.” софия, агата, 2001. превод от френски данила стоянова.) фернан леже. прочутата юлия, 1945. м. б. пл., 112 x 128 см. музей на модерното изкуство, ню йорк.342 пантеон. книга втора апостол карамит е в 1 9 2 3 – 1 9 7 3 фотография. интернет. драматичен и филмов артист. роден в бургас на 17 октомври 1923. от 1947 играе на сцената на народния театър „ив. вазов“. театрален педагог. доцент по актьорско майсторство във витиз. апостол милев карамитев уми-ра в софия на 9 ноември 1973. по - в а жн и р о л и : водерников („години на странстване“ – а. арбузов); джордж кетъл („скандал в брикмил“ – дж. пристли); глумов („и най-мъдрият си е малко прост“ –н. а. ос-тровски); виктор франс („цената“ – а. ми-лър); биф („смъртта на търговския пътник“ – а. милър); хенрих iv („хенрих iv“ – пиранде-ло); пьотър („еснафи“– горки); ромео („ромео и жулиета“ – шекспир); орландо („както ви се харесва“ – шекспир); христофоров („в по-лите на витоша“ – яворов); маркиз поза („дон карлос“ – шилер) и други. у ч а ств а в ъ в ф и л м ите : специалист по всичко. любимец 13. това се случи на улицата (мишо). бялата стая (александров). пътят минава през беловир (стамен). рицар без броня (вуйчото) и други.343 апостол карамитев актьорът, който извайваше чертите на нашия съвременник а н а ив а н о в а опитаме ли се с вътрешния си поглед да обхванем десетките роли, които създаде апостол карамитев на сцената и на екрана, неминуемо стигаме до извода, че някак неусетно, но неотстъпно той формираше съдържанието на новия човек, че безрезервно и всеотдайно взимаше активно участие в неговото духовно откритие. защото, увле-чен във всекидневната оценка на създаващите се художествени ценности, човек трудно би могъл да погледне на събитията отстрани и по-отвисоко, да ги обобщи и да им придаде истинската им стойност... сякаш е нужно да се случи непоправимото, за да се осмисли един творчески път, за да се усети чрез загубата необходимостта от ак-тьора в духовния живот на нацията!... неговото изкуство през творческата му младост беше заредено с оптимизъм и жиз-нерадост. къдрокос и дългокрак, с дръзко святкащи млади очи и пленителна усмивка, той крачеше през дните, озарени от утрото на родината... и учеше своите зрители на честност и всеотдайност, на обич и преданост, на мъжество и издръжливост. не-говите герои бяха благородни и чисти, очароващи и с комедианската си наивност („специалист по всичко“), и с дръзката си настъпателност („любимец 13“), и с прек-расната си обикновеност („това се случи на улицата“). когато съвременната ни дра-матургия все още не можеше да го подпомогне в по-богатото и по-всестранно извайване на чертите на този наш съвременник, карамитев ги потърси в нашата и в световната класика. това беше смелият, жизнеутвърждаващ, предприемчив и дързък орландо от „както ви се харесва“ на шекспир и искрено влюбеният, самопожертво-вателен и активен ромео, и трагически преживяващият вътрешните си противоре-чия христофоров от „в полите на витоша“ на яворов, и мъдрият свободолюбец маркиз поза от „дон карлос“ на шилер. най-положителните черти на човека, които велики драматически автори през вековете са мечтаели да видят в своите съвремен-ници, апостол карамитев разкри и въплъти в неповторимите образи, които създаде на сцената на народния театър „иван вазов“. героите си от класическия репертоар той не подчиняваше на историческата достоверност. за него не беше характерна рес-тавраторската добросъвестност. във всички тях – ромео, орландо, поза – той от-криваше идеи, съзвучни с идеите на нашето време, които смело изповядваше и вну-шаваше от сценичния подиум. изследвайки същността на своите отрицателни герои, карамитев не ги изчерпваше с превъплъщението си в тях. граждански ангажиран в своето изкуство, непримирим към слабостите и нетърпим към недъзите, той се превръщаше в техен съдник. дълбоко проникваше в съдържанието на изобразявания от него герой, подробно го ана-лизираше и неизменно достигаше до онзи момент в художествената работа на ак-тьора над образа, когато неусетно качествата на индивида се превръщат в качества344 пантеон. книга втора на типа, обобщил в своята същност най-характерните черти на определено съсловие, класа, обществена групировка. в този смисъл той никога не губеше на сцената яр-костта на своята индивидуалност. винаги оставаше верен на самия себе си и съ-щевременно верен на идеята да внуши истината за определена човешка субстанция, за определена човешка същност. в този поход към ролята той откриваше истин-ското призвание на съвременния актьор гражданин, натоварен с отговорност за своето време, с изискванията да участва и да се намесва в процеса на духовното възмъжаване и нравственото развитие на своя съвременник. в целия си творчески път апостол карамитев никога не застана от едната страна на жизнените процеси, т.е. той никога не зае претенциозната поза на безпогрешен възпитател на човека, на изчерпателен изследовател на характерите, на регистратор на фактите и на извършващите се събития. той откриваше страни от живота и жадно поглъщаше всичко, което другите бяха открили и прибавили към неговия неспокоен поток. той ваеше чертите на съвременника и сам всеотдайно потъваше сред хората, обогатявайки се от тяхното многолико дихание. тази жадност да се докосне до всичко, да изпита всичко, да обхване всичко, за да може, обогатявайки се, да го върне отново от сцената в живота, е най-характерна за жи-тейския темперамент на актьора. тази жадност го караше сутрин по радиото да разказва детски приказки, търсейки по неповторим начин закачливо-обичлив подход към съзнанието на съвременното дете. тя разпалваше неукротимия вихър, с който участваше в предаванията по телевизията, в творческата дейност на телевизионния и радиотеатър, в продукциите на киното. тази жадност го подтикваше да търси творческо общуване с най-крупните постижения на класическата и съвременната дра-матургична мисъл, да пресъздава значителни образи от световната драматическа пое-зия. неговият талант непрекъснато се развиваше и обогатяваше. той узряваше за творческа дейност успоредно със своите съвременници, които превръщаше в рав-ностойни партньори в съпреживяването на едно истинско съвременно изкуство. творческата зрелост на апостол карамитев бе съпроводена и с един друг род дейност, която той с присъщата си разгорещеност, изключително трудолюбие и всеотдай-ност осъществяваше през последните няколко години. това беше работата му на те-атрален педагог, успял да възпита два випуска абсолвенти по актьорско майсторство. педагогическата му работа беше свързана не само със задълбочено и прецизно профе-сионално занимание със студентите, но и с няколко постановки на сцената на учебния театър, всяка следваща от които разкриваше все по-тясното му приобщаване към професията на режисьора. белези на интересни режисьорски инвенции носеха още първите му работи – „машинописци“, „тигърът“ от м. шийзгъл, но особено ярко те се проявиха в постановките „аз, баба, илико и иларион“ и „женско царство“, които донесоха радост и веселие на хиляди театрални зрители!... затова зрителите му бяха дълбоко благодарни. 197 3 (из „незабравимите. портрети и скици на театрални творци“. с., 2002, с. 73–82.)345 апостол карамитев апостол карамитев в ролята на виктор франс от пиесата „цената“ на артър милър. фотография христо юскеселиев.346 пантеон. книга втора доб рин пе тков 1 9 2 3 – 1 9 8 7 фотография. христо юскеселиев. роден на 24 август 1923 в софия. 1937–1939 учи в кралския колеж за музика в лондон. за-вършва цигулка, композиция и диригентство в държавната музикална академия в софия. диригент на симфоничния оркестър в русе, главен диригент на софийската народна опера, на софийската държавна филхармония, на пловдивския филхармоничен оркестър. преподава дирижиране в бдк (1969–1974). добрин христов петков умира на 10 фев-руари 1987 в софия. от 1995 средното музи-кално училище в пловдив носи неговото име.347 добрин петков всичко, до което се е докоснала неговата палка, е придобило нов смисъл, светело е с нова светлина к о н с т а нти н ил и е в русе беше началото на онзи стремителен път, който изведе добрин петков до ви-сините на българската музика, а бих казал – и до най-големите постижения на съв-ременното диригентско изкуство. това начало беше странно. в него липсваха колебанията на търсенето. той имаше съвсем определено становище за ценностите в музиката, за композиторите и изпълнителите и след като изслушваше моето мне-ние, често пъти различно от неговото, деликатно, но категорично отстояваше своето. неговата слабост тогава, а струва ми се и по-късно, беше изкуството на фуртвенглер като диригентски стил, естетически схващания и прозрения в смисъла на музикалното изкуство. разбира се, добрин скоро се освободи от влиянието на фуртвенглеровите темпà, но взискателността му към многообразието на техниче-ски средства и особено на естетически ценности в творчеството на неговите съвре-менници често се кръстосва с внимателната предпазливост на фуртвенглер. струва ми се, че добрин храни подозрение към алеаторната техника например, дори и когато тя е строго организирана. имам чувството, че той изпитва неудобство пред публи-ката, когато му се наложи да дирижира такава творба. не знам кое по-силно влияе върху неговите чувства – дали необичайната техника, с която се дирижират тези творби, или необходимостта да предостави на отделния изпълнител активно твор-ческо участие при изграждане на формата и изпълване с мисъл на музикалната идея без стопроцентовата възможност да влияе върху нейното изпълнение, или може би естетическата стойност на тази музика?... така или иначе на добрин петков му трябваше много време, за да посегне към твор-бите на своите съвременници, но това, което изпълни от тях, остана като модел за подражание. няма да забравя никога концертите, на които прозвучаха първа симфония и особено концертното изпълнение на операта прикованият прометей от лазар ни-колов. добрин вече беше отдал доверието си на този автор и особено при прометей направи невъзможното, за да се стигне до концерт 1. а партитурата е толкова сложна 1 константин илиев публикува спомена за добрин петков през 1987 г., в който изразява и приятелските си чувства и респект от творчеството на лазар николов. тогава вероятно той не е предполагал, че операта оратория „прико-ваният прометей“ от студийния запис на българското радио (август 1974) ще бъде издадена в компактдиск едва през 2008 година. историята на творбата на лазар николов, отбелязва др. йосифов, изпълнена под диригентството на добрин петков три пъти през далечната 1974 година – в русе, пловдив и софия (плюс записа в радиото), както и творческите усилия на екипа, реализирал „прометей“, са описани вълнуващо от драгомир йосифов в брошурата към диска; там е отпечатан и текстът от трагедията на есхил, в превод на проф. александър ничев, който текст е в основата на ораторията. „този компактдиск, посветен на 20-годишнината от смъртта на добрин петков и на 85-годишнината от рождението на лазар николов, е запечатал нещо повече от едно музикално произведение, нещо повече от една величествена ин-терпретация и нещо по-силно от добронамерените талантливи усилия на група хора. до нас достига сиянието на един музикален подвиг“. (е. к.)348 пантеон. книга втора и изисква не само любов, но и висше владение на диригентската техника! всички пом-ним това първо и за съжаление единствено изпълнение на тази забележителна за на-шата съвременна музика творба. или втората симфония на георги тутев. аз бях я изпълнил вече два пъти. той обаче откри в нея други опорни точки и я представи в нова, различна светлина. добрин петков остави и два поразяващи документа от творчеството на шостако-вич. той беше един от диригентите, на които великият съветски композитор повери изпълнението на своите шеста и девета симфония при гостуването си в българия. смисълът, който придоби всяка нота, всяка музикална мисъл, проникването във фор-мата, точната и ясна логична връзка между частите на цикъла – това бяха забеле-жителни върхове, които малцина диригенти могат да постигнат. или трета симфония от онегер, или концертът за оркестър от барток, поема на екстаза от скрябин, хар-мония на света от хиндемит, или... всичко, до което се е докоснала неговата палка, е придобило нов смисъл, светело е с нова, странна светлина. работата на добрин с пловдивската филхармония сигурно ще остане най-високият връх в историята на оркестъра. той именно я доведе до върха. сега започнаха турне-тата в чужбина – италия, франция, фрг, и онези критики, получени там, в голе-мите европейски музикални центрове, са гордост не само за пловдивските музиканти, но и за българия. вярно е, че и преди пловдивската филхармония е имала отделни гос-тувания в чужбина, но в такъв мащаб и такива – за пръв път. и тук работата на добрин петков стана легенда – големият брой репетиции, прог-рамите, циклите и първите изпълнения, които привличаха публика от софия. мога да си представя какъв труд беше вложил в създаването на новата физиономия на този оркестър. а физиономията му наистина е нова – не само начинът на работа, а и мла-дите музиканти, привлечени от него, обновеният инструментариум и пълните зали. знам, че това не е било лесно нито за диригента, нито за оркестрантите. не знам обаче колко композитори са ползвали ума и знанията на добрин петков. не става въпрос за отношението му към един или друг стил, към различните техники на съвременната музика. отнася се до развитието на музикалните идеи в рамките на предпочетената форма, изграждането на самата форма, звуковите напластявания и динамичните нюанси. мнението на добрин е едновременно на композитор и на ди-ригент. никой творец не може да има сам точната преценка за тези неща веднага след като е завършил партитурата. той е още под впечатление на собствените си чувства към новия си опус, който естествено смята за най-хубавия, написан от него... първите оценки на моите партитури, които съм му показвал, невинаги са ме убеж-давали. но когато мине време и погледна творбата си с критични очи, разбирах колко забележките му са били прави. такъв беше случаят с моята трета симфония, която след 6–7 години преработих. тогава добрин я изпълни и мога само да съжалявам, че нямам документален запис от това изпълнение. добрин дирижира пет мои партитури – първа, трета и четвърта симфония, вариации за оркестър и музикални моменти. имал съм голямо щастие! аз бях дирижирал вече първите изпълнения на тези творби. ви-наги ми е било интересно да чуя нещо, което съм писал, не да придобие друг смисъл,но прочетено по друг начин. подчертаването на второстепенните линии, осмисля-нето на отделните тонове с различни темброви отсенки и промяната на щрихите като че извеждаха нови смислови категории на същите музикални идеи. естествено е всеки диригент да внесе нещо ново в изпълнението на партитурата. но това, което правеше той, беше само в плюс на композитора. длетото на времето издълба по-релефно чертите на добрин, по-дълбоко бръчките му, подчерта волята върху челото му, но острият резец на годините не докосна ду-ховността и светлината на очите му. погледът му е все така остър, всеотдайната отговорност пред музиката – все така неуморна и безкомпромисна, а работоспособ-ността му – удивително неизчерпаема. целият му живот говори за това. 1987 (из „спомени за живите“ от константин илиев, поместен за пръв път в бюлетина на съюза на музикалните дейци в българия „музикални хоризонти“, бр. 4–5. с., 1987. със съкращения.) 349 добрин петков брошурата към компактдиска със записа на операта оратория „прикованият прометей“ от лазар николов. „компактдискът на сту-дийния запис от август 1974 на тази опера орато-рия се реализира през 2008, когато заплахата от забрава и незнание започва тежко да висне над подвига „прикованият прометей“, над неговите създатели. тук са събрани трагическата мощ на есхил, трагическото визионерство на лазар николов, трагическият максимализъм на добрин петков. и силата на хората, които за известно време бяха подчинили живота си – да са техни спътници. музиката на „прометей“ въплъщава докрай есхиловото слово – но казва и много повече...“ (др. йос.)350 пантеон. книга втора радой ралин 1 9 2 3 – 2 0 0 4 фотография. иван бакалов. псевдоним на димитър стефанов стоянов. роден на 22 април 1923 в сливен. поет лирик и сатирик. работил като редактор – „безспо-рен акушер на литературните явления“ – по неговите думи. радой ралин умира на 22 юли 2004 в софия. пр о и з в е д е н и я : непознати улици. 1943; стихотворения. 1949; четиридесет дни. 1950; планина се срина. 1954; войнишка тетрадка. 1955; строго пове-рително. с предговор от илия бешков. 1956; непредвидени чувства. 1959; безопасни игли. 1960; внимателни фейлетони. 1963; лирика. 1965; личен контакт. 1965; моля, заповя-дайте! 1966; апострофи. 1966; люти чушки. 1968; обстоятелства. 1973; всичко ми говори. 1975; хляб и портокали. 1975; характери хор-ски. 1980; епиграмки в рамки. 1983; дяволска територия. 1986; езопиада. 1987; кадровикът теофраст. 1987; коило – галена трева. 1989; златното руно. опера за певци без глас. 1990.351 радой ралин лирик с най-тънка чувствителност и безпощаден сатирик г е о р г и ив. ма р к о в по време на продължителните ми кръстосвания из страната, при срещите с непоз-нати хора или читатели от всякакви възрасти и с всякакво образование един от не-избежните въпроси е бил: „дали познавате радой ралин?“ или: „какво мислите за радой ралин?“ на една много разпалена среща в бургаски завод, когато един млад ра-ботник ни питаше защо не пишем истината за живота, от дъното на залата про-звуча обидно силен глас: „за истината питай само радой ралин!“ човек можеше да чуе десетки епиграми, които хората знаеха наизуст и за които твърдяха, че са от радой ралин. лично аз смятам, че най-малко половината му бяха приписвани или пък бяха полунегови. много хора нагласяваха епиграмите според своите разбирания, т.е. ста-ваха съавтори на радой. феноменът радой ралин е уникално явление в живота на стогодишна българия. в едно общество, където обществената съвест е несъществуваща – радой се яви като са-мотен, но силен неин представител. но ако общественият живот дава половината обяснение, другата половина идва от самия радой ралин, както от поета, така и от човека. съвсем малко са онези български дейци на културата или литературата, при които може да се открие такова пълно единство на творец и човек. при него имаше почти легендарно единство. може би парадоксално, но твърде показателно, пред нас е един роден лирик. лирик с най-тънка и честна чувствителност, който поради това се превръща в най-безпоща-ден сатирик. какво удивително съчетание на нежността с честността! любовната лирика на радой ралин ни поднася едни от най-хубавите стихове в днешна българия и ни говори повече за него, отколкото най-сполучливите му епиграми. именно в тази лирика за първи път с изненада открих това фанатично чувство за честност към себе си. обикновено поетите лирици са поети на искрената самозаблуда. радой е лирикът на безкомпромисното дирене на най-важния въпрос: истината. по някой път ми се е струвало, че радой с козята си брада, с високия си глас, с вечния си шал около врата, с всичките си чудати маниери – беше единственият нормален човек между нас. защото той казваше точно това, което мислеше, и го казваше на всеослушание. аз поне никога не съм доловил у радой желание да изневери на себе си, да преиначи мислите си, за да се хареса на когото и да е. много показателно е самото раждане на популярността на радой ралин. докато той беше ентусиазиран млад партиен поет, който пишеше възторжено за новото време, ходеше по международни фестивали и се възхищаваше съвсем искрено от подобни яв-ления, едва ли някой обикновен гражданин в страната би могъл да го различи от дру-гите български партийни писатели. все пак хората не можеха да доловят разликата между искрено и търговско възхищение. но тъкмо тази разлика постепенно изпъкнадо такава степен, че предопредели драматичен обрат в развитието на поета. вместо зализания, окръглен партиен песнопоец, носител на цяла кошница титли и лауреат-ства, вместо собственик на скъпа помпозна вила край софия или пък щастлив социа-листически дипломат, който идва на ваканция в българия с нов мерцедес, ние получихме хапливия език на сатирика със смешната брада, който едва можеше да свърже двата края и години наред по обед носеше котелките с храна, взета от стола, за да изхрани децата си, който никога не позна скъпи пътешествия в чужбина, нито луксозни писателски курорти, нито дебели тиражи и тлъсти хонорари. в живота му дебели бяха само ругатните, с които го обсипваха горе, и тлъсти бяха само зап-лахите, уволненията и наказанията, които преследваха този странен апостол на правдата. неговата съвест стоеше недостижимо по-високо. когато се спирам на тези твърде категорично разграничени понятия, струва ми се, че между другото те съществуват и за да напомнят за трагичната разлика между идеали и действителност. радой ралин, чийто живот от ранни години беше искрено преплетен с комунистически идеали, стана символ на упорит и горчив апостол на тези идеали. неговият комунизъм обаче имаше един-единствен автор – сърцето му. и ето тук е може би най-възхитителното качество на радой ралин – неговият не-поклатим оптимизъм. и така човекът със странната брада, който изпитва панически страх да не хване хрема и чиято първа работа, когато влезе в някаква стая, е да затвори всички про-зорци, за да не духа, се оказа според мен най-смелият и неподкупен дух, който днешна българия познава. никакви поощрения, нито от запад, нито от изток, никакви чужди кореспонденти, които да бдят за неговата сигурност, никакви дипломатически застъпвания, нито пък специално изразено чувство на благодарност и симпатии от задграничните интелектуалци. и тъкмо затова за мен радой ралин е уникално явле-ние в цяла източна европа и може би е една от най-гордите прояви на истинския български дух. (текстът се печата по георги марков. „литературни есета“, с предговор от петър семерджиев и уводна бележка към цикъла „миниатюри“ от надя кожухарова. издава красимир пеев, париж, издателство „български глас“, 1982. в „пантеон“ есето за радой ралин е поместено с ново заглавие и със съкращения от изданието на „български писател“ с предговор от розалия ликова. с., 1990, с. 54–60.) 352 пантеон. книга вторарадой ралин химн 1963 (из „радой ралин. избрани творби в два тома. том i. поезия“. с., 1984, с. 170–171.) 353 радой ралин навсякъде да търсим светлината – и в слънчевата страст неуловима, и в стихналия порив на луната, и в шепнещия блясък на звездите, и в трепета на мъничката свещ, и на пожара в устрема зловещ, на фара в струните пулсиращи като сърца очакващи и ненамиращи. едничка само светлината може на злато да превърне и калта, и смъртната присъда да отложи, и да насели всяка пустота. и делничният миг тогава като знамение гори, а фауст вика до забрава: „о, миг! ти тъй си хубав! спри!“ художникът нанася в треска най-неочаквания цвят. и от замазаната фреска възкръсва цял забравен свят... не може светлината да разказва. тя просто ненавижда бавността. тя само с нежни намеци подсказва къде е скрита същността. природата дарила е нещата с най-необяснимите права: поглъщат всички вещи светлината и я излъчват след това. това е тайната обикновена, позната още в древни времена: цялата вселена вдишва и издишва светлина.354 пантеон. книга втора константин илие в 1 9 2 4 – 1 9 8 8 фотография христо юскеселиев. композитор, диригент, педагог. роден на 9 март 1924 в софия. създава оперите „боян-ският майстор“ (1962) и „еленово царство“ (1974). ораторията „похвално слово за кон-стантин философ, наречен кирил“ – за тенор, бас, смесен хор и инструменти (1970). канта-тите: „септември 1923“ – за солисти, хор и оркестър (1963), „годишните времена“ – за женски хор и оркестър (1963), „той трябваше да дойде“ –за тенор, четец, смесен хор, струн-ни, пиано, флейта, 2 тромпета, 2 тромбона и ударни (1969), „поема за мъртвите, посветена на живите“ – за дамски хор, 3 смесени хора, солисти, рецитатори, инструменти, високо-говорители (1972), „коледа“ – за хор, тенор, бас, глас, 2 рояла и ударни (1984). из б р а н и тв о р б и : симфонии: 1 (1947), 2 (за духови инструменти, 1951), 3 (1954), 4 за бас и струнен оркестър (1958), 5 (1959), 6 (1984). „песен за човешката радост“ – симфонична поема (1951), „музикални мо-менти“ (1972), „китка“ (1980), li in memoriam (1981–1982), „детски птици“ (1982), „очите на нощта“ (1987), концертино за флейта и ор-кестър (1946), концерт за цигулка и оркестър (1971), кончерто гросо за струнен оркестър, пиано и ударни (1950). tempi concertati i–iv (1968–1988), 4 пиеси за квинтет от флейта, кларинет, цигулка, виола и виолончело (1953), 6 пиеси за квинтет от обой, валдхорна, ци-гулка, виола и виолончело (1953). струнни квартети 1 (1948), 2 (1951–1952), 3 (1955), 4 (1956). сонати, солови пиеси за кларинет, за цигулка, за виолончело, за пиано, solo per clavistella (1988) и др. хорова музика, музика към филми. автор е на книгите „любомир пипков“ (1958), „слово и дело“ (1997), „лазар николов“ (2002), на статии и студии. кон-стантин николов илиев умира на 6 март 1988 във видин.живот, посветен на музиката е л и с а в е т а в ъ л ч и н о в а – ч е н д о в а константин илиев завършва музикалната академия в софия през 1946 г. учи компо-зиция при проф. панчо владигеров, дирижиране при проф. марин големинов и цигулка при проф. владимир аврамов. специализира в пражката академия за музикално из-куство – дирижиране при проф. в. талих и композиция при я. ржидки, посещава зани-манията по четвърттонова композиция на проф. алоис хаба (1946–1947). завръща се в българия и от 1947 година започва активната му диригентска дейност. основава държавния симфоничен оркестър – русе (1947–1948). диригент на балета на софийс-ката опера (1948–1949). главен диригент на симфоничния оркестър и на народната опера – русе (1949–1952). главен диригент на варненския симфоничен оркестър (1952– 1956). от 1956 е диригент и главен диригент на софийската филхармония. професор по оркестрово дирижиране в българската държавна консерватория (от 1967). през 1969 напуска филхармонията и до 1971 осъществява цикъл от концерти и записи за грамофонната фирма „балкантон“ с оркестъра на музикалната академия. през годи-ните 1971–1972 и 1978–1984 отново е главен диригент на филхармонията. от 1972 до 1978 живее в добрич и поставя началото на фестивала на камерната музика. послед-ната му изява на диригентския пулт е в русе (1988). като диригент получава призна-ние в много страни на европа, америка и азия и изиграва изключително голяма роля в пропагандирането на музиката на xx век. има множество записи в българското радио, „балкантон“ и в чужди радиостанции. творчеството му се свързва и с т.нар. български музикален авангард. пише в различни жанрове – опери и кантатно-ораториални творби, симфонии и произведения за сим-фоничен оркестър, творби за различни инструментални ансамбли, струнни квартети, камерно-ансамблова музика, песни за глас и пиано, хорова музика за различни състави, филмова и театрална музика. в десетилетията след втората световна война съжителството на автори от различни генерации определя и съществуването на различни стилови насоки и течения, отстоя-вани в индивидуалния композиторски почерк. те се свързват както с фолклорно-роман-тичния патос, който в периода на тоталитарното управление (1944–1989) изразява и патоса на т.нар. социалистически реализъм, така и с формулировка като авангард по отношение на идеи и използвани изразни средства (атонализъм, додекафония, сериални и модални принципи на изграждане на музикалния материал, алеаторика и сонористика и пр.), в които се напластяват тенденции, характерни за целия xx век. константин илиев е един от най-значимите съвременни български композитори. (извлечение от „енциклопедия български композитори“, с., 2003, с. 15, 16 и 119–121.) 355 константин илиев356 пантеон. книга втора александър денков 1 9 2 5 – 1 9 7 2 фотография. съюз на българските художници. роден на 15 септември 1925 в прага. 1943–1948 – следва и завършва живопис в художестве-ната академия в софия при проф. илия пет-ров. работи в областта на илюстрацията, приложното и монументалното изкуство, на приложната графика. участва в общите ху-дожествени изложби, в националните излож-би на илюстрацията и изкуството на бъл-гарската книга, в международната изложба на книгата в лайпциг (iba), на които полу-чава редица престижни награди. илюстрирал е повече от 70 книги. художник сценограф на постановките на „железният светилник“ и „преспанските камбани“ от д. талев в те-атъра на народната армия и постановчик на игралните филми „законът на морето“, „бя-гаща по вълните“, „петимата от моби дик“. той е един от първите ентусиасти на пещер-ното дело и на подводния спорт в българия. александър гаврилов денков умира на 31 март 1972 в софия. първа изложба – илюстрации – в националната библиотека „св. св. кирил и методий“ – софия, януари 1983. юбилейна изложба в софия – 1995, в изложбената гале-рия „шипка“ 6.илюстраторът – тълкувател на литературния подтекст ст о я н ни к о л о в той принадлежи към този тип художници, които ни карат да си припомним характе-ристиката на дьолакроа за албрехт дюрер: „истинският художник е този, който еднакво добре познава природата във всичките ù образи. фигурите на хора, животни, пейзажи той изобразява с еднакво съвършенство“. всеки опит за изследване творчеството на илюстратора александър денков ще бъде затруднен поради непрекъснатото обновяване на неговия графичен речник. той не на-лага върху съдържанието на литературната творба усвоен веднъж завинаги маниер, а се самозадължава да извлече от неповторимата образност и стила на произведението съставките на новия, най-подходящ графичен език. схващането за функционалната зависимост на визуалния образ от литературния образ изцяло определя неговата естетика, поставяйки го в непрекъсната борба с рутината и шаблона. резултатите можем да видим в илюстрираните от него книги. почти всяка от тях е неочаквано и ново графическо превъплъщение. защото пластическата характеристика при ал. денков играе ролята на изразно средство, което обикновено се мени толкова пъти, колкото повеляват различните исторически и стилови концепции на илюстрираните произведения. оригиналността на графическите му решения не е естетически про-блем, а функционален. ако се пише психография на художника, ще трябва да се отдели голямо място на щастливото за един илюстратор качество – изключителна зрителна памет. упраж-нена в едно внушително по количеството си творчество, тази памет му дава възмож-ност с лекота да намира богати пластически еквиваленти на словесните образи. той притежава в буквалния смисъл на думата неутолим глад за впечатления, които раз-ширява непрекъснато чрез книгата и фотографията. само с това може да се обясни осведомеността му за неща и явления, които са твърде далеч от ежедневието. в едно време, когато образната приблизителност за някои минава за сигурен белег на артис-тичност и добър вкус (дори в илюстрацията), александър денков заляга да проучи ве-ществената рамка на епохата, в която се включва литературната творба. той показва все по-голямо умение да конструира графически литературните герои и ат-мосферата, в която те живеят – да насити с познавателност своите рисунки. интересите на художника към познавателната страна на илюстрацията са намерили реализация в един особен дял на неговото творчество: научните илюстрации, порт-ретите, правени по документи, рисунките – проекти за различни съоръжения, за кос-тюми и пр. прецизността и четливостта при тях са доведени до изящество. за него текстът е не само програма, но своеобразен възбудител на творческото въоб-ражение. тук докосваме друго едно основно качество на илюстратора александър денков – способността да създава фантазни образи; докосваме творческата стихия на този 357 александър денков358 пантеон. книга втора александър денков. илюстрация към книгата на веса паспалеева „рой звездици“, 1970. туш, хартия, 22 х 14 см.художник. преминаването в сферата на фантастичното при него се осъществява не по пътя на техническите странности, а чрез графичното изграждане на фантазните образи, които въображението е създало. самоцелната технологическа изобретател-ност не примамва художника. вместо лесната експресия на жеста и произволните ре-зултати от ефектите на техническите хитрости, творчеството му е демонстрация на съзнателен стремеж за точна пластическа реализация на виденията на изобилна фан-тазия. множество от илюстрираните от него книги съдържат една основна тема – техниката, – като дух на епохата. машините обаче, които той рисува, не са аксе-соари. те не възпроизвеждат реални прототипи – много от тях са родени от неговото перо. многочислените, и без преувеличение, монументални образи, създадени върху тези мотиви, говорят за въодушевлението му от техниката, която за него олицетворява съвременността. рисуваните машини той неподражаемо ги персонифицира. александър денков строи своите хора, машини, животни и чудовища от една материя, която най-точно бихме могли да определим като графическа. сгъстявайки я чре